Прости им, понеже не знаят що правят!
Вярно е, че междуличностните вражди, когато вървят от потомство на потомство, не се срещат постоянно в ежедневния живот. Но те потвърждават най-добре безсмислието на враждата. Един от литературните знаци на този проблем е онази знамените глава от романа на Марк Твен – „ Хъкълбери Фин ”, в която две плантаторски фамилии взаимно се избиват.
Умират млади, красиви и почтени хора поради наранената чест на към този момент забравените си дядовци и без никой да помни повода за раздора.
Честолюбието на едно едва смъртно създание, какъвто е индивидът, от време на време стига до безумство. Как да се спасим? Никой не е показал по-категорично от Иисус единствения вероятен излаз. Християнската религия не познава отмъщението.
Прости и поискай да ти простят. Победи себе си
И въпреки всичко по какъв начин да стане това? Как да победим изгарящото възприятие за засегнатост? Тои въпрос си задава оня, чийто разсъдък му подказва, че Иисус е прав. Има една дума, която ни вкарва в казуса и незабавно прекатурва всичко.
Трябва да простим… на близък си. Кой е твоят близък? Всеки човек.
Този, който ме е наскърбил, не ме признава. В това е казусът на афектираните. Той не ме обича. И за какво? Да не е живял по-зле от мен? Да не е страдал повече от мен? Знае ли той какъв брой неща са ми минали през главата? Това не са единствените въпроси, които озлобяват хората.
Наскърбителят има свои другари, свои близки. Естествено е наскърбеният да мисли: „ Той се отнася добре към тях и зле към мен. Защо? С какво ме превъзхождат? ”.
Наскърбеният се настройва инстинктивно и против приятелите на своя наскърбител – познатите и дори непознатите. Не виждат ли, че той е неприятен човек? Значи и те са такива. В края на краищата оскърбеният е превзет от едно потискащо възприятие. Часто от хората са с неговия зложелател, а не с него. Значи част от света не го харесва, не го приема.
В подобен свят на него не му е уютно, не му е добре.
Срамът на предателя
Обидата не се съдържа единствено във изречения от вида „ Ти си простак! ”. Понякога човек се усеща предаден. От първата си обич, която му е изневерила; от сина си, който е станал антикомунист, въпреки той, бащата, да е болшевик или обратното; от приятеля, който го е лъгал; от съидейника, който е работил скрито за противната кауза; от съдружника, влезнал „ в комбина ” с конкурентите; от своя брат, който не е опазил съкровената му тайна…
Много обидно е да бъдеш предаден, то е по-тежко от директното огорчение.
И какво си споделя подобен човек? „ Аз ще му отмъстя! ” Това е познато. „ Никога няма да му простя… ” И това е познато. Но той си споделя и нещо по-лошо: „ Никога към този момент няма да се поверявам на хората. Те не го заслужават. ” Тази позиция е по-тревожна от всяка друга, тя е знак за вътрешно осакатяване.
Да, само че той не помни срама на предателя. Това към този момент не е надутият оскърбител, а в по-тежките случаи човек, посочил, че има долна душа. Понякога този човек не може да понася себе си, да гледа хората в очите.
Накъде ще се насочи този позор, в какво ще се трансформира? Естествено, в ненавист към предадения от теб, тъй като е видял същинското ти лице, познал е кой си… Разкрил те е.
Двама души, те са в тежко положение. Могат ли да се спасят? Да, в случай че единият елементарни на близък си. Но този изменник може да има и други срамни секрети в живота си? Подли действия, за които жертвите не знаят нищо? Кой ще му елементарни тогава? Има кой – Бог. Той няма да се смути от една изповед, тъй като и без друго знае всичко.
И може би ще каже: „ Успокой се, Аз те чакам. Не съм преставал ”.
Един човек, когато е предаден, мъчно може да обича. От своя страна, чоевкът, който е предал, не мисли, че заслужава да бъде обичан. Ето го най-тежкия въможен резултат от една доста неприятна постъпка.
Да обичаш и да бъдеш обичан е най-важната ни нужда. Лишени от тази опция, ние се трансформираме в хора с осакатена душа.
Страшно доста са ония, които носят най-различни контузии и обиди в себе си. Разбира се, множеството ги прикриват относително добре и няма да ти кажат: „ Не имам вяра на никого, в това число и на теб ”. Но не се сближават с други хора и се усещат самотни.
Единственото лекарство
Има една прелестна мисъл: „ Когато си порицан и оклеветен, ти си най-близо до Иисус ”. Така стигаме до нещо доста по-трагично. Човекът не е просто афектиран, нито предаден. Той е порицан и оклеветен, станал е жертва на злокобен скрит план, позор го е от хората, въпреки да е почтен. Някой внушава на станалите, че този човек прави неща, каквито не е и сънувал. Но не се ли случи същото с Иисус преди две хиляди години? Не позна ли Той човешката низост? И белким, в случай че се обърнем за помощ към Него, няма да ни я даде?
За да получим тази помощ обаче, би трябвало да правим първо нещо извънредно значимо – да извиним на клеветниците. И тогава всичко ще се промени.
Обидените, предадените и оклеветените… Ако не могат да простят, те си остават озлобени, самотни и нещастни. Какво им е нужно? Да повярват още веднъж на хората. И какъв е пътят към спасението им? Та той в действителност не е омразата, нито протестът, нито отмъщението.
Пътят, съгласно християнската религия, е Бог.
Вече го посочихме. Той ги чака, с цел да им даде разтуха. Той им споделя, че са обичани и страда с тяхното страдалчество. И най-сетне, предлага им единственото лекарство: „ Простете и тогава ще се излекувате… ” Това може да се случи, до момента в който четат Библията или до момента в който се молят, или в различен миг.
Ако Му повярват, всичко се трансформира. Заедно с доверието към Бога се връща и доверието им в света. Изчезва техният боязън, който стои в основата и на озлоблението, и на самотата.
Ето по какъв начин се молеше Иисус за тези, които Го разпнаха:
„ Отче! Прости им, тъй като не знаят що вършат ”.
А белким оскърбителя и предателите знаят постоянно, че вредят повече на себе си, в сравнение с нас?
За да простиш, би трябвало да си засегнат. Никой не споделя, че е елементарно. Но може да стане, в случай че сме потърсили Божията поддръжка. Преди всичко, с цел да прекараме по различен метод своя живот, да се спасим.
„ Как желаете да простя на татко си? ” ще попита някой. – Та той ме пребиваше от пердах, постоянно без причина. Съсипа ми детството.
Отговорът освен в Библията, която ни споделя да почитаме родителите си, с цел да имаме Божието благословение и да живеем добре и дълго на земята. Отговорът е и различен – не елементарни ли този човек, неговият татко (даже в случай че не е към този момент сред живите) ще съсипе и целия му останал живот.
Обидата е като язвата. Тя изяжа от вътрешната страна индивида и не му дава минута покой. Тя е персонално наша, друга от всяка дурга засегнатост. Тъй ни се коства, само че има и друго: съгласно нас никой не може да разбере чувстата ни докрай… Как да не ни нервират хората, за които мислим по този метод?
Да простиш е избавление
Каква смяна настава у индивида, в случай че каже: „ Отказвам се от огорчението, озлоблението, омразата… Прощавам му ”.
Но по какъв начин ще произнесе той сходни думи, в случай че не одобри Христос ?
Защото в часа, когато това се случва, Христос е Този, Който желае настоятелно от нас да извиним. (Както Сам Той е дал прошка на кръста.)
Промяната е в това, че незабавно откриваме в какво се е трансформирал поради обидата и огорчението нашият живот. И че можем да съществуваме по нов метод.
Да простиш на близък си – това е избавление. Една когато го правим, виждаме, че сме се тормозили на вятъра за достолепието си, на вятъра сме си мислели, че прошката е проваляне.
Много по-недостойно е да таиш в душата си безконечно настървение. А и нищо не предопределя по-силно нашата самотност – постанова се да го повторим.
Християнинът не може да постъпи по различен метод, инак неговата религия е единствено една маска.
Да отидем при другия човек, с цел да му кажем „ прощавам ти ”. Нищо не е по-естествено от това сред две Божии създания, краткотрайно пребиваващи на тази земя.
Единствено минусите ни са били причина да си мислим, че това е невероятно.
Инфо: „ Хриситянска нравственос “
Автори: проф. доктор Димитър Киров, проф. доктор Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев
изображение: „ Спасителят на света “, Леонардо да Винчи