Вярно е, че междуличностните вражди, когато вървят от поколение на

Прости им, понеже не знаят що правят!

Вярно е, че междуличностните вражди, когато вървят от потомство на потомство, не се срещат постоянно в ежедневния живот. Но те потвърждават най-добре безсмислието на враждата. Един от литературните знаци на този проблем е онази знамените глава от романа на Марк Твен – „ Хъкълбери Фин ”, в която две плантаторски фамилии взаимно се избиват.

Умират млади, красиви и почтени хора поради наранената чест на към този момент забравените си дядовци и без никой да помни повода за раздора.

Честолюбието на едно едва смъртно създание, какъвто е индивидът, от време на време стига до безумство. Как да се спасим? Никой не е показал по-категорично от Иисус единствения вероятен излаз. Християнската религия не познава отмъщението.

Прости и поискай да ти простят. Победи себе си

И въпреки всичко по какъв начин да стане това? Как да победим изгарящото възприятие за засегнатост? Тои въпрос си задава оня, чийто разсъдък му подказва, че Иисус е прав. Има една дума, която ни вкарва в казуса и незабавно прекатурва всичко.

Трябва да простим… на близък си. Кой е твоят близък? Всеки човек.

Този, който ме е наскърбил, не ме признава. В това е казусът на афектираните. Той не ме обича. И за какво? Да не е живял по-зле от мен? Да не е страдал повече от мен? Знае ли той какъв брой неща са ми минали през главата? Това не са единствените въпроси, които озлобяват хората.

Наскърбителят има свои другари, свои близки. Естествено е наскърбеният да мисли: „ Той се отнася добре към тях и зле към мен. Защо? С какво ме превъзхождат? ”.

Наскърбеният се настройва инстинктивно и против приятелите на своя наскърбител – познатите и дори непознатите. Не виждат ли, че той е неприятен човек? Значи и те са такива. В края на краищата оскърбеният е превзет от едно потискащо възприятие. Часто от хората са с неговия зложелател, а не с него. Значи част от света не го харесва, не го приема.

В подобен свят на него не му е уютно, не му е добре.

Срамът на предателя

Обидата не се съдържа единствено във изречения от вида „ Ти си простак! ”. Понякога човек се усеща предаден. От първата си обич, която му е изневерила; от сина си, който е станал антикомунист, въпреки той, бащата, да е болшевик или обратното; от приятеля, който го е лъгал; от съидейника, който е работил скрито за противната кауза; от съдружника, влезнал „ в комбина ” с конкурентите; от своя брат, който не е опазил съкровената му тайна…

Много обидно е да бъдеш предаден, то е по-тежко от директното огорчение.

И какво си споделя подобен човек? „ Аз ще му отмъстя! ” Това е познато. „ Никога няма да му простя… ” И това е познато. Но той си споделя и нещо по-лошо: „ Никога към този момент няма да се поверявам на хората. Те не го заслужават. ” Тази позиция е по-тревожна от всяка друга, тя е знак за вътрешно осакатяване.

Да, само че той не помни срама на предателя. Това към този момент не е надутият оскърбител, а в по-тежките случаи човек, посочил, че има долна душа. Понякога този човек не може да понася себе си, да гледа хората в очите.

Накъде ще се насочи този позор, в какво ще се трансформира? Естествено, в ненавист към предадения от теб, тъй като е видял същинското ти лице, познал е кой си… Разкрил те е.

Двама души, те са в тежко положение. Могат ли да се спасят? Да, в случай че единият елементарни на близък си. Но този изменник може да има и други срамни секрети в живота си? Подли действия, за които жертвите не знаят нищо? Кой ще му елементарни тогава? Има кой – Бог. Той няма да се смути от една изповед, тъй като и без друго знае всичко.

И може би ще каже: „ Успокой се, Аз те чакам. Не съм преставал ”.

Един човек, когато е предаден, мъчно може да обича. От своя страна, чоевкът, който е предал, не мисли, че заслужава да бъде обичан. Ето го най-тежкия въможен резултат от една доста неприятна постъпка.

Да обичаш и да бъдеш обичан е най-важната ни нужда. Лишени от тази опция, ние се трансформираме в хора с осакатена душа.

Страшно доста са ония, които носят най-различни контузии и обиди в себе си. Разбира се, множеството ги прикриват относително добре и няма да ти кажат: „ Не имам вяра на никого, в това число и на теб ”. Но не се сближават с други хора и се усещат самотни.

Единственото лекарство

Има една прелестна мисъл: „ Когато си порицан и оклеветен, ти си най-близо до Иисус ”. Така стигаме до нещо доста по-трагично. Човекът не е просто афектиран, нито предаден. Той е порицан и оклеветен, станал е жертва на злокобен скрит план, позор го е от хората, въпреки да е почтен. Някой внушава на станалите, че този човек прави неща, каквито не е и сънувал. Но не се ли случи същото с Иисус преди две хиляди години? Не позна ли Той човешката низост? И белким, в случай че се обърнем за помощ към Него, няма да ни я даде?

За да получим тази помощ обаче, би трябвало да правим първо нещо извънредно значимо – да извиним на клеветниците. И тогава всичко ще се промени.

Обидените, предадените и оклеветените… Ако не могат да простят, те си остават озлобени, самотни и нещастни. Какво им е нужно? Да повярват още веднъж на хората. И какъв е пътят към спасението им? Та той в действителност не е омразата, нито протестът, нито отмъщението.

Пътят, съгласно християнската религия, е Бог.

Вече го посочихме. Той ги чака, с цел да им даде разтуха. Той им споделя, че са обичани и страда с тяхното страдалчество. И най-сетне, предлага им единственото лекарство: „ Простете и тогава ще се излекувате… ” Това може да се случи, до момента в който четат Библията или до момента в който се молят, или в различен миг.

Ако Му повярват, всичко се трансформира. Заедно с доверието към Бога се връща и доверието им в света. Изчезва техният боязън, който стои в основата и на озлоблението, и на самотата.

Ето по какъв начин се молеше Иисус за тези, които Го разпнаха:

„ Отче! Прости им, тъй като не знаят що вършат ”.

А белким оскърбителя и предателите знаят постоянно, че вредят повече на себе си, в сравнение с нас?

За да простиш, би трябвало да си засегнат. Никой не споделя, че е елементарно. Но може да стане, в случай че сме потърсили Божията поддръжка. Преди всичко, с цел да прекараме по различен метод своя живот, да се спасим.

„ Как желаете да простя на татко си? ” ще попита някой. – Та той ме пребиваше от пердах, постоянно без причина. Съсипа ми детството.

Отговорът освен в Библията, която ни споделя да почитаме родителите си, с цел да имаме Божието благословение и да живеем добре и дълго на земята. Отговорът е и различен – не елементарни ли този човек, неговият татко (даже в случай че не е към този момент сред живите) ще съсипе и целия му останал живот.

Обидата е като язвата. Тя изяжа от вътрешната страна индивида и не му дава минута покой. Тя е персонално наша, друга от всяка дурга засегнатост. Тъй ни се коства, само че има и друго: съгласно нас никой не може да разбере чувстата ни докрай… Как да не ни нервират хората, за които мислим по този метод?

Да простиш е избавление

Каква смяна настава у индивида, в случай че каже: „ Отказвам се от огорчението, озлоблението, омразата… Прощавам му ”.

Но по какъв начин ще произнесе той сходни думи, в случай че не одобри Христос ?

Защото в часа, когато това се случва, Христос е Този, Който желае настоятелно от нас да извиним. (Както Сам Той е дал прошка на кръста.)

Промяната е в това, че незабавно откриваме в какво се е трансформирал поради обидата и огорчението нашият живот. И че можем да съществуваме по нов метод.

Да простиш на близък си – това е избавление. Една когато го правим, виждаме, че сме се тормозили на вятъра за достолепието си, на вятъра сме си мислели, че прошката е проваляне.

Много по-недостойно е да таиш в душата си безконечно настървение. А и нищо не предопределя по-силно нашата самотност – постанова се да го повторим.

Християнинът не може да постъпи по различен метод, инак неговата религия е единствено една маска.

Да отидем при другия човек, с цел да му кажем „ прощавам ти ”. Нищо не е по-естествено от това сред две Божии създания, краткотрайно пребиваващи на тази земя.

Единствено минусите ни са били причина да си мислим, че това е невероятно.