Нали съединението правело силата? |
Вчера с неочаквана и хладна изясненост осъзнах какво в действителност прави България толкоз тъмно място през последните години.
Грозни, мръсни, зли
Всички сме забелязали освирепяването на хората по улиците на градовете ни преди протестите… евентуално някогашни идеалисти с изгубени фантазии, не знаещи тъкмо по какъв начин да се оправят с несправедливостите, които са били осъществени над тях и с компромисите, които се е наложило те да извършат, с бедността и с неналичието на надежда… и отмъщават по отвратителни способи на можещите и знаещите, на „ умните и красивите “, както иронично ни назовават – не знам какво тъкмо влагат в това название и най-накрая: за какво то би трябвало да е обидно. Лошотията в очите на хората по улиците не е от положително – както споделям аз на моето дете, когато ме попита за какво някой ни крещи, размахва ни пръст или ни псува – „ Няма неприятни хора, има единствено нещастни. “ Мен персонално това държание – по улицата, в колата, на пътя, на опашката – доста ме ранява и аз постоянно рева. Това е момичешко, незряло и неуместно, само че лошотията на хората, на които аз, най-общо казано, се усмихвам ми разрушава сърцето всякога. Дори не приказваме за черните им, грозни, от време на време мръсновати захабени облекла, за метода, по който се грижат за себе си, за косата или обувките си. А за погледа.
Разбира се, че по улиците на България виждам (и към този момент им благодаря наум) и извънредно огромен брой възпитани, благородни, вежливи, благи, усмихнати и подготвени да се притекат на помощ лица и това изключително ме удиви в дните и месеците, когато се възстановявах след тежко боледуване. Не е за поверие какъв брой същински „ ангели “ вървят към нас и са на една ръка разстояние – прелестни, положителни и чудесни хора. Има и доста такива лекари. Но като цяло – забелязах го по време на бременността си преди години – в България по-слабият, болният, остарелият, немощният и безпомощният буди по-скоро злоба и ожесточава минувачите.
Възрастта е недостатък
Докато в чужбина възрастните хора не са унизени, тъжни, яростни и небогати, а почтени и горди жители на страните си; до момента в който там бабите и дядовците танцуват, пътуват, свирят на принадлежности, разхождат се хванати за ръка, вечерят в ресторантчетата край морето, плуват и ти се усмихват; у нас те, бедните, са докарани до края на очакванията си и живеят оскъдно като скотове. Както сподели една другарка по време на огромната карантина, която стартира през март – ето в този момент ние живеем живота на нашите пенсионери и родители, баби и дядовци – в боязън от бъдещето, без пари, без да можем да излизаме, без да можем да се забележим с някого, без да можем да се прегледаме, без хоризонт и небосвод.
Докато водещите и най-скъпо платените публицисти по света са точно хората с опит и издайнически бръчки по лицето на по 60-70 години, тъй като тъкмо те имат престижа и опита да приказват от тази най-висока (телевизионна) естрада, у нас те „ пенсионират “ на към 40. Докато светът с екстаз гледа гения на Антъни Хопкинс, Джуди Денч, Мерил Стрийп, Робърт де Ниро, Ал Пачино или Хелън Мирън, Лив Улман или Катрин Деньов, (да не приказваме, че всички те са милионери), у нас си имаме филм, чието заглавие споделя всичко по тематиката: „ Уморените коне ги убиват, нали? “ и най-емблематичните артисти на Сатиричния спектакъл бяха пенсионирани едно лято ей по този начин, без предупреждение и оставени на улицата. Те умряха към този момент, само че знам, че умираха безшумно и почтено, гладни, заболели, само че изправени, там – зад перденцата на домовете си… Ние възрастните си хора не ги обичаме. Но освен тях.
Когато бях бременна се пробвах да паркирам на свободно място наоколо до постройката, в която работех втората си работа, когато млад мъж ми сподели, че това било „ неговото място “. Помолих го учтиво – аз съм бременна в осми месец, споделих, не виждате ли, избирам да не ходя един километър в жегата, влачейки ей този стомах, помолих. А той ми съобщи: „ Хич не ми пука. “ В такива моменти, изключително, когато съм с дете за ръка, чувствам застрашени не просто човещината, правилата си, морала, смисъла на всичко, само че и живота си.
Ти си това, което мислиш
Има учители и „ гурута “, модерни „ self-help “ гидове и други по-стари и уважавани мъдреци, създатели, че и психолози, които считат, че индивидът и неговата душeвност са назад огледало на действителността и че в действителност ние я сътворяваме, че всеки среща и притегля сходното нему. Не мога да се съглася. Една разходка отвън границите на скъпата ми татковина, в която се върнах преди 20 години, тъй като я обичам и желая да пребивавам, да работя и да се развъртвам точно тук, демонстрира, че светът в действителност е доброжелателно и отлично място. (Въпреки дълбоките рани, които му нанесоха интернационалните спорове от последните години и бежанската рецесия, макар тълпите източноевропейци, които го заляха след 1989 година, макар големите вреди от финансовата рецесия през 2007, макар тазгодишния чужд и гибелен вирус и всички други нови рискове, които дебнат, дето се споделя, зад всеки ъгъл.) Ако преди години в някои страни бе срамно да кажеш, че си българин (макар аз постоянно да съм го съобщавала гордо), през днешния ден ние сме най-накрая част от огромното европейско семейство и, най-общо казано, по света не ни гледат изкривено. Хората се радват на изправена външност, на цветна рокля, на ухилен взор. Т.е. когато те срещат – и възрастните, и младите – ти се усмихват. Никой не желае незабавно да ти направи нещо доста неприятно, да те унизи, да те напсува и да те обиди. В очите на никого по улиците на огромните градове или дребните села по света, които съм обикаляла преди рецесията с Ковид19 не съм усещала злоба. А единствено любознание, вежливост, благосклонност. Така че, скърбя, гурута и self-help оптимисти с необятни насилени усмивки…
Повредата не е в нашия телевизор
Просто множеството хора у нас очевидно са на дъното на отчаянието си. Огромната завист, злоба и преднамереност не се изливат единствено на работното място, където голям брой „ приятели-колеги “ безшумно спомагат за унищожаването на де що има човек със лична мисъл, храброст, хрумвания или по-висока професионална подготовка, доносничат и намерено основават спънки пред можещите и това ме е съпътствало в друга степен през целия ми професионален път в малките екрани и другите ми работни места в България от 2000 година насам.
Тази злоба към всеки различен у нас естествено е превзела и обществените ни мрежи, където е доста мъчно да не предизвикаш открит „ hate ” („ омразна, враждебна, обидна реакция “), без значение какъв брой доброжелателен, благ и учтив си бил в връзката си. (И тук въобще не приказвам за платените тролове, те са обект на друго проучване и са много симптоматични – не щеш ли отиващата си към този момент политическа власт не може да откри естествени свои бранители, та си назначава платени такива – с изфабрикувана подправена еднаквост, без профилна фотография и с по 30-тина другари – в обществените мрежи.) Всъщност – в случай че излезеш от личната си стена, излиза, че каквото и да напишеш и го пуснеш свободно в мрежата, ще получиш безусловно противоположна връзка, само че тя ще се състои основно от язвителни и гадни мнения. Дори учителка по британски да търсиш. Не знам по какъв начин става и за какво е по този начин, само че това, вместо да ме накара да се скрия някъде, да не помни сама за себе си, да спра да пиша, да мисля и да показвам обществено позициите си… ме кара да го върша още повече и да напоявам, последователно, тази изсъхнала трева, тъй като мисля, че би трябвало да се дават образци, да се основават продуктивни полемики, да се осмисля протичащото се точно от просветени хора, да се разсъждава върху него, да се спори… Така че аз не преставам, тъй като това е една от специалностите ми, да споделям размислите си, да проучвам, да описвам за приказните творби на изкуството, до които съм се докоснала или за чудесните хора, които живеят в близост – през интервютата ми с тях. Това правех и по малкия екран – разказвах с доста любов историите на надарените, умните и забавните наши съвременници. Т.е. аз не подобавам към действителността с съмнение, проклетия, злоба и злопаметност. Тъкмо в противен случай. Аз виждам света с екстаз, любознание и любов. И не знам за какво у нас постоянно той (светът) ми отвръща с засегнатост и озлобление.
Разделяй и владей
Изобщо няма потребност някой умишлено и хитро да ползва тази техника за операция, тъй като ние сами си я владеем до съвършенство. Никой не харесва никого, никой никого няма да похвали, за българите постоянно има едно „ А, този ли, знам го аз… “ и следват обиди, злословия и клюки. За нас никой не е задоволително добър приживе, никой не е заслужен, никой не може да бъде харесван, обичан, почитан, на никого не се възхищаваме.
Доброто било създавало положително, сходните се привличали… Ами да, но единствено на доктрина. Във фейсбук хора, с които би следвало да сме на безусловно идентични политически, а и екзистенциални позиции, от една „ порода “ сме, дето се казва… издебват всеки мой пост, под който могат да напишат нещо неприятно, да се заядат. Никога не откликват и не разясняват опитите ми да заставам почтено в специалността си, да ги срещна с забавните си събеседници, да споделя публикациите или някоя красива и любопитна панорама, на която съм станала очевидец, да се боря и да не се окайвам. Те безмълвно наблюдават неумелото ми усърдие да сътворявам и създавам даже в кухнята, щом не мога да го върша на местата, за които имам дипломи и опит; гледат фотосите ми на красива постройка, аспект или градивно човешко изпитание, само че ми пишат „ писмо “ или коментар, единствено когато съумеят да ме „ уличат “ съгласно тях, да ме „ изобличат “ в нещо си – единствено когато им се стори, че моето свободно мнение по някакъв метод не е пуристки издържано в духа на опорките на една или друга партийна централа.
Днес – доста необичайно – цели общества се движат по „ опорки “. Считат за „ обидно “ публикуването на сериозна публикация (като тази тук) на страницата им! Такова се оказа фейсбук обществото на приключилите в Съединени американски щати. Това, почтено казано, ме свари неподготвена – та тъкмо те (ние) би трябвало да са чували за независимост на словото и мнението, за Първата корекция и така нататък Не – нахвърлиха се върху ми като кучета! Политическа била позицията ми! Не можело да обявявам политически текстове… Е, че от кой момент е срамно да имаш мнение, да пишеш публикации или да изповядваш политическа позиция?!
Т.е. ние сами ще се изядем между тях – не ни трябват въобще провокатори, внедрени в редиците ни! (Не съм напълно почтена – доста извънредно надарени и почтени естествени съидейници открих, разпращайки едно отворено писмо за Българска национална телевизия – открих ги точно измежду хората на изкуството и интелектуалците).
Нищо не е персонално
Разбрах, че този разочароващ опит с фейсбук не е единствено и персонално мой, когато през вчерашния ден видях какво се случва пред очите ми с друго мое „ дете “ – от няколко години оказвам помощ зад кадър в основаването на онлайн енциклопедия за бъдещи и сегашни майки, в която препоръките си дават водещи специалисти и лекари. Човек би помислил, че измежду купищата подправени вести, уеб сайтове и конгреси от вида „ Една жена сподели “, читателите в интернет ще се отнесат с признателност и интерес към тази, предоставена им изцяло гратис, експертна информация. Сайтът не лекува през интернет, което би било закононарушение, само че дава насоки, образова, направлява, съветва. Обаче… Единственото, за което е събрал сили да постави пръсти върху клавиатурата нашият човек – българският фейсбук четец – е да „ хейти “ докторите, публикациите или мнението им.
Рядко мога да открия положително въодушевление в мненията под другите постове в разнообразните групи, на които съм член в мрежата – общо взето хората, които стоят в интернет, желаят да изкрещят: „ Аз знам най-добре, аз мога, аз разбирам! А всички вие сте нищожества! “ Дали даваш апартамент чартърен, търсиш експерт-финансист или бавачка – мненията постоянно ще са злъчни. Макар точно във фейсбук да открих занаятчия за покрива ни или добър ортопед, като цяло тази свободна медия ще се окаже май прекомерно „ свободна “ даже за моя усет.
Всички са маскари
Преди години попитах моя близка, която доста гледаше телевизия и постоянно намираше по някоя рецензия и недостатък за всички телевизионни водещи: „ Е, добре, никой не ти харесва, никой не става. Тоя бил подобен, оня – онакъв. Дай ми образец: кое предаване харесваш, кой водещ обичаш да гледаш? “ Тя изпита усложнение да ми отговори и замълча. Т.е. в нейния напълно „ ефирен “ свят нямаше нито един „ воин “, нито един човек, на който тя да се възхищава, нито един, който да уточни за образец, да обича или да следи с внимание и почитание. Е, по същия метод се отнасят нашите съграждани към политиците и политиката. Не е неистина, че през последните години в нея се натикаха единствено „ калинки “ без обучение, знания и експертиза, които забогатяха ненадейно по явно непочтен метод, и че това бие на очи. Но преди този момент? В нашата политика е имало и почтени хора, неподкупни, кардинални? Как пък за никого – в случай че не е починал – няма да чуете добра дума? Ние просто не можем да харесваме никого.
През годините мои другари са опитвали да влязат в политиката на локално, по този начин да се каже, квартално равнище – просто тъй като поддържат концепцията и считат, че тя има потребност от всеки един, че има една работа да се свърши и всяко рамо е от изгода, че има потребност да се гради, да се оказва помощ. Какво да ви кажа – бяха ги гледали с съмнение локалните демократични структури, бяха се държали неуважително с тях – заподозрели ги бяха, че несъмнено и те желаят да „ се облажат “ – и по този начин ги бяха прогонили… Никой у нас не има вяра – разказано е добре и от Алеко Константинов, и от Иван Вазов, и от Захари Стоянов, и от Иван Хаджийски и така нататък – че някой почтен човек може да желае да влезе в политиката, още повече – да стане водач. Веднага ще му измислят нещо, с цел да срутен безукорната му известност! Да не приказваме, че водещият, който твърдеше това всяка вечер цели 20 години по малкия екран, в този момент самият желае да влиза там, да става политик. Не единствено, че той желае – има и много внушителна поддръжка. Т.е. шоумените и сценаристите, дето не имат вяра в демократичната политическа система, желаят да я оправят „ от вътрешната страна “, по този начин да се каже, влизайки на коня на деморализиралата цели генерации българи чалга. Доста странни хрумвания за гражданска война. Ами прави са гласоподавателите да не имат вяра на никого. Много неприятно, само че е истина.
Няма по какъв начин да се сътвори мощна опция на актуалното политическо статукво (и то не се изчерпва единствено с ГЕРБ, както през последните дни някак се пробват да ни внушат – в него поставям и всички парламентарно показани партии, дружно с Движение за права и свободи и Българска социалистическа партия, въпреки на последните за първи път от 30 години да им се удаде случай да са на площада – постоянно до момента митингите в България са били против тях), няма по какъв начин да се построи нещо ново, без да се привлекат естествените водачи, можещите и знаещите, надарените и кардиналните хора за идеята на политиката – като специалисти, като съветници даже. Ама не да се „ привлекат “, с цел да им се даде по някой лев и да ги употребяват преди избори на концерти и събирания, а след това да ги отсвирят, щото те „ музикантчетата “ и „ артистчетата “, „ ентелегентите “ нищо не схващат, нали – огромните момчета ще я правят огромната работа! (Как беше нарекъл Симеон Дянков учените от Българска академия на науките – „ феодални старци “?... Да, всеки можещ и сръчен млад академик бърза да напусне страната, по тази причина може би междинната възраст в Българска академия на науките не е 25…) Та… няма по какъв начин хем да се търси недостатък на всеки, който нещо прави по въпроса – който самичък, със лични сили и средства се бори за свободата на медиите, за изкуството, за плурализма, за честните и свободни избори, за развиване, прогрес и напредък в неговата си сфера, а в тази ситуация – за #оставка… хем да имаме обединена и мощна нова дясна партия. Докато те се разделят на все по-малки и дребни фракции, ние няма по какъв начин да желаеме да имаме парламентарно посланичество, че и болшинство.
Поради гореизброените аргументи прелестните хора на площада, които съставляват разнообразни извадки от обществото (едно от обвиняванията към тях – че не са хомогенни… като че ли биха могли да гонят тези, които не харесват – що за концепция въобще?!) – емигранти; студенти; журналисти; омерзени граждани; електорат, проведен от политически сили или от другаде; цели семейства; предприемачи като индивида от Хиполенд; учители и преподаватели в университети; или други възмутени най-обикновени хора – хлебари и зидари, водачи и сладкари, земеделци и строители… няма да съумеят да основат политически индивид, който да ги съставлява. А какво да кажем за наличните – представител на болшинството на площада би бил и в прочут смисъл е Христо Иванов и „ Демократична България “. Та – даже и Христо Иванов, който самичък провокира цялото това знамение с двумесечните митинги срещу мафията точно със смелата и изобретателна акция пред сараите на Доган в Росенец (за който, ухилен зад розите, забравихме към този момент, забелязвате ли?) няма да може да събере изцяло заслужената си поддръжка. Защото всеки, който споделя най-общо казано, проевропейски, „ десни “ (ама не по „ герберски “), „ демократични “ възгледи бива възприеман като подозрителен, намират му се недостатъци и бива пренебрегнат в честните си опити да печели повече поддръжници на концепцията: за демократична народна власт, почтени избори, почтено оставане и развиване на България в Европейски Съюз и съхранена проатлантическа ориентировка. Иначе, в случай че аз единствено бълнувам, за какво тези политически сили толкоз време не протягат ръка към своите най-естествени съдружници – хората на изкуството и интелигенцията на България?
Поетите на революцията
Във фейсбук линчувани, укорени, нападнати бяха и те – хората на изкуството на България. В тяхна отбрана ще кажа: по какъв начин никое държавно управление и никоя политическа мощ не опита през всичките тези 30 години да менажира и финансира това само наше благосъстояние (културата) по метод, който да извади най-големите гении на България от унизителното им просешко състояние и да постави изрично страната ни на културната карта на света, където е нейното справедливо място? Защо тия неуки хора в политиката, които от години не са стъпвали на кино или спектакъл, нито са чели книга, желаят превъзходните ни артисти да живеят с по 600 лева заплата, че и да ги забавляват – в добра форма, усмихнати и поддържани, соанирани и ведри, в редките случаи, когато ги срещат, като водещи на някое събитие да вземем за пример? Как и къде да работи и да осъществя гения си един типичен музикант, с изключение на в оркестър, където ще репетира и свири всеки ден и ще получи тази заплата в края на месеца, а тя ще му стигне да си заплати режийните и телефона? Защо 20 международни оркестри имат за концертмайстори точно българи? Всеки гений на България, който е съумял – е отпътувал и се осъществя сполучливо и почтено по света…
Та ние в никакъв случай не сме уважавали поетите си, а желаеме те да изнасят на раменете си всяка гражданска война! Докога ние ще подценяваме духовните си водачи, ще им се подиграваме, ще ги наскърбяваме, ще им пречим, ще ги пренебрегваме, ще ги обричаме на беднотия или давност, само че в дни на печал и компликация като днешните ще желаеме точно те да ни утешат, те да ни поведат и да изпълнят със смисъл нашето обезсърчение? Като, апропо, в случай че инцидентно го създадат – ги пооплюем и си похейтим на техен тил под постовете и мненията им? А позволяват ли блюстителите на фейсбук морала и призоваващите хората на изкуството да заемат по-категорични позиции по протичащото се, че… може артистите и интелектуалците се усещат употребявани, афектирани, ненужни, откакто са прекарали 30 години по площадите? Как отиваш да размахваш гордо плакати за #оставка, когато ти самият безусловно нямаш какво да ядеш? Та ти се чувстваш нерешителен, омерзен, изпъден, провален… Ти знаеш, че за теб персонално всичко ще продължи да е същото… С твоя гений, с твоите очаквания, с твоя капацитет са се подиграли по възмутителен метод! Защо въобще да ставаш от леглото си, в което лежиш обезверен, без работа и без небосвод, откакто генерации политици и медийни шефове (респективно – медийни продукции, които издигнаха в фетиш отрепките от утайката на обществото) ти внушиха, че от теб няма изгода и че твоят гений и умения са никому ненужни? Вие знаете ли, че по време на най-големите рестрикции към Ковид19 (който вирус и предварителната защита против него забравихме, а това е толкоз безконтролно!) другари на софийски артисти са им носели храна у тях? За не умрат от апетит?
…
Ще спра до тук, тъй като от години обществено повеждам тази самотна борба за артистите и интелектуалците на България, а тя ми лиши доста благоприятни условия и ми коства съвсем всичко – борбата ми е за преразглеждане на цялата културна политика на страната ни, само че и за смислени диалози и посетители в медиите, за почитание и добър звук посред ни, за наслада и екстаз пред достиженията и гения на другите, за почтени разногласия и плурализъм, за блян към висок професионализъм, какъвто съм виждала единствено в театъра и киното ни – и по други места в страната ни. Бих желала да има вяра, въпреки към този момент да не виждам такава.
Нужно е по-широко обединяване в името на общата цел, а точно – #оставка, електронно гласоподаване за българите в чужбина и опит да се почитат и да се ценят свестните хора. Да бъдат привлечени към идеята, а не упреквани – че не са на площада, че не са задоволително дейни, че споделят каквото мислят... Да бъдат почетени, да бъдат накарани да се почувстват нужни. Лидер е оня, който съумява да събере хората, а не да ги противопостави; оня, който съумява да накара „ унизените и оскърбените “ да се почувстват оценени, нужни, обичани, значими. И който може да допусне и други равностойни, мощни, знаещи и можещи към себе си. А не противоположното – да се заобикаля с подмолни, некачествени, потиснати, уплашени и подчинени „ калинки “, с цел да продължава да е „ мощен “. Това не е „ мощ “, това не водачество, това не е народна власт – това си е режим на посредствеността. В него живеем. Не е живот това.
Пример? Добрият водач наподобява като сегашния министър председател на Канада Джъстин Трюдо – той е млад, просветен, интелигентен, угрижен, грациозен, откровен, кадърен, цивилизован, отворен, самоуверен. Изслушайте някое от обръщенията му, откогато светът е в заплаха, откогато стартира тази болест, откогато хората изгубиха работата и бъдещето си. Слушам го и към този момент се усещам предпазена, даже без да пребивавам в Канада! Сякаш някой меко е поставил ръка на рамото ми и ми е заречен – „ Не си сама, ние се грижим за теб! “
Искам към този момент да не съм сама. И в България.
Грозни, мръсни, зли
Всички сме забелязали освирепяването на хората по улиците на градовете ни преди протестите… евентуално някогашни идеалисти с изгубени фантазии, не знаещи тъкмо по какъв начин да се оправят с несправедливостите, които са били осъществени над тях и с компромисите, които се е наложило те да извършат, с бедността и с неналичието на надежда… и отмъщават по отвратителни способи на можещите и знаещите, на „ умните и красивите “, както иронично ни назовават – не знам какво тъкмо влагат в това название и най-накрая: за какво то би трябвало да е обидно. Лошотията в очите на хората по улиците не е от положително – както споделям аз на моето дете, когато ме попита за какво някой ни крещи, размахва ни пръст или ни псува – „ Няма неприятни хора, има единствено нещастни. “ Мен персонално това държание – по улицата, в колата, на пътя, на опашката – доста ме ранява и аз постоянно рева. Това е момичешко, незряло и неуместно, само че лошотията на хората, на които аз, най-общо казано, се усмихвам ми разрушава сърцето всякога. Дори не приказваме за черните им, грозни, от време на време мръсновати захабени облекла, за метода, по който се грижат за себе си, за косата или обувките си. А за погледа.
Разбира се, че по улиците на България виждам (и към този момент им благодаря наум) и извънредно огромен брой възпитани, благородни, вежливи, благи, усмихнати и подготвени да се притекат на помощ лица и това изключително ме удиви в дните и месеците, когато се възстановявах след тежко боледуване. Не е за поверие какъв брой същински „ ангели “ вървят към нас и са на една ръка разстояние – прелестни, положителни и чудесни хора. Има и доста такива лекари. Но като цяло – забелязах го по време на бременността си преди години – в България по-слабият, болният, остарелият, немощният и безпомощният буди по-скоро злоба и ожесточава минувачите.
Възрастта е недостатък
Докато в чужбина възрастните хора не са унизени, тъжни, яростни и небогати, а почтени и горди жители на страните си; до момента в който там бабите и дядовците танцуват, пътуват, свирят на принадлежности, разхождат се хванати за ръка, вечерят в ресторантчетата край морето, плуват и ти се усмихват; у нас те, бедните, са докарани до края на очакванията си и живеят оскъдно като скотове. Както сподели една другарка по време на огромната карантина, която стартира през март – ето в този момент ние живеем живота на нашите пенсионери и родители, баби и дядовци – в боязън от бъдещето, без пари, без да можем да излизаме, без да можем да се забележим с някого, без да можем да се прегледаме, без хоризонт и небосвод.
Докато водещите и най-скъпо платените публицисти по света са точно хората с опит и издайнически бръчки по лицето на по 60-70 години, тъй като тъкмо те имат престижа и опита да приказват от тази най-висока (телевизионна) естрада, у нас те „ пенсионират “ на към 40. Докато светът с екстаз гледа гения на Антъни Хопкинс, Джуди Денч, Мерил Стрийп, Робърт де Ниро, Ал Пачино или Хелън Мирън, Лив Улман или Катрин Деньов, (да не приказваме, че всички те са милионери), у нас си имаме филм, чието заглавие споделя всичко по тематиката: „ Уморените коне ги убиват, нали? “ и най-емблематичните артисти на Сатиричния спектакъл бяха пенсионирани едно лято ей по този начин, без предупреждение и оставени на улицата. Те умряха към този момент, само че знам, че умираха безшумно и почтено, гладни, заболели, само че изправени, там – зад перденцата на домовете си… Ние възрастните си хора не ги обичаме. Но освен тях.
Когато бях бременна се пробвах да паркирам на свободно място наоколо до постройката, в която работех втората си работа, когато млад мъж ми сподели, че това било „ неговото място “. Помолих го учтиво – аз съм бременна в осми месец, споделих, не виждате ли, избирам да не ходя един километър в жегата, влачейки ей този стомах, помолих. А той ми съобщи: „ Хич не ми пука. “ В такива моменти, изключително, когато съм с дете за ръка, чувствам застрашени не просто човещината, правилата си, морала, смисъла на всичко, само че и живота си.
Ти си това, което мислиш
Има учители и „ гурута “, модерни „ self-help “ гидове и други по-стари и уважавани мъдреци, създатели, че и психолози, които считат, че индивидът и неговата душeвност са назад огледало на действителността и че в действителност ние я сътворяваме, че всеки среща и притегля сходното нему. Не мога да се съглася. Една разходка отвън границите на скъпата ми татковина, в която се върнах преди 20 години, тъй като я обичам и желая да пребивавам, да работя и да се развъртвам точно тук, демонстрира, че светът в действителност е доброжелателно и отлично място. (Въпреки дълбоките рани, които му нанесоха интернационалните спорове от последните години и бежанската рецесия, макар тълпите източноевропейци, които го заляха след 1989 година, макар големите вреди от финансовата рецесия през 2007, макар тазгодишния чужд и гибелен вирус и всички други нови рискове, които дебнат, дето се споделя, зад всеки ъгъл.) Ако преди години в някои страни бе срамно да кажеш, че си българин (макар аз постоянно да съм го съобщавала гордо), през днешния ден ние сме най-накрая част от огромното европейско семейство и, най-общо казано, по света не ни гледат изкривено. Хората се радват на изправена външност, на цветна рокля, на ухилен взор. Т.е. когато те срещат – и възрастните, и младите – ти се усмихват. Никой не желае незабавно да ти направи нещо доста неприятно, да те унизи, да те напсува и да те обиди. В очите на никого по улиците на огромните градове или дребните села по света, които съм обикаляла преди рецесията с Ковид19 не съм усещала злоба. А единствено любознание, вежливост, благосклонност. Така че, скърбя, гурута и self-help оптимисти с необятни насилени усмивки…
Повредата не е в нашия телевизор
Просто множеството хора у нас очевидно са на дъното на отчаянието си. Огромната завист, злоба и преднамереност не се изливат единствено на работното място, където голям брой „ приятели-колеги “ безшумно спомагат за унищожаването на де що има човек със лична мисъл, храброст, хрумвания или по-висока професионална подготовка, доносничат и намерено основават спънки пред можещите и това ме е съпътствало в друга степен през целия ми професионален път в малките екрани и другите ми работни места в България от 2000 година насам.
Тази злоба към всеки различен у нас естествено е превзела и обществените ни мрежи, където е доста мъчно да не предизвикаш открит „ hate ” („ омразна, враждебна, обидна реакция “), без значение какъв брой доброжелателен, благ и учтив си бил в връзката си. (И тук въобще не приказвам за платените тролове, те са обект на друго проучване и са много симптоматични – не щеш ли отиващата си към този момент политическа власт не може да откри естествени свои бранители, та си назначава платени такива – с изфабрикувана подправена еднаквост, без профилна фотография и с по 30-тина другари – в обществените мрежи.) Всъщност – в случай че излезеш от личната си стена, излиза, че каквото и да напишеш и го пуснеш свободно в мрежата, ще получиш безусловно противоположна връзка, само че тя ще се състои основно от язвителни и гадни мнения. Дори учителка по британски да търсиш. Не знам по какъв начин става и за какво е по този начин, само че това, вместо да ме накара да се скрия някъде, да не помни сама за себе си, да спра да пиша, да мисля и да показвам обществено позициите си… ме кара да го върша още повече и да напоявам, последователно, тази изсъхнала трева, тъй като мисля, че би трябвало да се дават образци, да се основават продуктивни полемики, да се осмисля протичащото се точно от просветени хора, да се разсъждава върху него, да се спори… Така че аз не преставам, тъй като това е една от специалностите ми, да споделям размислите си, да проучвам, да описвам за приказните творби на изкуството, до които съм се докоснала или за чудесните хора, които живеят в близост – през интервютата ми с тях. Това правех и по малкия екран – разказвах с доста любов историите на надарените, умните и забавните наши съвременници. Т.е. аз не подобавам към действителността с съмнение, проклетия, злоба и злопаметност. Тъкмо в противен случай. Аз виждам света с екстаз, любознание и любов. И не знам за какво у нас постоянно той (светът) ми отвръща с засегнатост и озлобление.
Разделяй и владей
Изобщо няма потребност някой умишлено и хитро да ползва тази техника за операция, тъй като ние сами си я владеем до съвършенство. Никой не харесва никого, никой никого няма да похвали, за българите постоянно има едно „ А, този ли, знам го аз… “ и следват обиди, злословия и клюки. За нас никой не е задоволително добър приживе, никой не е заслужен, никой не може да бъде харесван, обичан, почитан, на никого не се възхищаваме.
Доброто било създавало положително, сходните се привличали… Ами да, но единствено на доктрина. Във фейсбук хора, с които би следвало да сме на безусловно идентични политически, а и екзистенциални позиции, от една „ порода “ сме, дето се казва… издебват всеки мой пост, под който могат да напишат нещо неприятно, да се заядат. Никога не откликват и не разясняват опитите ми да заставам почтено в специалността си, да ги срещна с забавните си събеседници, да споделя публикациите или някоя красива и любопитна панорама, на която съм станала очевидец, да се боря и да не се окайвам. Те безмълвно наблюдават неумелото ми усърдие да сътворявам и създавам даже в кухнята, щом не мога да го върша на местата, за които имам дипломи и опит; гледат фотосите ми на красива постройка, аспект или градивно човешко изпитание, само че ми пишат „ писмо “ или коментар, единствено когато съумеят да ме „ уличат “ съгласно тях, да ме „ изобличат “ в нещо си – единствено когато им се стори, че моето свободно мнение по някакъв метод не е пуристки издържано в духа на опорките на една или друга партийна централа.
Днес – доста необичайно – цели общества се движат по „ опорки “. Считат за „ обидно “ публикуването на сериозна публикация (като тази тук) на страницата им! Такова се оказа фейсбук обществото на приключилите в Съединени американски щати. Това, почтено казано, ме свари неподготвена – та тъкмо те (ние) би трябвало да са чували за независимост на словото и мнението, за Първата корекция и така нататък Не – нахвърлиха се върху ми като кучета! Политическа била позицията ми! Не можело да обявявам политически текстове… Е, че от кой момент е срамно да имаш мнение, да пишеш публикации или да изповядваш политическа позиция?!
Т.е. ние сами ще се изядем между тях – не ни трябват въобще провокатори, внедрени в редиците ни! (Не съм напълно почтена – доста извънредно надарени и почтени естествени съидейници открих, разпращайки едно отворено писмо за Българска национална телевизия – открих ги точно измежду хората на изкуството и интелектуалците).
Нищо не е персонално
Разбрах, че този разочароващ опит с фейсбук не е единствено и персонално мой, когато през вчерашния ден видях какво се случва пред очите ми с друго мое „ дете “ – от няколко години оказвам помощ зад кадър в основаването на онлайн енциклопедия за бъдещи и сегашни майки, в която препоръките си дават водещи специалисти и лекари. Човек би помислил, че измежду купищата подправени вести, уеб сайтове и конгреси от вида „ Една жена сподели “, читателите в интернет ще се отнесат с признателност и интерес към тази, предоставена им изцяло гратис, експертна информация. Сайтът не лекува през интернет, което би било закононарушение, само че дава насоки, образова, направлява, съветва. Обаче… Единственото, за което е събрал сили да постави пръсти върху клавиатурата нашият човек – българският фейсбук четец – е да „ хейти “ докторите, публикациите или мнението им.
Рядко мога да открия положително въодушевление в мненията под другите постове в разнообразните групи, на които съм член в мрежата – общо взето хората, които стоят в интернет, желаят да изкрещят: „ Аз знам най-добре, аз мога, аз разбирам! А всички вие сте нищожества! “ Дали даваш апартамент чартърен, търсиш експерт-финансист или бавачка – мненията постоянно ще са злъчни. Макар точно във фейсбук да открих занаятчия за покрива ни или добър ортопед, като цяло тази свободна медия ще се окаже май прекомерно „ свободна “ даже за моя усет.
Всички са маскари
Преди години попитах моя близка, която доста гледаше телевизия и постоянно намираше по някоя рецензия и недостатък за всички телевизионни водещи: „ Е, добре, никой не ти харесва, никой не става. Тоя бил подобен, оня – онакъв. Дай ми образец: кое предаване харесваш, кой водещ обичаш да гледаш? “ Тя изпита усложнение да ми отговори и замълча. Т.е. в нейния напълно „ ефирен “ свят нямаше нито един „ воин “, нито един човек, на който тя да се възхищава, нито един, който да уточни за образец, да обича или да следи с внимание и почитание. Е, по същия метод се отнасят нашите съграждани към политиците и политиката. Не е неистина, че през последните години в нея се натикаха единствено „ калинки “ без обучение, знания и експертиза, които забогатяха ненадейно по явно непочтен метод, и че това бие на очи. Но преди този момент? В нашата политика е имало и почтени хора, неподкупни, кардинални? Как пък за никого – в случай че не е починал – няма да чуете добра дума? Ние просто не можем да харесваме никого.
През годините мои другари са опитвали да влязат в политиката на локално, по този начин да се каже, квартално равнище – просто тъй като поддържат концепцията и считат, че тя има потребност от всеки един, че има една работа да се свърши и всяко рамо е от изгода, че има потребност да се гради, да се оказва помощ. Какво да ви кажа – бяха ги гледали с съмнение локалните демократични структури, бяха се държали неуважително с тях – заподозрели ги бяха, че несъмнено и те желаят да „ се облажат “ – и по този начин ги бяха прогонили… Никой у нас не има вяра – разказано е добре и от Алеко Константинов, и от Иван Вазов, и от Захари Стоянов, и от Иван Хаджийски и така нататък – че някой почтен човек може да желае да влезе в политиката, още повече – да стане водач. Веднага ще му измислят нещо, с цел да срутен безукорната му известност! Да не приказваме, че водещият, който твърдеше това всяка вечер цели 20 години по малкия екран, в този момент самият желае да влиза там, да става политик. Не единствено, че той желае – има и много внушителна поддръжка. Т.е. шоумените и сценаристите, дето не имат вяра в демократичната политическа система, желаят да я оправят „ от вътрешната страна “, по този начин да се каже, влизайки на коня на деморализиралата цели генерации българи чалга. Доста странни хрумвания за гражданска война. Ами прави са гласоподавателите да не имат вяра на никого. Много неприятно, само че е истина.
Няма по какъв начин да се сътвори мощна опция на актуалното политическо статукво (и то не се изчерпва единствено с ГЕРБ, както през последните дни някак се пробват да ни внушат – в него поставям и всички парламентарно показани партии, дружно с Движение за права и свободи и Българска социалистическа партия, въпреки на последните за първи път от 30 години да им се удаде случай да са на площада – постоянно до момента митингите в България са били против тях), няма по какъв начин да се построи нещо ново, без да се привлекат естествените водачи, можещите и знаещите, надарените и кардиналните хора за идеята на политиката – като специалисти, като съветници даже. Ама не да се „ привлекат “, с цел да им се даде по някой лев и да ги употребяват преди избори на концерти и събирания, а след това да ги отсвирят, щото те „ музикантчетата “ и „ артистчетата “, „ ентелегентите “ нищо не схващат, нали – огромните момчета ще я правят огромната работа! (Как беше нарекъл Симеон Дянков учените от Българска академия на науките – „ феодални старци “?... Да, всеки можещ и сръчен млад академик бърза да напусне страната, по тази причина може би междинната възраст в Българска академия на науките не е 25…) Та… няма по какъв начин хем да се търси недостатък на всеки, който нещо прави по въпроса – който самичък, със лични сили и средства се бори за свободата на медиите, за изкуството, за плурализма, за честните и свободни избори, за развиване, прогрес и напредък в неговата си сфера, а в тази ситуация – за #оставка… хем да имаме обединена и мощна нова дясна партия. Докато те се разделят на все по-малки и дребни фракции, ние няма по какъв начин да желаеме да имаме парламентарно посланичество, че и болшинство.
Поради гореизброените аргументи прелестните хора на площада, които съставляват разнообразни извадки от обществото (едно от обвиняванията към тях – че не са хомогенни… като че ли биха могли да гонят тези, които не харесват – що за концепция въобще?!) – емигранти; студенти; журналисти; омерзени граждани; електорат, проведен от политически сили или от другаде; цели семейства; предприемачи като индивида от Хиполенд; учители и преподаватели в университети; или други възмутени най-обикновени хора – хлебари и зидари, водачи и сладкари, земеделци и строители… няма да съумеят да основат политически индивид, който да ги съставлява. А какво да кажем за наличните – представител на болшинството на площада би бил и в прочут смисъл е Христо Иванов и „ Демократична България “. Та – даже и Христо Иванов, който самичък провокира цялото това знамение с двумесечните митинги срещу мафията точно със смелата и изобретателна акция пред сараите на Доган в Росенец (за който, ухилен зад розите, забравихме към този момент, забелязвате ли?) няма да може да събере изцяло заслужената си поддръжка. Защото всеки, който споделя най-общо казано, проевропейски, „ десни “ (ама не по „ герберски “), „ демократични “ възгледи бива възприеман като подозрителен, намират му се недостатъци и бива пренебрегнат в честните си опити да печели повече поддръжници на концепцията: за демократична народна власт, почтени избори, почтено оставане и развиване на България в Европейски Съюз и съхранена проатлантическа ориентировка. Иначе, в случай че аз единствено бълнувам, за какво тези политически сили толкоз време не протягат ръка към своите най-естествени съдружници – хората на изкуството и интелигенцията на България?
Поетите на революцията
Във фейсбук линчувани, укорени, нападнати бяха и те – хората на изкуството на България. В тяхна отбрана ще кажа: по какъв начин никое държавно управление и никоя политическа мощ не опита през всичките тези 30 години да менажира и финансира това само наше благосъстояние (културата) по метод, който да извади най-големите гении на България от унизителното им просешко състояние и да постави изрично страната ни на културната карта на света, където е нейното справедливо място? Защо тия неуки хора в политиката, които от години не са стъпвали на кино или спектакъл, нито са чели книга, желаят превъзходните ни артисти да живеят с по 600 лева заплата, че и да ги забавляват – в добра форма, усмихнати и поддържани, соанирани и ведри, в редките случаи, когато ги срещат, като водещи на някое събитие да вземем за пример? Как и къде да работи и да осъществя гения си един типичен музикант, с изключение на в оркестър, където ще репетира и свири всеки ден и ще получи тази заплата в края на месеца, а тя ще му стигне да си заплати режийните и телефона? Защо 20 международни оркестри имат за концертмайстори точно българи? Всеки гений на България, който е съумял – е отпътувал и се осъществя сполучливо и почтено по света…
Та ние в никакъв случай не сме уважавали поетите си, а желаеме те да изнасят на раменете си всяка гражданска война! Докога ние ще подценяваме духовните си водачи, ще им се подиграваме, ще ги наскърбяваме, ще им пречим, ще ги пренебрегваме, ще ги обричаме на беднотия или давност, само че в дни на печал и компликация като днешните ще желаеме точно те да ни утешат, те да ни поведат и да изпълнят със смисъл нашето обезсърчение? Като, апропо, в случай че инцидентно го създадат – ги пооплюем и си похейтим на техен тил под постовете и мненията им? А позволяват ли блюстителите на фейсбук морала и призоваващите хората на изкуството да заемат по-категорични позиции по протичащото се, че… може артистите и интелектуалците се усещат употребявани, афектирани, ненужни, откакто са прекарали 30 години по площадите? Как отиваш да размахваш гордо плакати за #оставка, когато ти самият безусловно нямаш какво да ядеш? Та ти се чувстваш нерешителен, омерзен, изпъден, провален… Ти знаеш, че за теб персонално всичко ще продължи да е същото… С твоя гений, с твоите очаквания, с твоя капацитет са се подиграли по възмутителен метод! Защо въобще да ставаш от леглото си, в което лежиш обезверен, без работа и без небосвод, откакто генерации политици и медийни шефове (респективно – медийни продукции, които издигнаха в фетиш отрепките от утайката на обществото) ти внушиха, че от теб няма изгода и че твоят гений и умения са никому ненужни? Вие знаете ли, че по време на най-големите рестрикции към Ковид19 (който вирус и предварителната защита против него забравихме, а това е толкоз безконтролно!) другари на софийски артисти са им носели храна у тях? За не умрат от апетит?
…
Ще спра до тук, тъй като от години обществено повеждам тази самотна борба за артистите и интелектуалците на България, а тя ми лиши доста благоприятни условия и ми коства съвсем всичко – борбата ми е за преразглеждане на цялата културна политика на страната ни, само че и за смислени диалози и посетители в медиите, за почитание и добър звук посред ни, за наслада и екстаз пред достиженията и гения на другите, за почтени разногласия и плурализъм, за блян към висок професионализъм, какъвто съм виждала единствено в театъра и киното ни – и по други места в страната ни. Бих желала да има вяра, въпреки към този момент да не виждам такава.
Нужно е по-широко обединяване в името на общата цел, а точно – #оставка, електронно гласоподаване за българите в чужбина и опит да се почитат и да се ценят свестните хора. Да бъдат привлечени към идеята, а не упреквани – че не са на площада, че не са задоволително дейни, че споделят каквото мислят... Да бъдат почетени, да бъдат накарани да се почувстват нужни. Лидер е оня, който съумява да събере хората, а не да ги противопостави; оня, който съумява да накара „ унизените и оскърбените “ да се почувстват оценени, нужни, обичани, значими. И който може да допусне и други равностойни, мощни, знаещи и можещи към себе си. А не противоположното – да се заобикаля с подмолни, некачествени, потиснати, уплашени и подчинени „ калинки “, с цел да продължава да е „ мощен “. Това не е „ мощ “, това не водачество, това не е народна власт – това си е режим на посредствеността. В него живеем. Не е живот това.
Пример? Добрият водач наподобява като сегашния министър председател на Канада Джъстин Трюдо – той е млад, просветен, интелигентен, угрижен, грациозен, откровен, кадърен, цивилизован, отворен, самоуверен. Изслушайте някое от обръщенията му, откогато светът е в заплаха, откогато стартира тази болест, откогато хората изгубиха работата и бъдещето си. Слушам го и към този момент се усещам предпазена, даже без да пребивавам в Канада! Сякаш някой меко е поставил ръка на рамото ми и ми е заречен – „ Не си сама, ние се грижим за теб! “
Искам към този момент да не съм сама. И в България.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ