Иконата - Нашите автори
Моето детство не е обвързвано с Втората международна война, роден съм двадесет години след края ѝ. Но в последните години научих много за нея, понатрупаха се истории и то от първо лице. От претърпелите. И в този момент, най-често вечер, когато всичко е безшумно, а домочадието и кучето спят, пред моето схващане оживяват разказите за прелитащите ята от американски и британски ескадри. Те са там – в тъмното небе, забързали се към Румъния. Разбира се каква им е работата – да лишат Райха от румънският нефт.
После, кой знае за какво, вземат решение у нас да затрупат в руини деца, майки, старци. Ами и това е ясно за какво - въпреки всичко сме съдружници на германците. Но и проектът е просто за наказване, наставление и безнравственост. Ето ги домовете на оживелите – висят цели етажи, отчупени и изкормени. Някъде покривите въобще ги няма, снегът си натрупа и запълва етажните площадки колкото може. От улицата се виждат дрешниците и креслата на някогашните гостоприемни дневни. Обитателите от дълго време са избягали или просто към този момент са убити от бомбите. Мебелите им някак са се свили от боязън и са застинали осветени от стотиците лампиони, които на всички последващи рейдове падат постепенно от облаците и така осветяват града, че можеш без особено изпитание да намериш игла в купа сено.
Там някъде е и домът на остарелия македонски въстаник дядо Рачо - Кибритлията, на бул. „ Мария-Луиза “ и ул. „ Пиротска “. След дневната бомбардировка на 10 януари 1944 го намират умрял, изпружил крайници на остарелия диван, подпрян с възглавници и прегърнал една огромна икона. Роднините му не знаят каква е, никой няма и най-малка визия от кое място Кибритлията я има. И въобще настояват, че я зърват за първи път. Къде остарелият комита я е криел толкоз време от очите им и от кое място я е измъкнал – също остава мистерия. Всички са покрусени от гибелта му, само че са и в неразбиране. Започват да възвръщат картината и малко по малко връщат лентата на счупените мемоари от момента на паническото бягство на цялото семейство към близкото бомбоубежище. Един помни едно, различен друго. Но последното е, че при алармите на въздушната паника двама от околните карат комитата да стане и да тръгне с тях.
Дъртият дебелоглав отхвърля, махва с костеливите си ръце и им споделя: „ Туканка ке мрем бе дечковци, виждал съм и по-страшни работи! Нищо, че оная с косата все ме надзърта от горната страна. Нема па да ѝ станем на крайници да я развеселявам я. А вие бегайте, бегайте… “.
Кандърдисват го още няколко минути, само че той се запъва. Оставят го. След като всички се изнасят, той бавно става от дивана и примъква иконата от скришното ѝ място. Гушва я с двете си ръце и поляга с нея. Ония от горната страна хвърлят бомба след бомба до момента в който изпразнят стоманените си търбуси над града, само че постройката оцелява, единствено прозорците са избити и вратите са изтърбушени от детонациите. А Рачо Кибритлията кой знае за какво не се разсънва. Може би просто му е пристигнал краят. Това е успение, а не умиралка. Така, доколкото знам, в Светото писание назовават гибелта на праведниците – Успение. Заспиваш блажено, вечно. Старата икона, която прегръща в сетните си минути никак не е дребна: почти 40 см необятна и към 60 висока. Съдържа единствено лика на Иисус, а откъм гърба роднините намират поизтрит от времето надпис: „ И.Х. Славолюбец “.
Откъде е това богатство и по какъв начин остарелият съумява да го укрие дълги години от всички? Единият от племенниците, най-малкият, си спомня, че остарелият комита му е разказвал историята. И то не веднъж. Дали тъй като е минимален и се върти през целия ден около прародител си, или тъй като остарелият взема решение по своему да се изповяда на най-малкия в фамилията и му споделя именитите си завършения вместо детска приказка за лека нощ.
Каква е историята?
Навремето мелнишкият валия дава цяла торба турски лири на Роженския манастир, с цел да откупи поляна наоколо до местността Сухата чешма. Цялата драма е поради многократните молби и прошения на селяните, че няма къде да се събират за празниците и да се черкуват. По това време (1907-1908 година) към момента няма позволение от гръцкото господство локалните селяни да употребяват Роженския манастир за потребностите си. Има, но само на гръцки. А би трябвало да е на български. И монасите не позволяват, макар че има оповестена от султана независимост за цялата империя (Хуриет), а години преди този момент пък и Хатихумаюн – ферман, който подсигурява свободата на религията и опция за всеобщо строителство на църкви. Освен това по това време Роженския манастир е подворие на Атон - метох на един от грузинските светогорски манастири. Оттам идва всичката парична прехрана от 100 години и повече. Грузинците от Светата земя пращат пари посредством пощальон за налозите в посока Цариград, които се вливат в османската бездънна хазна, по различен предявител за борчовете на обителта. Мелнишкият валия дава измолените пари за поляната, с цел да може околното население да употребява черковнославянски език, а не гръцки както е признато по това време. Хубаво е направил, само че това не е крайното решение.
През септември 1908 година има несполучливо нападение над Яне Сандански покрай Солун, само че Пиринския орел се избавя единствено с раняване. Година по-късно войводата Яне научава за епопеята с изплатената от валията поляна и незабавно брои нужната сума за построяването на черквата, само че минава време, до момента в който се вземе разрешението. Междувременно дюлгерите стартират темелите и зидането на камъните. Постройката е вдигната за нула време, само че чак към 1914 година е приключена дефинитивно. Кръщават я „ Свети свети Кирил и Методий “, а над една от вратите, както е положено да се прави, е издялан каменен надпис с годината и името на донора. Да се знае!
Ще попитате къде е историята с иконата? Още малко самообладание.
Войводата Яне в това време взе участие в Балканската война (1912-1913), а към края ѝ схваща, че черквата е съвсем подготвена, само че е оставена откъм принадлежности и по никакъв начин не се изографисва. Няма майстори, няма и материали. Поп се намира, само че другото куца. Тогава Пиринския цар взема решение въпроса по следния метод: изпраща хора от войската си да вземат по някоя друга икона от всички села и черкви в покрайнината. Да товарят и прибират единствено най-хубаво изографисаните икони и да ги носят в новата църква „ Св. Св. Кирил и Методий “ до Роженския манастир. И тъй като подозира, че локалните люде ще се запъват и бунтуват, Яне авансово подрежда изрично следното на пратениците за лов на икони:
„ Просете ги со кротце и со богатство, но в случай че се наложи и со малко кютек ги земете!
Тръгват неговите хора да събират свещените облици по селата. Както и допуска войводата – хората се разлютяват, не си дават иконите. Обясняват им както ги инструктира войводата, че те не са кърджалии или хърсъзи, и че това не е грабеж, нито пък злодейство – това било от Бога и отново за Бога! Явно обаче е имало и малко кютек.
Това се удостоверява и от спомените на наследниците на дядо Рачо, който е един от събирачите на икони. Според фамилната история, стигайки до черквата, той оставя всички реквизирани икони, само че една резервира за себе си. Издъхва с нея в ръцете си.
Оплаканото тяло на остарелия комита Рачо Кибритлията още същата вечер е натоварено на зарзаватчийска гальота (количка за зеленчук) и пренесено чак до далечния от центъра храм " Преображение Господне " в Лозенец. За опело в околните църкви и дума не може да става, там се натрупат ковчези на починалите от същата бомбардировка. Същата вечер след 22 ч. София е нападната от небето за повторно – в този момент пък от към 80 английски самолета. Една бомба пада върху храма и го разцепва на две. Всичко по средата е изпепелено или изхвърчало, превърнато в дребни тресчици. Като по знамение оцелява единствено олтарът, който е в този момент вграден в новата църква, издигната с малко по-разширен план, който може да се види в наши дни.
Така дядо Рачо умира два пъти – първо в дома си и после в черквата. Тялото му не е открито измежду покойниците. Иконата изгаря в пламъците, тъй като е поставена при комитата.
Преди години, когато събирахме фотографии от бомбардировките, се срещнах с отец Васил от същата църква, който ми подсигури няколко фотографии с достоверния ѝ тип, както и от към този момент изгорялата църква. На други бяха снимани литургиите извън на поляната, преди да се построи новата постройка. Част от фотосите попаднаха в албума „ Бомбардирана София “, издание 2017-та.
Що се отнася до Яне Сандански, то през 1915 година той още веднъж попада в следващата клопка – вършат му подла засада. Трупът му бива пренесен точно до тая черква „ Св. св. Кирил и Методий “, чийто ктитор е той, и която е издигната с негови средства през 1914 година (оказва се след това, че е частично). Гробът му също е там.
Това е връзката сред дядо Рачо Кибритлията, героичния Пирински цар, поп Васил от „ Преображение Господне “ и скритата икона на Спасителя, която евентуално е унищожена от пламъците на английската бомба. За всекиго се знае по нещичко, може да се напише и доста повече, само за ориста на иконата нищо не е ясно. А може би някой ден тя още веднъж ще се появи? Кой знае…
Източници:
Разказ на наследници
„ Истинскиятъ ликъ на Яни Сандански, убиецътъ на Борисъ Сарафовъ, И.Гарвановъ и Михаилъ Даевъ “ – ревю от родителите на тримата убити до българското държавно управление за проучване активността на Яне Сандански, издание 1915 година
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици ", ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски “ 59 или
После, кой знае за какво, вземат решение у нас да затрупат в руини деца, майки, старци. Ами и това е ясно за какво - въпреки всичко сме съдружници на германците. Но и проектът е просто за наказване, наставление и безнравственост. Ето ги домовете на оживелите – висят цели етажи, отчупени и изкормени. Някъде покривите въобще ги няма, снегът си натрупа и запълва етажните площадки колкото може. От улицата се виждат дрешниците и креслата на някогашните гостоприемни дневни. Обитателите от дълго време са избягали или просто към този момент са убити от бомбите. Мебелите им някак са се свили от боязън и са застинали осветени от стотиците лампиони, които на всички последващи рейдове падат постепенно от облаците и така осветяват града, че можеш без особено изпитание да намериш игла в купа сено.
Там някъде е и домът на остарелия македонски въстаник дядо Рачо - Кибритлията, на бул. „ Мария-Луиза “ и ул. „ Пиротска “. След дневната бомбардировка на 10 януари 1944 го намират умрял, изпружил крайници на остарелия диван, подпрян с възглавници и прегърнал една огромна икона. Роднините му не знаят каква е, никой няма и най-малка визия от кое място Кибритлията я има. И въобще настояват, че я зърват за първи път. Къде остарелият комита я е криел толкоз време от очите им и от кое място я е измъкнал – също остава мистерия. Всички са покрусени от гибелта му, само че са и в неразбиране. Започват да възвръщат картината и малко по малко връщат лентата на счупените мемоари от момента на паническото бягство на цялото семейство към близкото бомбоубежище. Един помни едно, различен друго. Но последното е, че при алармите на въздушната паника двама от околните карат комитата да стане и да тръгне с тях.
Дъртият дебелоглав отхвърля, махва с костеливите си ръце и им споделя: „ Туканка ке мрем бе дечковци, виждал съм и по-страшни работи! Нищо, че оная с косата все ме надзърта от горната страна. Нема па да ѝ станем на крайници да я развеселявам я. А вие бегайте, бегайте… “.
Кандърдисват го още няколко минути, само че той се запъва. Оставят го. След като всички се изнасят, той бавно става от дивана и примъква иконата от скришното ѝ място. Гушва я с двете си ръце и поляга с нея. Ония от горната страна хвърлят бомба след бомба до момента в който изпразнят стоманените си търбуси над града, само че постройката оцелява, единствено прозорците са избити и вратите са изтърбушени от детонациите. А Рачо Кибритлията кой знае за какво не се разсънва. Може би просто му е пристигнал краят. Това е успение, а не умиралка. Така, доколкото знам, в Светото писание назовават гибелта на праведниците – Успение. Заспиваш блажено, вечно. Старата икона, която прегръща в сетните си минути никак не е дребна: почти 40 см необятна и към 60 висока. Съдържа единствено лика на Иисус, а откъм гърба роднините намират поизтрит от времето надпис: „ И.Х. Славолюбец “.
Откъде е това богатство и по какъв начин остарелият съумява да го укрие дълги години от всички? Единият от племенниците, най-малкият, си спомня, че остарелият комита му е разказвал историята. И то не веднъж. Дали тъй като е минимален и се върти през целия ден около прародител си, или тъй като остарелият взема решение по своему да се изповяда на най-малкия в фамилията и му споделя именитите си завършения вместо детска приказка за лека нощ.
Каква е историята?
Навремето мелнишкият валия дава цяла торба турски лири на Роженския манастир, с цел да откупи поляна наоколо до местността Сухата чешма. Цялата драма е поради многократните молби и прошения на селяните, че няма къде да се събират за празниците и да се черкуват. По това време (1907-1908 година) към момента няма позволение от гръцкото господство локалните селяни да употребяват Роженския манастир за потребностите си. Има, но само на гръцки. А би трябвало да е на български. И монасите не позволяват, макар че има оповестена от султана независимост за цялата империя (Хуриет), а години преди този момент пък и Хатихумаюн – ферман, който подсигурява свободата на религията и опция за всеобщо строителство на църкви. Освен това по това време Роженския манастир е подворие на Атон - метох на един от грузинските светогорски манастири. Оттам идва всичката парична прехрана от 100 години и повече. Грузинците от Светата земя пращат пари посредством пощальон за налозите в посока Цариград, които се вливат в османската бездънна хазна, по различен предявител за борчовете на обителта. Мелнишкият валия дава измолените пари за поляната, с цел да може околното население да употребява черковнославянски език, а не гръцки както е признато по това време. Хубаво е направил, само че това не е крайното решение.
През септември 1908 година има несполучливо нападение над Яне Сандански покрай Солун, само че Пиринския орел се избавя единствено с раняване. Година по-късно войводата Яне научава за епопеята с изплатената от валията поляна и незабавно брои нужната сума за построяването на черквата, само че минава време, до момента в който се вземе разрешението. Междувременно дюлгерите стартират темелите и зидането на камъните. Постройката е вдигната за нула време, само че чак към 1914 година е приключена дефинитивно. Кръщават я „ Свети свети Кирил и Методий “, а над една от вратите, както е положено да се прави, е издялан каменен надпис с годината и името на донора. Да се знае!
Ще попитате къде е историята с иконата? Още малко самообладание.
Войводата Яне в това време взе участие в Балканската война (1912-1913), а към края ѝ схваща, че черквата е съвсем подготвена, само че е оставена откъм принадлежности и по никакъв начин не се изографисва. Няма майстори, няма и материали. Поп се намира, само че другото куца. Тогава Пиринския цар взема решение въпроса по следния метод: изпраща хора от войската си да вземат по някоя друга икона от всички села и черкви в покрайнината. Да товарят и прибират единствено най-хубаво изографисаните икони и да ги носят в новата църква „ Св. Св. Кирил и Методий “ до Роженския манастир. И тъй като подозира, че локалните люде ще се запъват и бунтуват, Яне авансово подрежда изрично следното на пратениците за лов на икони:
„ Просете ги со кротце и со богатство, но в случай че се наложи и со малко кютек ги земете!
Тръгват неговите хора да събират свещените облици по селата. Както и допуска войводата – хората се разлютяват, не си дават иконите. Обясняват им както ги инструктира войводата, че те не са кърджалии или хърсъзи, и че това не е грабеж, нито пък злодейство – това било от Бога и отново за Бога! Явно обаче е имало и малко кютек.
Това се удостоверява и от спомените на наследниците на дядо Рачо, който е един от събирачите на икони. Според фамилната история, стигайки до черквата, той оставя всички реквизирани икони, само че една резервира за себе си. Издъхва с нея в ръцете си.
Оплаканото тяло на остарелия комита Рачо Кибритлията още същата вечер е натоварено на зарзаватчийска гальота (количка за зеленчук) и пренесено чак до далечния от центъра храм " Преображение Господне " в Лозенец. За опело в околните църкви и дума не може да става, там се натрупат ковчези на починалите от същата бомбардировка. Същата вечер след 22 ч. София е нападната от небето за повторно – в този момент пък от към 80 английски самолета. Една бомба пада върху храма и го разцепва на две. Всичко по средата е изпепелено или изхвърчало, превърнато в дребни тресчици. Като по знамение оцелява единствено олтарът, който е в този момент вграден в новата църква, издигната с малко по-разширен план, който може да се види в наши дни.
Така дядо Рачо умира два пъти – първо в дома си и после в черквата. Тялото му не е открито измежду покойниците. Иконата изгаря в пламъците, тъй като е поставена при комитата.
Преди години, когато събирахме фотографии от бомбардировките, се срещнах с отец Васил от същата църква, който ми подсигури няколко фотографии с достоверния ѝ тип, както и от към този момент изгорялата църква. На други бяха снимани литургиите извън на поляната, преди да се построи новата постройка. Част от фотосите попаднаха в албума „ Бомбардирана София “, издание 2017-та.
Що се отнася до Яне Сандански, то през 1915 година той още веднъж попада в следващата клопка – вършат му подла засада. Трупът му бива пренесен точно до тая черква „ Св. св. Кирил и Методий “, чийто ктитор е той, и която е издигната с негови средства през 1914 година (оказва се след това, че е частично). Гробът му също е там.
Това е връзката сред дядо Рачо Кибритлията, героичния Пирински цар, поп Васил от „ Преображение Господне “ и скритата икона на Спасителя, която евентуално е унищожена от пламъците на английската бомба. За всекиго се знае по нещичко, може да се напише и доста повече, само за ориста на иконата нищо не е ясно. А може би някой ден тя още веднъж ще се появи? Кой знае…
Източници:
Разказ на наследници
„ Истинскиятъ ликъ на Яни Сандански, убиецътъ на Борисъ Сарафовъ, И.Гарвановъ и Михаилъ Даевъ “ – ревю от родителите на тримата убити до българското държавно управление за проучване активността на Яне Сандански, издание 1915 година
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици ", ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски “ 59 или
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ