За Надежда Олег Ляхова и нейните истории за любов, риби, птици и пеперуди
Въпросът, който си зададох в тъмната зала, където гледах видеоинсталациите " История за обич ", " Риби ", " Птици ", " Пеперуди ", " Риби ", " Мечка " на Надежда Олег Ляхова, не е единствено един. Нахлуха доста още с първия екран, в който движещите се облици на есенен пейзаж, в който последователно се навлиза и след това се излиза посредством доближаване и отдалечаване, стартира да ми внушава концепцията за трансформиращ се свят. Сякаш прониквах във вътрешността в нещо със сонда и то разтваряше от ден на ден пространства в себе си. Постепенното нахлуване в небето го трансформира в текстура, в материя с живи отражения, която ти се желае да пипнеш и която разкрива нови и нови измерения от себе си, до момента в който се трансформира в нещо друго, трансформира агрегатното си положение и към този момент е вода, движеща се водна повърхнина.
Зрителят е окончателно подложен в ролята на съзерцател, воден е от живот, който не стопира да се разпростира неудържимо. Водата се движи на дребни вълнички, а те последователно се трансформират в жив живот, в като че ли кипящи от живот водни жители, може би риби или друго, по първично създание. От цветно изображението е минало в сребристо черно бяло гъмжило. Бълбукащ тон доближава до слуха ми.
Спектакълът е цялостен, кръгообразен, участвам на промяна на живи детайли, които се трансформират един в различен, небето в река, въздухът във вода. Увличат, гълтам, мисля си до каква степен ще доближи това преобразяване и дали е допустимо в миналото да спре. Но не щеш ли попадам на първичната картина и парченце разсъдък ми подсказва, че мога да отместя взор към идващия екран, по-малък от първия, в който едвам не потънах.
Там гълъби се тълпят към жена в инвалиден стол. Това продължава до момента в който погледът се отдръпна към панорамна картина на неясно сиво небе, в което се стрелкат птици, неразбираемо какви птици. Може би свраки, или гарвани, споделя образният роман по-нататък, да гарвани, не свраки, черни птици, които стартират да кацат по жици. Птичо сборище, доста черни птици по доста жици. Разлетяват се, отново кацат. И към този момент знам, 4е ще ме отведат към тълпящите се земни гълъби към неподвижната в количката си жена.
Реклама
С едно око поглеждам към предходния екран, където водата още веднъж клокочи от живот, с другото проследявам блестящите струпващи се гълъби.
Пак разполовявам очите си, с цел да погледна идващия екран, на който пъстра жаба излиза от водата, по която малко по-рано са гъмжали попови лъжички. И с цел да стигна до описа за първата пеперуда, след това до този с втората пеперуда, която прави обич или нов живот с първата. Тайният им живот. И стигна до идващите фрагменти с други пеперуди, в други цветове, от ден на ден пеперуди.
Какво е това, запитвам се, животът без индивида на тази земя? И едвам тогава стартирам да слушам гласа, човешкия глас на описа от екрана в дъното на тъмната зала. В тил, на земята седи жена, преглежда раздран албум, взема фотография след фотография в ръце и споделя историята им, като приказка за хората от фотосите. Мога да настоявам, че дамата е самата Надя Ляхова, само че това дали е редно? Както и на предходните екрани едно е в същото време и друго и това е толкоз естествено. Надежда Олег Ляхова е леко напевният еднообразен архивен глас, който разказва и какво станало с него, и какво станало с нея, и по какъв начин имали деца и по какъв начин тези деца учили, и едно от тях учило също в града, а след това работело. Като всички хора, със социалистически, а след това и с не социалистически крах.
Хрумва ми, че ние, посетителите в тъмната зала сме в действителност в контролната зала на галактическа капсула изгубена и във времето и в пространствата. И можем да следим от безкрайното надалеч какво е това живот. Живот на детайлите, птиците, пеперудите, поповите лъжички, жабите и птиците. Както, и след тях, или посред тях, не знам, човешките фамилни истории от анонимните изображения на отминалите животи на едно семейство.
Реклама
Какво е това, запитвам се, това ли е човешкото, естественото, културното и дивото? Суровото и печеното? Как е допустимо, а още съм на третия екран, всичко, което е на тази земя да се показа в своята безспорна тоталност и изтощеност.
Без да се оглеждам, знам че има още два, не, три екрана на срещуположната стена, само че нямам време, като че ли всичко съм видяла и за другите нямам време.
Иска ми се отново да чуя изначало фамилната приказка, към този момент се отдалечавам към изхода слушайки думи от нея, заблуждавам се, че отново ще дойда за пропуснатите екрани. Но дали? Дали е редно още да надзървам анонимно от тъмнината в живия живот на естествената цивилизация, в мъртвия живот на фамилните фотоси, в пърхащата ефимерна хубост на пеперудените човешки братя и сестри?
Разумът ни на хора може да подреди в категории положителните въпроси, които си задаваме, за света, смисъла, произхода. Да опише мистичното на битието в поезията.
Зрителят е окончателно подложен в ролята на съзерцател, воден е от живот, който не стопира да се разпростира неудържимо. Водата се движи на дребни вълнички, а те последователно се трансформират в жив живот, в като че ли кипящи от живот водни жители, може би риби или друго, по първично създание. От цветно изображението е минало в сребристо черно бяло гъмжило. Бълбукащ тон доближава до слуха ми.
Спектакълът е цялостен, кръгообразен, участвам на промяна на живи детайли, които се трансформират един в различен, небето в река, въздухът във вода. Увличат, гълтам, мисля си до каква степен ще доближи това преобразяване и дали е допустимо в миналото да спре. Но не щеш ли попадам на първичната картина и парченце разсъдък ми подсказва, че мога да отместя взор към идващия екран, по-малък от първия, в който едвам не потънах.
Там гълъби се тълпят към жена в инвалиден стол. Това продължава до момента в който погледът се отдръпна към панорамна картина на неясно сиво небе, в което се стрелкат птици, неразбираемо какви птици. Може би свраки, или гарвани, споделя образният роман по-нататък, да гарвани, не свраки, черни птици, които стартират да кацат по жици. Птичо сборище, доста черни птици по доста жици. Разлетяват се, отново кацат. И към този момент знам, 4е ще ме отведат към тълпящите се земни гълъби към неподвижната в количката си жена.
Реклама
С едно око поглеждам към предходния екран, където водата още веднъж клокочи от живот, с другото проследявам блестящите струпващи се гълъби.
Пак разполовявам очите си, с цел да погледна идващия екран, на който пъстра жаба излиза от водата, по която малко по-рано са гъмжали попови лъжички. И с цел да стигна до описа за първата пеперуда, след това до този с втората пеперуда, която прави обич или нов живот с първата. Тайният им живот. И стигна до идващите фрагменти с други пеперуди, в други цветове, от ден на ден пеперуди.
Какво е това, запитвам се, животът без индивида на тази земя? И едвам тогава стартирам да слушам гласа, човешкия глас на описа от екрана в дъното на тъмната зала. В тил, на земята седи жена, преглежда раздран албум, взема фотография след фотография в ръце и споделя историята им, като приказка за хората от фотосите. Мога да настоявам, че дамата е самата Надя Ляхова, само че това дали е редно? Както и на предходните екрани едно е в същото време и друго и това е толкоз естествено. Надежда Олег Ляхова е леко напевният еднообразен архивен глас, който разказва и какво станало с него, и какво станало с нея, и по какъв начин имали деца и по какъв начин тези деца учили, и едно от тях учило също в града, а след това работело. Като всички хора, със социалистически, а след това и с не социалистически крах.
Хрумва ми, че ние, посетителите в тъмната зала сме в действителност в контролната зала на галактическа капсула изгубена и във времето и в пространствата. И можем да следим от безкрайното надалеч какво е това живот. Живот на детайлите, птиците, пеперудите, поповите лъжички, жабите и птиците. Както, и след тях, или посред тях, не знам, човешките фамилни истории от анонимните изображения на отминалите животи на едно семейство.
Реклама
Какво е това, запитвам се, това ли е човешкото, естественото, културното и дивото? Суровото и печеното? Как е допустимо, а още съм на третия екран, всичко, което е на тази земя да се показа в своята безспорна тоталност и изтощеност.
Без да се оглеждам, знам че има още два, не, три екрана на срещуположната стена, само че нямам време, като че ли всичко съм видяла и за другите нямам време.
Иска ми се отново да чуя изначало фамилната приказка, към този момент се отдалечавам към изхода слушайки думи от нея, заблуждавам се, че отново ще дойда за пропуснатите екрани. Но дали? Дали е редно още да надзървам анонимно от тъмнината в живия живот на естествената цивилизация, в мъртвия живот на фамилните фотоси, в пърхащата ефимерна хубост на пеперудените човешки братя и сестри?
Разумът ни на хора може да подреди в категории положителните въпроси, които си задаваме, за света, смисъла, произхода. Да опише мистичното на битието в поезията.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ