Ник Уолш: Няма правилна причина да искаш да убиеш журналист
В редакцията на английския вестник „ Обзървър “ имаше фотография на стената, която гледах по едно и също време с почитание и боязън, до момента в който работех като младши кореспондент в Лондон през 90-те години на предишния век. Снимката бе на журналиста Фарзад Базофт, екзекутиран от Саддам Хюсеин през 1990 година, до момента в който работеше като сътрудник на вестника в Ирак. Той бе преднамерено упрекнат в шпионаж в интерес на Израел и наказан на гибел.
Неговата фотография висеше наоколо до асансьора като увещание за това каква е цената, която може да платиш в тази специалност.
Оттогава средата, в която работим доста се промени. Преди - това, което можеше да те убие, зависеше от това къде си и какво тъкмо правиш там. Сега може да е какво казваш или пишеш.
Отчасти виновността е на последователното разбиране на новините като оръжие.
Това беше нещо бурно в международните военни зони, само че последователно се трансформира в нещо, към което трябваше да се пригодим. Най-тревожно през последните години е да се види, че тази наклонност стартира да оказва въздействие върху едно от хипотетичните светилища на свободното слово - Запада.
Вече не става въпрос за това, че публицист, сходно на филантропичен служащ, може да получи имунитет от спора към себе си, с цел да може да обезпечи потребна обществена функционалност. Винаги е съществувал риск. Репортерите по време на Втората международна война са били цензурирани грубо, а тези във Виетнам, които са имали свободата да се придвижват по бойното поле повече, в сравнение с в този момент – са умирали. Но публикуването на истории е отнемало дни и даже седмици – публицистите не са могли да видят на своите смарт телефони какво са написали единствено минути откакто са пуснали новината.
Може би огромната смяна настъпи с втората война в Ирак през 2003 година, с концепцията за вградената медия – опцията да пътуваш и да се наслаждаваш на отбраната на американските военни на бойното поле.
Това даде много добър достъп, постоянно до места, на които медиите няма по какъв начин да отидат. Но това означаваше, че постоянно пътуваме и не рядко споделяме гледната точка на един от военнослужещите. И има избрани неща, които не можем да забележим, и трябваше – както и направихме, да напомним на феновете и читателите за това. Репортери са отразявали единствено едната страна на войната и преди, само че тази обстановка бе нещо ново.
Войната против тероризма се проточи, а публицистите все по-малко и по-малко можеха да си разрешат лукса да бъдат справедливи. В Афганистан – талибаните, които така и така в никакъв случай не са били огромни фенове на пресата – започнаха да виждат в репортерите цели.
За малко – в разгара на военните интервенции на Обама, някои от нас носеха на якетата си надписа „ хабаяр “ - пущунската дума за публицист, надявайки се, че това ще ни отличи и ще накара някой образован снайперист да осъзнае, че ние не сме снабдители или „ различен държавен сътрудник “, и няма да ни простреля. В последна сметка свалихме надписите, откакто осъзнахме, че точно те ни вършат цели.
С разрастването на интернет набъбнаха и заканите. Това се видя най-много във войните в Украйна, където руснаците започнаха да усъвършенстват използването на репортерите като оръжие. RT и „ Първи канал “, надлежно на британски и съветски, бяха най-мощните оръжия на Кремъл. Те използваха информацията като оръжие. Те дадоха на руснаците и на симпатизантите на Кремъл източник на почтено неточни и съзнателно подвеждащи различни обстоятелства. Те поддържаха изказванието на Москва, че Крим не е бил превзет от ордите дребни зелени човечета, които всички виждахме, а става въпроса за елементарен протест. В Донецк спекулации заляха „ Туитър “ до момента в който пред очите ни се разиграваше проведен взлом против държавни здания.
Рядко се радвахме на презумпцията за обективност, защото огромна част от сепаратистите ни измерваха по съветския стандарт. Руските кореспонденти – с някои дребни и храбри изключения – бяха функционери на държавната пропагандна система.
Бе признато, че всички сме идентични – имаше израз на огромна изненада, когато съобщавахме за цивилни жертви на спора от страна на сепаратистите. Това не се вписваше в описа, който съгласно тях, ние трябваше да следваме.
И въпреки всичко, един път ми бе подредено да изляза от колата на надзорен пункт край сепаратисткия град Словянск и да падам на колене от дулото на пушка. Бях избавен единствено тъй като кметът на града ме познаваше и ме харесваше – и когато въоръженият мъж, който ме заплашваше му позвъни, той сподели няколко положителни думи за мен. А преди този момент бяхме избрани като несимпатични американци, които трябваше да бъдат арестувани.
Гражданската война в Сирия форсира процеса, при който зверствата към този момент можеха да се трансфорат в световна валута. Западът даде на бунтовниците сателитен интернет. Минути след стартирането на бомба видеа на мъртви ела се показваха в „ Ю тюб “. Кадрите станаха част от битката на съпротивата.
По-късно „ Ислямска страна “ сътвори свои медийни канали, с цел да демонстрира ужасните си зверства и да притегля поддръжници и да вербува почитатели – доказвайки, че не е належащо да имаш държавен уред, с цел да създадеш агитация. Това можеше да се направи от всеки, притежаващ мобилен телефон.
Разбира се, не съм толкоз доверчив да настоявам, че медиите – въпреки и напълно непреднамерено, в никакъв случай не са заемали страна във войните. И че достъпът им от време на време не е зависел от това какво е евентуално да каже медията. Или че репортерите в предишното не са били депортирани от страни, тъй като са били неуместни за управляващите. Бил съм депортиран от Шри Ланка под дулото на револвер през 2009 година, тъй като наскърбих министъра на защитата. Такива неща са се случвали и ще продължат да се случват.
Това, което е притеснително е, че потреблението на медиите като оръжие в конфликтни зони по целия свят, се е трансформирало в част от американската политическа сцена.
И то не поради дейностите на дясноцентристки екстремисти, разпространяващи неистини в интернет. А поради скоростта и вездесъщието на обществените медии. И частично поради откровените думи на президента и неговият личен състав по връзките.
Аз не съм американец, а във Англия свободата на словото и религията не е записана в конституция. Но е извънредно мъчително да видиш по какъв начин Първата корекция се употребява за офанзива против специалност, която цели да поддържа изконната потребност за търсенето на истината.
Свободата да съобщаваш каквото искаш, само че в това време и да ти имат вяра тъй като си прочут с това, че казваш неща, които нормално са истина, постоянно е нещо магично отвън Съединени американски щати.
В Алепо, Сирия, в първите дни на протеста през 2012 година, имаше млади и наивни деятели, които бяха назначени от бунтовниците да оказват помощ на репортерите, само че публицистите рядко срещаха някакви спънки. Позволявайки ни свободата да споделяме истината за това какво се случва беше най-висшата форма на протест против режима на Асад. Абсурден нов разкош.
Сега се сблъскваме с нещо изцяло друго. Типът инцидентна жлъчност, с която се сблъсках на контролния пункт в Словянск, всеки ден повърхностно се хвърля по американски сътрудници в „ Туитър “. Изтрих „ Facebook “-а си, тъй като е неправилен, само че и тъй като не желая да поддържам връзка с „ Дебора “, която мисли, че би трябвало да бъда деликатен, тъй като „ Ислямска страна “ желае да ме убие. Аз към този момент знам това.
Безкрайната върволяк от неистини, може би умишлено рецитирани от Белия дом и неговия водач, отразяват тъмната корист с информация и нейната мощ, усъвършенствана в някои от най-авторитарните места в света, подхранващи най-яростните войни. Тя има за цел да възпламени напрежението и последователите, с цел да реализира прогрес в дневния ред.
Няма в действителност добра причина да мразиш политически кореспондент дотолкоз, че да го заплашиш с ликвидиране. Фактът, че на Запад можем да изберем да прочетем какво желаят да ни кажат, или какво желае да ни каже различен кореспондент от другата част на политическия набор – е привилегия.
Въпреки това, огромна част от света е убедил себе си, че защото вниманието в този момент се задържа за прекомерно малко време, то риториката би трябвало да се усилва, с цел да се вижда. И че истината е сива зона, за която би трябвало да се бориш, а не полезност, която да уважаваш.
Като кореспондент има моменти, когато можете да се почувствате неспокойни - вкъщи на Запад, а не в чужбина - по всички неправилни аргументи. /БГНЕС
-----------
Ник Патън Уолш, сътрудник на Си Ен Ен.
Неговата фотография висеше наоколо до асансьора като увещание за това каква е цената, която може да платиш в тази специалност.
Оттогава средата, в която работим доста се промени. Преди - това, което можеше да те убие, зависеше от това къде си и какво тъкмо правиш там. Сега може да е какво казваш или пишеш.
Отчасти виновността е на последователното разбиране на новините като оръжие.
Това беше нещо бурно в международните военни зони, само че последователно се трансформира в нещо, към което трябваше да се пригодим. Най-тревожно през последните години е да се види, че тази наклонност стартира да оказва въздействие върху едно от хипотетичните светилища на свободното слово - Запада.
Вече не става въпрос за това, че публицист, сходно на филантропичен служащ, може да получи имунитет от спора към себе си, с цел да може да обезпечи потребна обществена функционалност. Винаги е съществувал риск. Репортерите по време на Втората международна война са били цензурирани грубо, а тези във Виетнам, които са имали свободата да се придвижват по бойното поле повече, в сравнение с в този момент – са умирали. Но публикуването на истории е отнемало дни и даже седмици – публицистите не са могли да видят на своите смарт телефони какво са написали единствено минути откакто са пуснали новината.
Може би огромната смяна настъпи с втората война в Ирак през 2003 година, с концепцията за вградената медия – опцията да пътуваш и да се наслаждаваш на отбраната на американските военни на бойното поле.
Това даде много добър достъп, постоянно до места, на които медиите няма по какъв начин да отидат. Но това означаваше, че постоянно пътуваме и не рядко споделяме гледната точка на един от военнослужещите. И има избрани неща, които не можем да забележим, и трябваше – както и направихме, да напомним на феновете и читателите за това. Репортери са отразявали единствено едната страна на войната и преди, само че тази обстановка бе нещо ново.
Войната против тероризма се проточи, а публицистите все по-малко и по-малко можеха да си разрешат лукса да бъдат справедливи. В Афганистан – талибаните, които така и така в никакъв случай не са били огромни фенове на пресата – започнаха да виждат в репортерите цели.
За малко – в разгара на военните интервенции на Обама, някои от нас носеха на якетата си надписа „ хабаяр “ - пущунската дума за публицист, надявайки се, че това ще ни отличи и ще накара някой образован снайперист да осъзнае, че ние не сме снабдители или „ различен държавен сътрудник “, и няма да ни простреля. В последна сметка свалихме надписите, откакто осъзнахме, че точно те ни вършат цели.
С разрастването на интернет набъбнаха и заканите. Това се видя най-много във войните в Украйна, където руснаците започнаха да усъвършенстват използването на репортерите като оръжие. RT и „ Първи канал “, надлежно на британски и съветски, бяха най-мощните оръжия на Кремъл. Те използваха информацията като оръжие. Те дадоха на руснаците и на симпатизантите на Кремъл източник на почтено неточни и съзнателно подвеждащи различни обстоятелства. Те поддържаха изказванието на Москва, че Крим не е бил превзет от ордите дребни зелени човечета, които всички виждахме, а става въпроса за елементарен протест. В Донецк спекулации заляха „ Туитър “ до момента в който пред очите ни се разиграваше проведен взлом против държавни здания.
Рядко се радвахме на презумпцията за обективност, защото огромна част от сепаратистите ни измерваха по съветския стандарт. Руските кореспонденти – с някои дребни и храбри изключения – бяха функционери на държавната пропагандна система.
Бе признато, че всички сме идентични – имаше израз на огромна изненада, когато съобщавахме за цивилни жертви на спора от страна на сепаратистите. Това не се вписваше в описа, който съгласно тях, ние трябваше да следваме.
И въпреки всичко, един път ми бе подредено да изляза от колата на надзорен пункт край сепаратисткия град Словянск и да падам на колене от дулото на пушка. Бях избавен единствено тъй като кметът на града ме познаваше и ме харесваше – и когато въоръженият мъж, който ме заплашваше му позвъни, той сподели няколко положителни думи за мен. А преди този момент бяхме избрани като несимпатични американци, които трябваше да бъдат арестувани.
Гражданската война в Сирия форсира процеса, при който зверствата към този момент можеха да се трансфорат в световна валута. Западът даде на бунтовниците сателитен интернет. Минути след стартирането на бомба видеа на мъртви ела се показваха в „ Ю тюб “. Кадрите станаха част от битката на съпротивата.
По-късно „ Ислямска страна “ сътвори свои медийни канали, с цел да демонстрира ужасните си зверства и да притегля поддръжници и да вербува почитатели – доказвайки, че не е належащо да имаш държавен уред, с цел да създадеш агитация. Това можеше да се направи от всеки, притежаващ мобилен телефон.
Разбира се, не съм толкоз доверчив да настоявам, че медиите – въпреки и напълно непреднамерено, в никакъв случай не са заемали страна във войните. И че достъпът им от време на време не е зависел от това какво е евентуално да каже медията. Или че репортерите в предишното не са били депортирани от страни, тъй като са били неуместни за управляващите. Бил съм депортиран от Шри Ланка под дулото на револвер през 2009 година, тъй като наскърбих министъра на защитата. Такива неща са се случвали и ще продължат да се случват.
Това, което е притеснително е, че потреблението на медиите като оръжие в конфликтни зони по целия свят, се е трансформирало в част от американската политическа сцена.
И то не поради дейностите на дясноцентристки екстремисти, разпространяващи неистини в интернет. А поради скоростта и вездесъщието на обществените медии. И частично поради откровените думи на президента и неговият личен състав по връзките.
Аз не съм американец, а във Англия свободата на словото и религията не е записана в конституция. Но е извънредно мъчително да видиш по какъв начин Първата корекция се употребява за офанзива против специалност, която цели да поддържа изконната потребност за търсенето на истината.
Свободата да съобщаваш каквото искаш, само че в това време и да ти имат вяра тъй като си прочут с това, че казваш неща, които нормално са истина, постоянно е нещо магично отвън Съединени американски щати.
В Алепо, Сирия, в първите дни на протеста през 2012 година, имаше млади и наивни деятели, които бяха назначени от бунтовниците да оказват помощ на репортерите, само че публицистите рядко срещаха някакви спънки. Позволявайки ни свободата да споделяме истината за това какво се случва беше най-висшата форма на протест против режима на Асад. Абсурден нов разкош.
Сега се сблъскваме с нещо изцяло друго. Типът инцидентна жлъчност, с която се сблъсках на контролния пункт в Словянск, всеки ден повърхностно се хвърля по американски сътрудници в „ Туитър “. Изтрих „ Facebook “-а си, тъй като е неправилен, само че и тъй като не желая да поддържам връзка с „ Дебора “, която мисли, че би трябвало да бъда деликатен, тъй като „ Ислямска страна “ желае да ме убие. Аз към този момент знам това.
Безкрайната върволяк от неистини, може би умишлено рецитирани от Белия дом и неговия водач, отразяват тъмната корист с информация и нейната мощ, усъвършенствана в някои от най-авторитарните места в света, подхранващи най-яростните войни. Тя има за цел да възпламени напрежението и последователите, с цел да реализира прогрес в дневния ред.
Няма в действителност добра причина да мразиш политически кореспондент дотолкоз, че да го заплашиш с ликвидиране. Фактът, че на Запад можем да изберем да прочетем какво желаят да ни кажат, или какво желае да ни каже различен кореспондент от другата част на политическия набор – е привилегия.
Въпреки това, огромна част от света е убедил себе си, че защото вниманието в този момент се задържа за прекомерно малко време, то риториката би трябвало да се усилва, с цел да се вижда. И че истината е сива зона, за която би трябвало да се бориш, а не полезност, която да уважаваш.
Като кореспондент има моменти, когато можете да се почувствате неспокойни - вкъщи на Запад, а не в чужбина - по всички неправилни аргументи. /БГНЕС
-----------
Ник Патън Уолш, сътрудник на Си Ен Ен.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ