– Уважаеми господин Цанков, нека започнем с началото на вашия

– Уважаеми господин Цанков, дано стартираме с началото на вашия път към литературата.

Учихме дружно с Вас в Софийския университет в края на 60-те и началото на 70-те. Още тогава влязохте, освен това несъмнено съществено в литературната рецензия и история. А след време и в изкуството на превода…

- Какво бихте споделили за този интервал от живота Ви? Имахте ли обичани преподаватели?

Благодаря за интереса към скромната ми персона! Драги Огняне, незабавно ще си разреша една корекция. Толкова от дълго време сме другари, че няма по какъв начин да се обърна към тебе с „ уважаеми господин Стамболиев “. Прекалено доста те оценявам, с цел да мога да беседвам просто с Огнян. Винаги съм следял с възхита трескавата ти активност за обогатяване и запазване на националната ни просвета. Блестящите ти преводи, есетата и интервютата, будителската ти активност за запазване на духа на Великия град Русе – това са все звездни мигове и за мен, и за многото люде, които те обичат. А в този момент за началото на 70-те. Да, влязох в университета дружно с момчетата, които се бяха върнали от Чехословакия. Бяха невероятни времена. Помня, че учехме чешки в Чехословашкия културен център, гледахме филмите на Форман, на Менцел и компания, възхищавахме се от режисурата на унгареца Ищван Сабо… Струва ми се, че точно киното ме тласна към писането. Още в тези години избрах есето пред сухия критически разбор. Подготовката за приемния изпит по литература ми спретна непрежалимия Никола Георгиев – той и благата му брачна половинка бяха близки другари на фамилията ни. Първите си текстове подписвах като Георги Цанев, само че в „ Литературен фронт “ се появи язвителна записка, че по този метод се пробвам да оказвам влияние върху аудиторията. Затова станах Георги Цанков. Предложи ми да употребявам бащиното си име Тончо Жечев. Благодарен съм му и до през днешния ден. Сред обичаните преподаватели безусловно би трябвало да загатна професор Петър Динеков, за чийто необикновен дневник – публикуван от Евелина Бeлчева - неотдавна писах послепис. Всъщност помня не толкоз лекциите в университета, колкото часовете по литература при учителя си в 19-та гимназия „ Елин Пелин “ Тодор Тодоров. Той не признаваше учебници и догми, А ни учеше да мислим независимо. Опитвам се и до през днешния ден да последвам мъдрите му препоръки.

– Как влезе в литературната рецензия? Първите ти опити…

Пишех в студентските вестници. Опитвах се да премислям над първите книги на поетите и на белетристите от моето потомство. За голямо мое страдание, тези изявления изчезнаха безследно и в този момент е невероятно да ги възпроизведа. Стремях се въпреки всичко да бъда пределно почтен.

– Първите ти учители и мостри в рецензията?

За Тодор Тодоров към този момент загатнах. И за Никола Георгиев. Имах щастието да се изучавам от доста посоки и почерци. Сам открих Минко Николов и Цветан Стоянов. Прехласвах се по есетата на Томас Ман и на Стефан Цвайг. Но съдбовната духовна среща в моя живот беше с Тончо Жечев. Бях ръководител на кръжока по литературна рецензия на Стефан Елефтеров. Подготвяхме диалог с Тончо Жечев. Излязох на стълбите при централния вход на СУ „ Св.Климент Охридски “ да го очаквам. Появи се брат му Марин и аз го помислих за Тончо. Минута по-късно пристигна и самият създател на „ Българският Великден “. Бог пожела той да ми стане нравствен татко. За всичко – и житейско, и духовно се поучавах с него. Участвах в трагичното му съществуване и бях измежду първите читатели на всичките му произведения. В него имаше нещо неземно! Той ме вкара в кръга си и ме свърза с Кръстьо Куюмджиев и със Здравко Петров. От тях потегли и ползата ми към Владимир Василев и към доктор Кръстев. Д-р Кръстев стана нещо като мое второ аз. Защитих дисертация за списание „ Мисъл “, написах книга, издадена от Университетско издателство, а в последно време откривам, че въпреки всичко не съм го познавал добре и че зад сивите му костюми и строгия взор се е криел един извънредно прочувствен и комплициран като темперамент човек. Ако ми даде Господ време и сили, бих желал да напиша разказ за него – би бил извънредно настоящ за ориста на клетата ни интелигенция, разкъсвана сред идеализма, келепира и съглашателството. Благодаря на Бога, че ориста ме срещна с още един необикновен човек – съвсем столетника Здравко Дафинов, царски офицер, проектант, библиофил, който на 70 години открива признанието си да написа книги и за двайсет и няколко лета ни сервира двайсетина невероятни биографии на огромни български писатели. За него написах книгата си „ Рицарят на родовата памет “, която претърпя две издания.

- А първите Ви сполучливи изявления. Помните ли ги? За какво бяха?

Вече загатнах, че архивите ми изчезнаха след злощастния ми бракоразвод. Помня единствено многогодишната работа в архива на доктор Кръстев и трупането на бележки, предопределени за бъдещата монография. Пишех и публикации за списание „ Литературна мисъл “, в което работех от 1973 година. За страдание, и чекмеджето с библиографията ми в Института за литература е празно – някой (не сътрудник, а лице от персоналното ми съществуване ) се е постарал да окраде спомените ми. Може и да е за положително – в последните години открих себе си и нямам никакво желание да изневерявам на настоящия си жанр..

– Посветихте се на оперативната рецензия. Защо?

Трудно е да се каже, че оперативната рецензия ми е прекомерно скъпа. Да, дълги години пишех мнения за нови книги в „ Литературен фронт “, в „ Пламък “, в „ Септември “. Но постоянно съм имал по-значими хрумвания и цели.

Когато препрочитам първата си книга „ В мига на избора “ от библиотека „ Смяна “ на издателство „ Народна юноша “ – за нея през 1987 година получих премията „ Южна пролет “. Виждам, че съм се опитал да показва новото в поезията и в прозата на младите, че съм следял трендовете в книгите на Димитър Коруджиев, на Владимир Зарев, на Георги Величков, на Георги Марковски… - това, което тогава назоваха „ детска прозаичност “ в действителност е било надарен отпор на постулатите на измисления социалистически натурализъм. Писал съм и за Йордан Радичков, за Ивайло Петров… Всичко това в действителност не е оперативна рецензия, а самобитна есеистика, която отива по-далеч от обикновените разсъждения за живописност и идейност. Цялата ми любов и отдаденост обаче бяха за творчеството на Николай Кънчев, който усещах и като по-голям брат, и като стихотворец от международна големина.

- Не мислите ли, че това е до известна степен неблагодарна работа?

Откровеното говорене за един или различен създател е дотолкоз „ неблагодарна работа “, доколкото у нас доста писатели мерят на кантар какво си споделил за един или различен и се усещат тежко уязвени, в случай че не ги поставиш наедно или по-високо от останалите. Завистта измежду създателите, която вирее по целия свят, у нас е изключително мъчителна, бих споделил даже – травматична.

- Имате книжовна графа в Радио Дарик…

Всъщност връзките ми с медиите не са от през вчерашния ден. Всичко стартира много преди смяната с поканата от Владимир Михайлов, тогава виновен секретар на вестник „ Народна Култура “, да водим дружно графа за телевизионна рецензия. Редувахме се през седмица и в представянето на сякаш телевизионните събития успявахме да вложим акценти за политическия и за обществения живот. След това пристигна ред на кратичките мнения за книги във вестник „ АБВ “. Пишехме ги дружно с Божидар Кунчев и други надарени сътрудници. Така се научих да показвам мислите си извънредно синтезирано, както и получих не изключително приятното умеене „ професионално “ да гълтам по три-четири книги дневно. Приятелят ми Атанас Свиленов пък ме предложения да повеждам графа във вестник „ Демокрация “ – тя ме свърза с доста нови съидейници, с които сме си близки и до през днешния ден. Следващата ми естрада беше вестникът на брачната половинка ми Зоя Захариева – Цанкова „ Аз Буки “. Там ми откриха графа „ Озарения “. Беше прелестно. Но най-хубавите години от професионалния ми живот са свързани с „ Книжна борса “ на Българска национална телевизия. В предаването на Милка Русева аз имах опция да представям прелестни книги, да беседвам с издатели и с писатели, да контактувам онлайн с читателите. Няколко години с Александър Томов, Димитър Коруджиев и Йордан Василев участвахме и в неделното двучасово предаване на Стефка Маймарева по радио „ Свободна Европа “. Сега е ред на десетминутната ми графа за нови книги по „ Дарик “. Но стихията ми са появилите се при започване на пандемията „ Книжни четвъртъци “ на моята фейсбук страница. До юни 2021 изписах към 1000 страници и завоювах стотици нови другари. От септември към този момент „ Четвъртъците “ се трансфораха в „ Книжен калейдоскоп “. Ще не преставам да го повеждам, до момента в който ми разрешават силите. Подготвям текстовете изцяло безплатно, не се преценявам с престижи и забравих какво е авто цензура. Щастлив съм!

- Големият Светлозар Игов твърди, че Атанас Далчев, го е насочил към рецензията. Какво ще ни кажете ти за Вашия преподавател?

За мен Светлозар Игов е съвсем неосъществим връх в българската рецензия. Той не наподобява на никого, слуша личния си глас, а негови учители са Далчев и великият Иво Андрич. Напоследък чета тук и там грозни намеци по негов адрес и си напомням баснята за киселото грозде. Вече описах за духовната си връзка с Точно Жечев – той е моят Вергилий в света на висшата нематериалност. Веднага след него слагам Игов – прелиствам всичките му книги, нямат остаряване. Много ми е дало и общуването с Блага Димитрова – изключително честите ни, незабравими срещи в последните ѝ години.

- „ Интелектуалният пазач на Европа “, както някои назоваха, Жан Пол Сартър се питаше: „ Трябва да сътворяваме, да отразяваме или да откриваме? Вие какво бихте споделил?

Първото, което бих споделил изрично е, че за мен Сартър не е интелектуален пазач на Европа, а характерен френски слепец – левичар, който се нахвърля безсрамно върху приятеля си Камю, с цел да му желае сметка по какъв начин си е разрешил да загатва ГУЛАГ и да отхвърля ролята на марксизма! Греховете на левите френски интелектуалци в това отношение не са един или два, а подвигът да им се опълчват изрично създатели като Албер Камю, Реймон Арон, Габриел Марсел, Чоран и други е тласък и за мен. Мисля си, че ние, създателите, сме длъжни на първо място, да се съмняваме, да бъдем пределно почтени и, несъмнено, благодарение на поетите, белетристите, есеистите и всички останали жреци на изкуствата да откриваме пътища за независимост на изложение, да не се поддаваме на политическата уместност, която е нова, карикатурна форма на болшевишки фанатизъм, и да отстояваме самоуверено изстраданите си истини.

- Имате наблюдения върху цялата ни литература през днешния ден?

По-добра ли е в този момент спрямо тази преди измененията? Лесно им е на тези, които отделят интервалите, а пък аз мисля, че най-важното в една значима литература е приемствеността – неотменима част от нея е „ сражението “ сред поколенията. По-добър ли е Пенчо Славейков от Вазов?! А Константин Павлов от Кирил Христов?! Модерната ни литература не допустима без натрупванията от Димитър Талев, Димитър Димов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Петя Дубарова…. Да, през днешния ден към този момент авто цензурата се е поизгубила, само че работят други табута – най-много стопански, обаче след относително бързото отърсване от летаргията, поетите, белетристите, драматурзите, есеистите се разсъниха и ползата на читателите към българското са възроди. Понякога „ бестселърите “ от новата ера са трагикомичен кич, а ла Венета Райкова и Иво Сиромахов, само че не те дефинират европейските достижения на най-хубавите.

- Посочете някои нови забавни създатели от пишещите през днешния ден.

Не съм от тези завистници, които ще пропуснат Алек Попов, Георги Господинов, Аксиния Михайлова, Кирил Кадийски.

Мисля, че в актуалната прозаичност и лирика дамите излизат все по-напред: Керана Ангелова, Весела Ляхова, Теодора Димова, Мария Станкова, Силвия Чолева, Валентина Радинска, Надя Попова…. Моето щастливо изобретение през миналата година е Светла Георгиева с „ Шекспир зад храстите “. Издателство „ Жанет 45 “ съвсем нямат инцидентна книга от български създател.

Но – с риск да пропусна десетки значими имена – ще загатна Христо Карастоянов, Златомир Златанов, Красен Камбуров, Недялко Славов, Йордан Костурков, а от поетите – Ани Илков, огромните и непрежалими Георги Рупчев, Иван Методиев… Останалите имена са разпръснати из моите „ литературни четвъртъци “.

- Каква би трябвало да бъде съгласно Вас рецензията през днешния ден? Има ли тя обществена функционалност в този миг?

Съвети кой по какъв начин да написа рецензия не мога да давам. Аз персонално не обичам наукообразните съчинения, с измъчени, полуразбираеми фрази. Обичам да чета изповедни есета, в които творбите и героите на стиховете и на прозата са облици, оцветяващи мислите на рецензия. А обществената и политическата функционалност са наложителни, само че единствено в случай че са изцяло лишени от дидактика. Вече никой никого не трябва да поучава, още по-малко са ни нужни строги ментори. Да мислим със личните си глави и да се любуваме, да се вълнуваме дружно с създателите на критически текстове.

- …А оперативната рецензия през днешния ден? Не е ли към този момент на назад във времето и за какво? Тя остана, май, без естрада. Доста издания загинаха…

Оперативна рецензия от дълго време няма. Има рекламна тактика, има и блогове, които доста се четат, само че предизвикват повече щета, в сравнение с изгода. Освен в случай че „ блогърката “ не се назовава Антония Апостолова – една от най-талантливите актуалните белетристки, която в блестящите си есета и изявленията постоянно тъкмо напипва пулса на актуалната литература. Всъщност в някои от интернет групите самите читатели ни сервират страхотни мостри на изповедна и предизвикваща съпричастие „ оперативна рецензия “.

- „ Сравнение и разбор – това са двете съществени оръжия на рецензията “, сподели преди доста години Т. С. Елиът. Какво още бихте добавил?

- Душа и подозрение, а съпоставяне значи – енциклопедична просвета и интердисциплинарни знания.

- Като жаден четец, а не като книжовен критик: какво четеш и препрочиташ?

- Обичайните неща – Шекспир, Нервал, Достоевски, Пруст, Музил, Вирджиния Улф, Михаил Булгаков… Винаги до мен е томче

със стиховете на Емили Дикинсън. Не се деля и с Николай Кънчев – със спомените за индивида и със стиховете му.

Ужасно обичам криминалета – от класиката до днешните скандинавски шедьоври. По това са приличаме с професор Динеков. Библиотеката му беше цялостна с френски криминалета.

- Другото Ви съществено занимание е преводът. Какво мислите за това изкуство?

Откриването на прелестите на превода бе за мене второ раждане. Влизаш в нечие висше схващане, опитваш се да предадеш допустимо най-точно откритията му! Дори ми се коства по-вълнуващо от персоналното творчество, тъй като същинският превод е форма на „ бяла магия “.

- Кои свои преводи цените най-високо?

Човешкият си дълг на хуманист почувствах частично изпълнен с редактирането на първия том на „ Черната книга на комунизма “ и с превода на втория том. Четирите тома на Мирча Елиада – „ Шаманизмът и архаичните техники на екстаза “, „ Йога. Безсмъртие и независимост “, „ Трактат по история на религиите “ и „ Мефистофел и Андрогина “ – трансформираха мисленето ми. Двата тома на „ Човекът пред гибелта “ от Филип Ариес ми дадоха нов взор към най-голямата загадка на битието. Любимите ми художествени преводи са: трите тома на „ Консуело “ от Жорж Санд„ Ръкопис, открит в Сарагоса “ от Ян Потоцки и събраните новели на Алфред дьо Мюсе. „ Черната книга на комунизма “ излезе в „ Прозорец “, а всичките останали заглавия са в каталога на „ Изток – Запад “.

- Любимите Ви създатели?

По този въпрос би трябвало да напиша обособена книга. Повечето са европейци, чехи, поляци, французи, англичани, румънци (сред тях в последно време се подреди и едно от твоите блестящи открития – Матей Вишниек ), балканци, а българите не ги давам и ги подреждам до избраниците.

- Как се роди тази Ваша неповторима, почтена за огромна премия, книга „ Диаманти от короната на Франция “? 12 прелестни текста - студии за огромни писатели на Франция и за тяхната българска рецепция…Предполагам, дълготраен труд, плод на твои търсения, на богатата Ви култура…

Дължа голяма признателност на Стойо Вартоломеев и на издателство „ Хермес “ за чудесното издание на „ Диаманти от короната на Франция “. Участвах в група от Института за литература, която проучваше рецепцията на преводите в България. От тази десетгодишна изследователска работа се роди концепцията да свържа откритията си за рецепцията на създателите с есета за самите тях. Имам подготвена и втора част, която ни води до наши дни, само че дали в миналото ще съумея да я издам – не знам. Толкова доста хрумвания, някои – съвсем готови за щемпел, само че времето ми по никакъв начин не е доста. Дано съумея все нещо от замисленото да осъществя!

- Какво бихте предложил на младите литературни критици и откриватели?

Не съм аз този, който ще давам препоръки. Пък и на най-талантливите те не им трябват. Пламен Антов е ослепителен стихотворец и белетрист, а трите тома, които издаде в последно време – за Емилиян Станев и за Алеко Константинов – са на международно ниво. Същото мога да кажа за проучванията на Борис Минков. Младите са доста надарени, те си следват своя път, да не им пречим!

- А на младите преводачи?

Младите и старите преводачи би трябвало да са наясно, че българската преводаческа школа е напряко звездна. Затова, не трябва да се позволява халтура, да се превежда надали не механично. Ще ми се да поведем непримирима битка против чуждиците, изключително ме нервират русизмите, които изскачат на всяка крачка, да вземем за пример „ всекидневно “ вместо „ ежедневно “.

- Мислите ли, че днешната българска литература е на високо ниво?

Да, българската литература – от времето на Третото българско царство до наши дни, по нищо не отстъпва на европейските и международните мостри. Дори в прочут смисъл е по-свежа и истинска от търсенията на днешните френски, немски, даже английски поети и белетристи.

- Вярвате ли в бъдещето й?

Ако човечеството има бъдеще, няма да загине и литературата. Не имам вяра в измислиците за гибелта на романа, на създателя, на книжното тяло… Ще ги има, до момента в който има „ мислещи тръстики “ по земята.