The Adjustment Bureau
Този филм ме размишления. Някак. Не че не провиждам оттатък клишираността му, просто може би в някакво духовно пресъстояние да съм се намирала…
Та размислих се. За любовта и за какво тя точно за нас значима е.
За това дали, в случай че знаеше, че с избора да се поддадеш на това възприятие, което не предстои на изложение, това възприятие, което те притегля към някого, а ти не знаеш за какво, това възприятие, което не ти дава мира, ни покой, а като че ли те принуждава да действаш срещу волята си, ти ще промениш освен неговата, само че и своята орис. Дали, в случай че знаеше, че непротивопоставяйки му се, ще прецакаш живота на другия. Ще прецакаш това, което той или тя би могъл да стане, да реализира, да получи...
Дали, в случай че всеки от нас знаеше какво ще стане при вземането на това или това решение, въпреки всичко щеше да се поддаде на моментния подтик и да го вземе това или това решение.
И дали, бидейки блажен с дара на любовта, би ти пукало какво ще стане? Че ти искаш единствено да консумираш, да поглъщаш, да бъдеш...
Това е филм по огромната тематика за свободната воля.
Когато си влюбен, имаш ли я свободната воля, нямаш ли я? Нали то те гълтам, като че ли не си на себе си. А в случай че като че ли не си на себе си, къде остава свободната воля?
Тук е моментът да се намеси нещото, към което сме привикнали да се обръщаме в таквизи моменти – свишата воля. Да ни напъти, приласкае, оправдае. Когато не ни доближава храброст да вземем решение или пък просто не разбираме какво се случва, ние се молим. Някому. Да помогне, да оправи нещата, да се намеси. Някак. Само да не се постанова на другата заран да се събудим с възприятието за световна самотност и свободна воля. Свише по отношение на свободно е тематика преинтересна.
Дали пък астролози, медиуми и други, обичайно възприемани като дарени с мощта да провиждат бъдещето, не са остатъците от по този начин наречните пазители?
Пазители, вредители, все едно.
Или дали пък всички ние не бленуваме обезверено да ги има тези пазители, в действителност да има някой, който да носи отговорност за решенията ни вместо нас? Защото да, толкоз, толкоз по-лесно би било постоянно да можеш да си кажеш „ това е част от Плана ”. Аз Плана не го разбирам. Ама не ми е и работа да го разбирам. Седя си тука, върша си нещо, всичко се случва заради причина. Не ми би трябвало да ги знам тези аргументи. А позволи да няма План, да няма причина, а съм поел отговорност за дейностите си. И то к`во се получава – няма огромен план, няма нещо свише, аз съм си самичък, дребен, мъничък, сам.
И баш никой не се интересува от ориста ми. Така просто, така явно, толкоз мъчно за разбиране точно заради очевидната си елементарщина. Ние сме на света пуснати, без цел, без огромен план, без проект, никому не накривява шапката кой, какво, за какво, по кое време. Каквото станало, станало.
Всяка последваща отворена врата те вдои към нова опция. Във кино лентата откриха верните последващи порти. Ама в рисковете на живото предаване няма гаранция, че ще завъртиш дръжката както следва.
Та размислих се. За любовта и за какво тя точно за нас значима е.
За това дали, в случай че знаеше, че с избора да се поддадеш на това възприятие, което не предстои на изложение, това възприятие, което те притегля към някого, а ти не знаеш за какво, това възприятие, което не ти дава мира, ни покой, а като че ли те принуждава да действаш срещу волята си, ти ще промениш освен неговата, само че и своята орис. Дали, в случай че знаеше, че непротивопоставяйки му се, ще прецакаш живота на другия. Ще прецакаш това, което той или тя би могъл да стане, да реализира, да получи...
Дали, в случай че всеки от нас знаеше какво ще стане при вземането на това или това решение, въпреки всичко щеше да се поддаде на моментния подтик и да го вземе това или това решение.
И дали, бидейки блажен с дара на любовта, би ти пукало какво ще стане? Че ти искаш единствено да консумираш, да поглъщаш, да бъдеш...
Това е филм по огромната тематика за свободната воля.
Когато си влюбен, имаш ли я свободната воля, нямаш ли я? Нали то те гълтам, като че ли не си на себе си. А в случай че като че ли не си на себе си, къде остава свободната воля?
Тук е моментът да се намеси нещото, към което сме привикнали да се обръщаме в таквизи моменти – свишата воля. Да ни напъти, приласкае, оправдае. Когато не ни доближава храброст да вземем решение или пък просто не разбираме какво се случва, ние се молим. Някому. Да помогне, да оправи нещата, да се намеси. Някак. Само да не се постанова на другата заран да се събудим с възприятието за световна самотност и свободна воля. Свише по отношение на свободно е тематика преинтересна.
Дали пък астролози, медиуми и други, обичайно възприемани като дарени с мощта да провиждат бъдещето, не са остатъците от по този начин наречните пазители?
Пазители, вредители, все едно.
Или дали пък всички ние не бленуваме обезверено да ги има тези пазители, в действителност да има някой, който да носи отговорност за решенията ни вместо нас? Защото да, толкоз, толкоз по-лесно би било постоянно да можеш да си кажеш „ това е част от Плана ”. Аз Плана не го разбирам. Ама не ми е и работа да го разбирам. Седя си тука, върша си нещо, всичко се случва заради причина. Не ми би трябвало да ги знам тези аргументи. А позволи да няма План, да няма причина, а съм поел отговорност за дейностите си. И то к`во се получава – няма огромен план, няма нещо свише, аз съм си самичък, дребен, мъничък, сам.
И баш никой не се интересува от ориста ми. Така просто, така явно, толкоз мъчно за разбиране точно заради очевидната си елементарщина. Ние сме на света пуснати, без цел, без огромен план, без проект, никому не накривява шапката кой, какво, за какво, по кое време. Каквото станало, станало.
Всяка последваща отворена врата те вдои към нова опция. Във кино лентата откриха верните последващи порти. Ама в рисковете на живото предаване няма гаранция, че ще завъртиш дръжката както следва.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ