Тези дни най-сетне се проведе поредното заседание на смесената българо-северномакедонска

Тези дни най-накрая се организира следващото съвещание на смесената българо-северномакедонска комисия по историческите въпроси. Както нормално, информацията за него е прекомерно лимитирана. Щяло да има взаимно честване на цар Самуил. С половин уста се споделя, че „ скопските историчари ” скланяли на мъглява формула за някакво „ без значение ” царство по негово време. Някой си Петар Тодоров, член на комисията от северномакедонска страна, напряко споделя, че няма да трансформират учебниците си. А там написа, че страната на Самуил си е „ македонско царство ”.

        Пак предизвестявам нашите ръководещи за „ песента на сирените ” от 12-та ария на Омировата „ Одисея ”. Няма да им описвам какво написа там, би трябвало да знаят от гимназиалните учебници. Дано да са внимавали в учебно заведение.

        Но в сбитата сводка за следващия боксов рунд със „ скопските историчари ” се просмуква значима информация. Следващото съвещание на комисията е планувано за 12-13 май в София. Тогава ще се преглежда наличието на учебниците за историята от XIII-XIV в. Очаквало се предмет на спор да бъде за личността не на какъв да е, а на именития Крали Марко. Ето за какво като академик, чиято огромна докторска дисертация е отдадена на Вардарска Македония през ХІV в., си разрешавам авансово да обясня защо иде тирада, с цел да няма след това и този път политици в „ небрано лозе ”.

        Четиринадесетият век е време на огромния подем на средновековната сръбска страна. Още крал Стефан Урош Милутин съумява да превземе северните елементи на Повардарието (днешна Северна Македония). Неговият внук, могъщият Стефан Душан, лишава обширни територии от Византия и през 1346 година афишира в Скопие основаването на Сръбското царство. Опора на завоеванието са способни и жадни за земи храбри мъже, издигнали се от незначителни феодали до високопоставени военни командири. Стефан Душан ги подарява с доста парцели и с огромна власт. След неговата гибел в 1356 година тя се трансформира в цялостна самостоятелност и единствено за броени години могъщата страна се разпада.

        Залезът на Сръбското царство изключително ясно се свързва с възхода на рода Мрънявчевичи. Синове на дребни благородници от региона Херцеговина, братята Вълкашин и Углеша непрестанно укрепват позициите си. Към 1358 година първият е популярен първенец в региона на Прилеп, а другият – популярен воевода в днешния гръцки град Сяр. Около 1365 година Вълкашин публично е провъзгласен за сръбски крал и съвладетел на втория и финален сръбски цар Стефан Урош V. Кралството му заема цяла Вардарска Македония, а също по този начин елементи от Егейска Македония и Южно Косово.



Останки от замъка на Вълкашин и Марко Мрнявчевичи от Приле п

        В средата на 60-те години на ХІV в. страната на Вълкашин е в своя подем. Негова столица е орловото гнездо Прилеп, кацнало върху непристъпни скали. В цяла Егейска Македония пък господства братът на Вълкашин диктатор Углеша, който има за столица град Сяр. Безспорно двамата Мрнявчевичи са най-силни измежду сръбските феодали и едни от най-могъщите владетели на Балканите през този интервал.

        Всичко обаче се трансформира на 26 септември 1371 година, когато армията на сигурните в успеха си Вълкашин и Углеша е разрушена от османските пълчища при Черномен, а самите те падат убити. На престола в Прилеп се възкачва престолонаследникът Марко. Това се случва в извънредно тежката конюнктура на възходящата османска агресия. Първоначално той се пробва да води независима политика и има прочут триумф. След рухването на Сяр в 1383 година обаче Марко е заставен да се признае за турски васал. Тогава стартират най-тежките и унизителни години в неговия живот. Властта над личните му владения е към този момент официална, а самият той е заставен да взема присъединяване като турски васал във военните експедиции против други християнски владетели.

        Така се стига и до неговата гибел. На 17 май 1395 година става огромно стълкновение сред османските сили и армията на влашкия воевода Мирчо Стари. В него падат убити крал Марко и другият турски васал диктатор Константин Деян. Земите на прилепските крале са присъединени към Османската империя, а Вълкашин и Марко се трансформират в основни герои на южнославянския епос. Реалните събития от техния живот потъват в именитите случки, които националните предания им приписват.

        Това са в резюме историческите обстоятелства. Оттук нататък стартират тълкуванията на съвременниците. Сърбите се придържат към гореспоменатите обстоятелства. За нашите братя, северните македонци, обаче Марко е „ последниот крал на Македониjа ” (вж. Дигитална Македонска енциклопедиjа // www.macedonism.org › Марко Крале). Нищо, че през Средновековието в никакъв случай не е съществувала такава страна, а под понятието „ Македония ” всички хронисти схващат територията сред Солун и Одрин.

        Каква е българската връзка на Крали Марко? Макар Мрънявчевичите безспорно да са сръбски феодали, те непрестанно са обявявани от средновековните хронисти за български владетели. В скъпите си „ Записки на еничарина ” от средата на ХV в. Константин от Островица назовава Марко „ български княз ”. В написания през 1515 година летопис на Йоан Музаки е маркирано, че  Вълкашин и Марко са „ крале на България ”. Пак тогава Теодор Спандуни Кантакузин написа за Крали Марко като за „ български държател ”. Могат да се прибавят още историците Сфранцес, Йосиф бен Йошуа и други Колкото и да е необичайно, че Марко бил „ родом бугарин ”, свидетелства не някой различен, а „ бащата ” на модерната сръбска историография Иларион Руварац.

        Това не трябва да ни учудва. Макар сърби по рождение, Мрънявчевичите имат голямо предпочитание да се отделят от въздействието на държавата-майка. В това отношение доста ги улеснява фактът, че популацията в техните области било българско. Ето за какво те вършат всичко допустимо да откъснат поданиците си от духовното застъпничество на Сръбската патриаршия и да одобряват църковната власт на Охридската архиепископия. А както чудесно се знае, още от времето на император Василий ІІ Българоубиец нейните архиереи носят купата „ архиепископи на цяла България ”.

        В хода на научните си дирения по отношение на историята на Вардарска Македония аз попаднах на един откъс от значим български феодален юридически документ, на който историците не са обръщали задоволително внимание. В добавките към Бориловия синодик от края на ХІV в. се намира най-големият Поменик на българските царе. Заедно с тях се афишира и „ безконечна памет ” на цариците, патриарсите и видните аристократи. А най-после се благославят „ приятелите на Българското царство ”, измежду които преди всичко са членовете на династията на Мрънявчевичите.

       Явно, че дружно с влашките и молдовските воеводи, през ХІV в. те стават васали на българската корона. Именно затова в по-късните митове и предания за Вълкашин и Крали Марко те се явяват като български владетели и се борят за свободата на България.

        Ето това е простичката истина за Крали Марко. Както на доста неща на Балканите в края на ХІV в., точка на всичко поставя османското настъпление. Днес единствено може да гадаем по какъв начин биха се развили връзките сред Българското царство и Прилепското кралство, в случай че бяха оживели като политически структури. Това, което знаем сигурно е, че в „ тъмните епохи ” на турското иго българите там пели песни за цар Иван Шишман и Крали Марко. През ХІХ в. пък потомците ще се вдигнат, с цел да разгласят на 28 февруари 1870 година самостоятелната Българска екзархия, обединила в едно всички българи, в това число тези от Вардарска и Егейска Македония.

       

Всички вести от категория.
Вижте всички от Standartnews.com