Интегритетът е увереността на егото в своята склонност към ред и смисъл ~ Ерик ЕРИКСОН
Теорията за развиването на Ерик Ериксон е нормативна доктрина, т.е. тя позволява, че развиването се разпростира в избрана поредност и тази поредност има ясно обрисуван времеви диапазон и избрани човешки качества, качества и характерности се разпростират в избрани стадии от жизнания цикъл на индивида, като всичко, което излиза от тази норма се смята за отклоняване или патология.
Каква е задачата на личността през последния етап от човешкото развиване, немският психоаналитик разкрива в труда си „ Идентичност: младост и рецесия “.
Еволюцията е направила индивида учащо, както и учещо животно, тъй като зависимостта и зрелостта са реципрочни: зрелият човек се нуждае другите да имат потребност от него, зрелостта се управлява от природата на това, за което би трябвало да се поставят грижи.
Генеративността затова е най-вече грижа за основаване и ориентиране на идващото потомство.
Съществуват хора, несъмнено, които заради злощастие или заради специфични или невероятни заложби в друга посока не ползват този инстинкт към своето лично потомство, а към други форми на алтруистични грижи и творчесто, които могат да обхванат техния вид наставнически инстинкт.
Простият факт на имането и даже желанието за деца не е задоволителен за „ постигането “ на генеративност. Някои млади родители, наподобява, страдат от забавено развиване на способността да се подаряват същински грижи. Причините неведнъж могат да се открият във усещанията от ранното детство, в неправилната идентификация с родителите, в несъразмерната самовлюбеност, основаваща се на прекомерно ревностното самосъздаване на личността, и в неналичието на някаква религия – „ религия в рода “, която би направила детето приветствано доверие.
В остаряващия човек, който се е погрижил за нещата и хората и се е приспособил към триумфа и разочарованията от съществуването и по нужда е основател на другите и генератор на неща и хрумвания – само у него последователно узрява плодът, наименуван интегритет. Това е увеличаващата се убеденост на егото в своята податливост към ред и смисъл – прочувствена интеграция, вярна на носителите на облици от предишното и подготвена да поеме и вероятно да се отхвърли от водачество в сегашното.
Това е приемането на личния и единствен витален цикъл и на хората, които са станали значими в него като нещо, което би трябвало да бъде и по нужда е лишено от опция за подмяна.
Това значи нова и друга обич към личните родители, свободна от желанието те да бъдат разнообразни, и приемане на обстоятелството, че личният живот е въпрос на лична отговорност.
Това е възприятие за приятелство с мъжете и дамите от отдалечени времеви интервали и с друга цел, които са основали другите хора, предметите и езика, предаващи човешкото достолепие и обич. Въпреки че е наясно с относителността на всички разнообразни стилове на живот, които са давали смисъл на човешките желания, притежателят на интегритета е подготвен да пази достолепието на личния си жанр на живот против всевъзможни физически и стопански закани.
Защото той знае, че самостоятелният живот е инцидентно съвпадане на единствено един витален цикъл със единствено един сегмент от историята и че за него човешкият интегритет се крепи само на този жанр на интегритета, който той има и който се сгромолясва с него.
Клиничните и антропологичните доказателства показват, че неналичието или загубата на тази засилена его-интеграция се показва посредством омерзение и посредством обезсърчение: ориста не се приема като рамка на живота, а гибелта не е нейната последна граница.
Отчаянието показва възприятието, че времето е малко, прекомерно малко, с цел да се опита човек да стартира различен живот и да опитва с различни пътища към интегритета.
Такова обезсърчение постоянно е скрито зад демонстрацията на омерзение, мизантропия или хронично пренебрежително отегчение от избрани институции или избрани хора – омерзение и отегчение, които, в случай че не се съюзят с концепцията за по-висш живот, демонстрират само презрението към себе си.
Една смислена трета възраст, предхождаща вероятната изкуфялост на края, служи на потребността от това интегрирано завещание, което тук приема формата на тази безпристрастна и въпреки всичко дейна угриженост за живота, привързан със гибелта, която назоваваме мъдрост в многото смисли на тази дума – от узрялото духовитост до насъбраното знание, зрялата преценка и схващане, в които е включено всичко.
Това не значи, че всеки човек може да сътвори мъдростта в себе си. За множеството хора живата традиция обезпечава нейната същина.
Краят на виталния цикъл обаче провокира и „ крайната угриженост “ за това, какъв късмет може да има човек да надскочи рестриктивните мерки на своята еднаквост и своето постоянно трагично или горчиво трагикомично ангажиране със личния единствен витален цикъл в приемствеността на поколенията.
При все това великите философи и религиозни системи, занимаващи се с крайната индивидуализация, наподобява, са останали дружелюбно свързани с културите и цивилизациите на своето време. Търсейки трансцедентност посредством себеотрицанието, те въпреки всичко остават етично загрижени за „ поддържането на света “.
По същата причина цивилизацията може да се мери посредством смисъла, което тя отдава на цялостния витален цикъл, тъй като това значение или неговата липса не може да не доближи до началата на идващото потомство, а по този начин и до шанса на другите да посрещнат с известна изясненост и мощ неразгадаемите въпроси.
Към каквито и бездни да води индивида тази последна угриженост, той като психосоциално създание ще се изправи към края на живота си пред ново издание на рецесията на идентичността, която можем да обобощим в думите „ Аз съм това, което оцелее от мен “.
От Ерик Ериксон: „ Идентичност: младост и рецесия “, изд. Рива
Снимки: erikerikson.org
