"Черните обувки" – роман за всичко, което нямахме при социализма
Текстът е препубликуван от. Заглавието е на " Дневник ".
Когато четях романа на Десислава Неделчева " Черните обувки ", си мислех какъв брой загубен е той за младата публика. Как персоналните истории за социализма си остават с маркер 40+ като възрастов обсег на читателската рецепция. После си споделих, че въпреки днешните юноши да са доста отдалечени от детство с напомпана идеология, кухи кумири и насилието да следваш заветите им, въпреки всичко имитативността и апологетите постоянно остават.
Сменят се само подателите и получателите, сменят се политическите условия, както и техниките на осъществяване на " поръченията ". И въпреки всичко, за романа " Черните обувки ", както и за останалите, ползващи социализма в живописен роман, остава огромната спогодба, че слага езикови бариери, неспасяеми от пояснителните бележки и речниците за читателска приложимост. Защото младите са лишени от подтекст на припомнянето на това политическо време, нямат памет и дарба за повтаряне на присъединяване, до момента в който четат.
Вероятно Десислава Неделчева е знаела за авансово заложената дребнавост на размера публика. Но не е ли всяко писане най-вече за лична консумация, когато реминисценциите и въображението обслужват най-вече авторовото его? Въпросът за кого пишем е екзистенциален, несъмнено, в тази ситуация с " Черните обувки " изпитвам читателска наслада да владея задоволително регистри и натрупвания, съвсем до едновременност с Неделчева, че да чета романа ѝ неасистирано.
Моят прочит мина през две доста открояващи се сюжетни траектории: края на детството и пътищата на стихотворението. Казано в резюме - до момента в който детството намаляваше, растеше държанието на създателя.
Черните обувкиС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Особено харесах способността на Деси Неделчева да вижда социализма с детски чисти очи, без размахване на пръсти, без лесната настояща позиция на инквизитор на към този момент мъртви лисици. Деси не следва изтърканото факсимиле носталгията по детството и носталгията по социализма да се приравняват. И това носи съгласно мен една избавителна обнадежденост, че прекомерно персоналните времена са неспособни за забравяне, и че огромните разказвачески умения имат силата да ни вършат по-добри даже когато четем за неприятни времена. Една кротка детска топлота участва дори и там, където ни се демонстрират възприятието за правдивост, обидата и разочарованието.
Като максимален принос на текста намирам основанията за неизказаност. Премълчаното като главен текст на романа. Сякаш авторката е написала два романа: един за по-повърхностен, главен прочит, и различен - формиран напълно от междуредия и тишина.
Четох романа на Деси с непрекъснато повикване на цитати от персонални прекарвания, с потвърждаващите открития да намираш съучастници за неща, които сякаш са единствено твои.
" Черните обувки " е почтена изповед и почтена литература. Авторефлексията не е артикул на целенасочена терапевтика, без значение от жанра дневник. Защото в дневника всяко отбелязване датира освен времето, мястото, събитието. Датира се посланието и неговата изчерпателност, като капсула на времето: по какъв начин ще прочетем себе си след трийсет години, заличени ли са границите на припомнянето от спомагателното наслагване на съвремието, или предишното непрекъснато се самонарежда, където и да отиде погледът.
Това е и разказ за всичко, което в миналото нямахме, до момента в който си мислехме, че сме част от огромното. Черните обувки, които Дарина няма, с цел да извърви пътя на пресилената героичност, в действителност са част от нейното избавление. Не ѝ е писано да извърви до дъно патетиката на подправената точност. Вероятно Деси Неделчева е избрала да ѝ даде благосклонност, с цел да я запази за други времена и други пътища. На поезията, на обичта и на местата, където значат едно и също.
Защото всеки детски дневник ни споделя постоянно - ние сме хартията, на която пишем. " Черните обувки " - разказ за това, което сме написали по пътя на порастването. И изключително за това, което натрапливо не написахме.
Когато четях романа на Десислава Неделчева " Черните обувки ", си мислех какъв брой загубен е той за младата публика. Как персоналните истории за социализма си остават с маркер 40+ като възрастов обсег на читателската рецепция. После си споделих, че въпреки днешните юноши да са доста отдалечени от детство с напомпана идеология, кухи кумири и насилието да следваш заветите им, въпреки всичко имитативността и апологетите постоянно остават.
Сменят се само подателите и получателите, сменят се политическите условия, както и техниките на осъществяване на " поръченията ". И въпреки всичко, за романа " Черните обувки ", както и за останалите, ползващи социализма в живописен роман, остава огромната спогодба, че слага езикови бариери, неспасяеми от пояснителните бележки и речниците за читателска приложимост. Защото младите са лишени от подтекст на припомнянето на това политическо време, нямат памет и дарба за повтаряне на присъединяване, до момента в който четат.
Вероятно Десислава Неделчева е знаела за авансово заложената дребнавост на размера публика. Но не е ли всяко писане най-вече за лична консумация, когато реминисценциите и въображението обслужват най-вече авторовото его? Въпросът за кого пишем е екзистенциален, несъмнено, в тази ситуация с " Черните обувки " изпитвам читателска наслада да владея задоволително регистри и натрупвания, съвсем до едновременност с Неделчева, че да чета романа ѝ неасистирано.
Моят прочит мина през две доста открояващи се сюжетни траектории: края на детството и пътищата на стихотворението. Казано в резюме - до момента в който детството намаляваше, растеше държанието на създателя.
Особено харесах способността на Деси Неделчева да вижда социализма с детски чисти очи, без размахване на пръсти, без лесната настояща позиция на инквизитор на към този момент мъртви лисици. Деси не следва изтърканото факсимиле носталгията по детството и носталгията по социализма да се приравняват. И това носи съгласно мен една избавителна обнадежденост, че прекомерно персоналните времена са неспособни за забравяне, и че огромните разказвачески умения имат силата да ни вършат по-добри даже когато четем за неприятни времена. Една кротка детска топлота участва дори и там, където ни се демонстрират възприятието за правдивост, обидата и разочарованието.
Като максимален принос на текста намирам основанията за неизказаност. Премълчаното като главен текст на романа. Сякаш авторката е написала два романа: един за по-повърхностен, главен прочит, и различен - формиран напълно от междуредия и тишина.
Четох романа на Деси с непрекъснато повикване на цитати от персонални прекарвания, с потвърждаващите открития да намираш съучастници за неща, които сякаш са единствено твои.
" Черните обувки " е почтена изповед и почтена литература. Авторефлексията не е артикул на целенасочена терапевтика, без значение от жанра дневник. Защото в дневника всяко отбелязване датира освен времето, мястото, събитието. Датира се посланието и неговата изчерпателност, като капсула на времето: по какъв начин ще прочетем себе си след трийсет години, заличени ли са границите на припомнянето от спомагателното наслагване на съвремието, или предишното непрекъснато се самонарежда, където и да отиде погледът.
Това е и разказ за всичко, което в миналото нямахме, до момента в който си мислехме, че сме част от огромното. Черните обувки, които Дарина няма, с цел да извърви пътя на пресилената героичност, в действителност са част от нейното избавление. Не ѝ е писано да извърви до дъно патетиката на подправената точност. Вероятно Деси Неделчева е избрала да ѝ даде благосклонност, с цел да я запази за други времена и други пътища. На поезията, на обичта и на местата, където значат едно и също.
Защото всеки детски дневник ни споделя постоянно - ние сме хартията, на която пишем. " Черните обувки " - разказ за това, което сме написали по пътя на порастването. И изключително за това, което натрапливо не написахме.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ