Великите европейци – Рихард Вагнер, трета част
След абсурда с Матилде Везендонк, Рихард Вагнер ближе рани във Венеция, само че намира и нови покровителки. През 1862 саксонският крал дава прошка и той се връща за концерт в родния Лайпциг. Следва огромно турне из Европа и Русия, и следващата съдбоносна среща - с диригента Ханс декор Бюлов и жена му Козима.
Всъщност първата им среща е в Париж през 1853, когато Вагнер гостува на приятеля си Лист. Дъщеря му, Козима, е на 15, кльощаво, незабележимо момиче, до момента в който той е фамозен композитор на 40, чиято музика тя боготвори. Втората среща е в Цюрих 4 години по-късно. Козима към този момент е жена на декор Бюлов, а Вагнер се заглежда по нея. Рихард и Козима признават любовта си две години по-късно, в един берлински нощен файтон. „ Този път не се шегувахме, а се гледахме в очите. И ни обзе буйно предпочитание да признаем възприятията си, само че думите бяха непотребни “ – написа в записките, които в действителност записва Козима - освен негова държанка, само че и публична секретарка.
През 1864 Вагнер е във Виена, само че бяга в Цюрих от данъчно следствие. Там получава покана, която поставя завършек на финансовите му тегоби. Лудвиг II, 18-годишният крал на Бавария, не просто обожава музиката на Вагнер, само че го има и за собствен нравствен татко. Да не приказваме, че хомосексуалният крал евентуално е и влюбен в композитора. Той го ревнува от дамите и особено от скандалната Козима. Тя има две дъщери от декор Бюлов, а ражда дъщеря и на Вагнер. Лудвиг назначава Вагнер за консултант, заплаща задълженията му и му дава безкрайно финансиране. Рихард и Козима живеят намерено дружно и това е част от новия скандал. Някои придворни са недоволни от близостта на краля с Вагнер - човек с анархистично минало, а още по-недоволни от обстоятелството, че любимецът получава неограничени средства от хазната. Тя не е изключително дълбока, само че за глезотиите и разкоша на Вагнер пари постоянно има. Срещу него се плетат интриги, ситуацията става нетърпимо и той се маха от Мюнхен. Това обаче не значи, че великодушната прехрана стопира, в противен случай, на практика до края на живота си Вагнер продължава да е главен фактор за източването на баварската хазна.
Вагнер търси в Швейцария и Франция уместно място, само че идва новината за гибелта на брачната половинка му Мина. Като свободен човек, той наема къща край Люцерн и прибира Козима с всичките деца. Те стават пет, откакто след това се раждат Ева и Зигфрид. Междувременно той приключва единствената си комична опера - „ Нюрнбергските майстори артисти “, много напредва и с някои елементи от цикъла за нибелунга, само че държи да го показва в цялата му изумителна хубост. През 1870 декор Бюлов и Козима най-сетне се развеждат, а след месец тя се омъжва за Вагнер.
За 33-я рожден ден на жена си той композира и с камерен оркестър показва на стълбите пред къщата им музикалната идилия „ Зигфрид “. Тя е обвързвана с родения малко по-рано техен наследник, само че употребява претекстове и от едноименната музикална драма, трета част от “Пръстенът на нибелунга “. Краят на цикъла към този момент се обрисува и Вагнер търси уместно място за новия оперен спектакъл, с Козима избират Байройт. Общинският съвет дава безплатно земята, само че, макар срещата с канцлера Бисмарк, той не дава пари от хазната. Средствата се търсят посредством благотворителни акции на „ Вагнеровите общества “ и концертно турне на Вагнер, само че има едвам една трета от нужната сума. Пак се намесва обаче Лудвиг II и планът за сценичен комплекс, който включва и огромна къща за семейство Вагнер, е приключен през 1875. Това е голямо изпитание и Рихард, в типичния си леко високомерен жанр, споделя на Козима: „ Всеки камък тук е червен от моята кръв - и твоята! “
През 1876 Вагнер е на 63 и изживява голям успех, като открива театъра в Байройт с величествения цикъл „ Пръстенът на нибелунга “. Той е от 4 музикални драми – „ Рейнско злато “, „ Валкирия “, „ Зигфрид “ и „ Залезът на боговете “, с дълготрайност към 16 часа, а представянето им е голямо тестване и за реализатори, и за аудитория. В основата на цикъла са немският епос „ Песен за нибелунгите “ и староскандинавски саги. Джуджето Алберих превзема рейнското злато и изковава пръстен, който дава власт над света. Один, висшият, отмъква пръстена, само че джуджето го прокълнава.
Междувременно обаче Один го дава на великаните Фафнир и Фазолт, задето му построяват приказния палат Валхала. Проклятието на Алберих ги застига, те се скарват, Фафнир убива Фазолт, става змей и пази пръстена в пещера. Човекът, който не познава боязън - Зигфрид, убива дракона, само че на собствен ред е погубен. Накрая проклятието застига и боговете – Валхала изгаря, а те умират в огъня. Ако ви наподобява на нещо от Толкин, да, същото е – и можем да си представим по какъв начин тази история е посрещната през сантименталния 19 век. Цикълът е успех, участват кралски особи, изтъкнати интелектуалци и музиканти от цяла Европа. Едвард Григ намира цикъла за „ божествено композиран “. Разбира се, има и критици. Френският „ Фигаро “ назовава „ Пръстена….. “ „ сън на лунатик “, само че французите постоянно са ревностни, щом някой ги изпревари в изкуството. Самият Вагнер не е чак толкоз удовлетворен от фестивала, тъй като, вместо облага, той му носи 150 000 марки задължения.
Славата обаче остава, а Байройт и до през днешния ден е влиятелен музикален конгрес. В идващите години Вагнер работи върху последната си музикална драма - „ Пърсифал “. Това лишава 4 години, множеството от които прекарва в Италия заради здравословни проблеми. А и да е надалеч от Козима – тъй като е там с последната си обич – Джуди Готие, публицист и преводач. Премиерата на „ Пърсифал “ е през 1882, на втория фестивал в Байройт. После Вагнер и Козима отиват във Венеция, а на Коледа той дирижира за финален път. На 13 февруари 1883 следобяд сърцето на Рихард Вагнер стопира.
Погребват го в градината на къщата в Байройт, а на церемонията звучи погребалният марш от „ Залезът на боговете “. Много уместно за някой, считан за един от човешките музикални богове на всички времена.
Всъщност първата им среща е в Париж през 1853, когато Вагнер гостува на приятеля си Лист. Дъщеря му, Козима, е на 15, кльощаво, незабележимо момиче, до момента в който той е фамозен композитор на 40, чиято музика тя боготвори. Втората среща е в Цюрих 4 години по-късно. Козима към този момент е жена на декор Бюлов, а Вагнер се заглежда по нея. Рихард и Козима признават любовта си две години по-късно, в един берлински нощен файтон. „ Този път не се шегувахме, а се гледахме в очите. И ни обзе буйно предпочитание да признаем възприятията си, само че думите бяха непотребни “ – написа в записките, които в действителност записва Козима - освен негова държанка, само че и публична секретарка.
През 1864 Вагнер е във Виена, само че бяга в Цюрих от данъчно следствие. Там получава покана, която поставя завършек на финансовите му тегоби. Лудвиг II, 18-годишният крал на Бавария, не просто обожава музиката на Вагнер, само че го има и за собствен нравствен татко. Да не приказваме, че хомосексуалният крал евентуално е и влюбен в композитора. Той го ревнува от дамите и особено от скандалната Козима. Тя има две дъщери от декор Бюлов, а ражда дъщеря и на Вагнер. Лудвиг назначава Вагнер за консултант, заплаща задълженията му и му дава безкрайно финансиране. Рихард и Козима живеят намерено дружно и това е част от новия скандал. Някои придворни са недоволни от близостта на краля с Вагнер - човек с анархистично минало, а още по-недоволни от обстоятелството, че любимецът получава неограничени средства от хазната. Тя не е изключително дълбока, само че за глезотиите и разкоша на Вагнер пари постоянно има. Срещу него се плетат интриги, ситуацията става нетърпимо и той се маха от Мюнхен. Това обаче не значи, че великодушната прехрана стопира, в противен случай, на практика до края на живота си Вагнер продължава да е главен фактор за източването на баварската хазна.
Вагнер търси в Швейцария и Франция уместно място, само че идва новината за гибелта на брачната половинка му Мина. Като свободен човек, той наема къща край Люцерн и прибира Козима с всичките деца. Те стават пет, откакто след това се раждат Ева и Зигфрид. Междувременно той приключва единствената си комична опера - „ Нюрнбергските майстори артисти “, много напредва и с някои елементи от цикъла за нибелунга, само че държи да го показва в цялата му изумителна хубост. През 1870 декор Бюлов и Козима най-сетне се развеждат, а след месец тя се омъжва за Вагнер.
За 33-я рожден ден на жена си той композира и с камерен оркестър показва на стълбите пред къщата им музикалната идилия „ Зигфрид “. Тя е обвързвана с родения малко по-рано техен наследник, само че употребява претекстове и от едноименната музикална драма, трета част от “Пръстенът на нибелунга “. Краят на цикъла към този момент се обрисува и Вагнер търси уместно място за новия оперен спектакъл, с Козима избират Байройт. Общинският съвет дава безплатно земята, само че, макар срещата с канцлера Бисмарк, той не дава пари от хазната. Средствата се търсят посредством благотворителни акции на „ Вагнеровите общества “ и концертно турне на Вагнер, само че има едвам една трета от нужната сума. Пак се намесва обаче Лудвиг II и планът за сценичен комплекс, който включва и огромна къща за семейство Вагнер, е приключен през 1875. Това е голямо изпитание и Рихард, в типичния си леко високомерен жанр, споделя на Козима: „ Всеки камък тук е червен от моята кръв - и твоята! “
През 1876 Вагнер е на 63 и изживява голям успех, като открива театъра в Байройт с величествения цикъл „ Пръстенът на нибелунга “. Той е от 4 музикални драми – „ Рейнско злато “, „ Валкирия “, „ Зигфрид “ и „ Залезът на боговете “, с дълготрайност към 16 часа, а представянето им е голямо тестване и за реализатори, и за аудитория. В основата на цикъла са немският епос „ Песен за нибелунгите “ и староскандинавски саги. Джуджето Алберих превзема рейнското злато и изковава пръстен, който дава власт над света. Один, висшият, отмъква пръстена, само че джуджето го прокълнава.
Междувременно обаче Один го дава на великаните Фафнир и Фазолт, задето му построяват приказния палат Валхала. Проклятието на Алберих ги застига, те се скарват, Фафнир убива Фазолт, става змей и пази пръстена в пещера. Човекът, който не познава боязън - Зигфрид, убива дракона, само че на собствен ред е погубен. Накрая проклятието застига и боговете – Валхала изгаря, а те умират в огъня. Ако ви наподобява на нещо от Толкин, да, същото е – и можем да си представим по какъв начин тази история е посрещната през сантименталния 19 век. Цикълът е успех, участват кралски особи, изтъкнати интелектуалци и музиканти от цяла Европа. Едвард Григ намира цикъла за „ божествено композиран “. Разбира се, има и критици. Френският „ Фигаро “ назовава „ Пръстена….. “ „ сън на лунатик “, само че французите постоянно са ревностни, щом някой ги изпревари в изкуството. Самият Вагнер не е чак толкоз удовлетворен от фестивала, тъй като, вместо облага, той му носи 150 000 марки задължения.
Славата обаче остава, а Байройт и до през днешния ден е влиятелен музикален конгрес. В идващите години Вагнер работи върху последната си музикална драма - „ Пърсифал “. Това лишава 4 години, множеството от които прекарва в Италия заради здравословни проблеми. А и да е надалеч от Козима – тъй като е там с последната си обич – Джуди Готие, публицист и преводач. Премиерата на „ Пърсифал “ е през 1882, на втория фестивал в Байройт. После Вагнер и Козима отиват във Венеция, а на Коледа той дирижира за финален път. На 13 февруари 1883 следобяд сърцето на Рихард Вагнер стопира.
Погребват го в градината на къщата в Байройт, а на церемонията звучи погребалният марш от „ Залезът на боговете “. Много уместно за някой, считан за един от човешките музикални богове на всички времена.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ