Силата на властта се крепи на невежеството на нейния народ.

„ Силата на властта се крепи на незнанието на нейния народ. Тя го знае и постоянно ще се бори с просвещението. Време е и ние да го разберем. “

Л. Н. Толстой

 Децата са най-ценното владеене на една нация. Те са нейното минало, те са нейната памет, те са бъдещето и вярата, те са сегашното през днешния ден и, най-много, те са главният тласък в това настояще. Трябва да бъдат тласък. Децата са чистият разсъдък на независимостта и грижата за тяхното субективно и обективно, систематизира качеството на развиване в същността на националното съзнание. Къде сме ние? Какво вършим с нашите деца?

 „ Третата международна война “ е в ход. Деструктивна, опустошителна, безмилостна. Войната за мозъците на децата ни. Победителят от тази тиха война ще дефинира международното владичество. И до момента в който тя е в ход, ние стоим като безучастни очевидци. Апатични и даже цинични. Оправдаваме се със системата. Успокояваме съвестта си, търсейки виновността отвън нас. Предпочитаме да сме наблюдаващи и не желаеме да осъзнаем, че тази „ Трета международна война “ в действителност стартира от нас и се отразява в политиката на Държавата, че политическата ни класа се оказва неподготвена за справяне с заплахата да остане без сериозно население. Дори не си даваме сметка за следствията.

 Многоуважаваният преподавател по математика и физика Теодосий Теодосиев споделя, че „ през 21 век най-скъпият артикул ще бъде положителното обучение “. Думи звучащи стряскащо и изумително тъкмо.   Предупреждението е хвърлено в пространството, само че политическата ни класа се оказва интелектуално и на първо място, морално неподготвена, с цел да се оправи с казуса. На човек е належащо известно време, в което да осмисли и схване личността си. След това е изцяло кадърен да освободи духа си и да стартира да работи в името на бъдещето. Трийсет години не стигнаха ли за транформирането. Толкова ли е недостижимо „ положителното обучение “ за България?

 Проблемите в образованието са световни, само че до момента в който едни страни съумяват да запазят вековните си обичаи в тази сфера и да надграждат в съвремието, то ние пропадаме стремително в блуждаене, в неразбираеми правила и закони. Заличихме границите на подчиненост, почит, почитание, примирение – обичайните български полезности в образованието. От една страна са чисто битовите и моралните връзки сред преподавател и възпитаник. Българският преподавател загуби своето място като уважавана личност в обществото. Докато в някои източни култури учителят е със статут на татко, то тук с всяка минала година учителят слиза по стълбицата на обществената верига, до момента в който най-после е изцяло отритнат и излишен, трансфорат във  формален акт. От друга страна е възпитанието, което децата получават от родителите си. Родителите са тези, които би трябвало да поддържат учителите и да демонстрират уважението си към тях, давайки нужния образец пред децата си. Така децата ще последват и ще приложат в учебно заведение безусловно свободно възприетото, и ще възпитат в личностното си създаване полезностите на вековната българска традиция. Ще бъдат построени още веднъж изгубените, само че не погубени устои.

 Неуважението към учителите на една нация е индикация за изострен разпад в образованието, който води след себе си лавина от последствия. Една от тези последствия е премахването от образователните стратегии на знакови творби от българската литература, което е безапелационен опит за изтриване на историческата ни памет. Направен инцидентно или не, този опит мъчно може да бъде оневинен. Защо позволихме да се стигне до тук? Нацията не е ли съвкупността от историческа памет, вековни обичаи и религия? Културните полезности на нацията не са ли в основата на надграждане на тази цялост?

 Лошото качество на обучение докара до човеци, които със завършването на своето обучение – приблизително или висше, влизат в деен обществен статус, т.е. стават определящ фактор в сегашното и бъдещето на страната ни. Да, тя се стреми към образоване на по-голям % от популацията ни, което е похвално и градивно, и което не може да бъде подценено, само че съгласно Доклада на Европейската комисия за образованието и образованието за 2018 година, България е една от държавитев Европейския съюз, разполагащи с максимален брой висши учебни заведения по отношение на своето население – 54. Петдесет и четири ВУЗ-а в страна с население 7 милиона души. И макар големия брой висши образователни заведения, отново там, се споделя, че спадът на студентите кандидатстващи в Български университети за интервала 2012-2017 година е със 17%.

 Всяка година тези 54 ВУЗ-а отварят квота за банкет на студенти, която е по-голяма от броя на приключилите 12 клас възпитаници. Какво значи това – в случай че преди 20 години в СУ „ Св. Климент Охридски “ за едно място са кандидатствали 10 зрелостници, то през днешния ден 9 от 10 кандидатстващи биват одобрявани.

 Каква е повода? Моделът на финансиране. Той трансформира образованието в бизнес. Университетите получават дотацията си на „ численост студенти “ и заради това одобряват повече „ бройки “. Неусетно университетите се оказаха претъпкани с необразовани и незаинтересовани студенти, което от своя страна докара и до огромен % демотивирани преподаватели, за които преподаването е задача и идея. След всичко това се стигна до занижаване на качеството на образованието и на ниско равнище на подготвеност на студентите. Изглежда като циничен кръг без излаз. Изглежда като стрелка без посока.

 Изход и посока има, и те би трябвало да се търсят в началното и междинното обучение. Искаме да имаме бъдеще. Искаме да имаме способени висшисти… Една китайска сентенция споделя: „ Ако мислите един ден напред – вземете си храна. Ако мислите една година напред – посадете дърво.  Ако мислите 100 години напред – образовайте децата си. “ Това значи безусловно да влагаме публичните си старания в образованието на децата ни. И не просто да „ пълним главите им “ със сухи познания, а даги учим на добродетели. Децата са чист разсъдък, който би трябвало да бъде предизвикан да мисли, да твори, да мечтае, да схваща разликата сред положително и зло, да построява личностни качества съответни на времето, в което живее. Не бива да чете безсмъртни литературни творби просто по обвързване, а да може, да бъде теоретичен да схваща цената им. Стойността на човешката мисъл. Стойността на думите. Не просто да учи научните достижения, а да мечтае за Космоса. Не просто да свири механично, а да усеща божествената осцилация в музиката на Моцарт. Не просто да прочете в интернет за Света, а да го открие със сетивата и душата си. Нужно е да предизвикваме в децата ни обич и блян към благосъстоянието на знанието. 

Автор: Леонард Георгиев

Инфо: www.gambit.bg