Сълзи за Петър Анастасов
Само преди пет дни, на 9 юни 2023 година, изпратихме в последния му земен път огромния стихотворец и драматург Петър Анастасов – безконечен гражданин на Марково, Пловдив и България. И още: топъл човек, същински другар на тези, които беше приел в сърцето си, образец и преподавател на младите.
Имах щастието да го познавам персонално. А какъв брой доста хора са били покрай него години наред, какъв брой доста мемоари ще бликват и ще бъдат разказвани занапред!
Беше писал в книгата си „ Този черен бял свят ”, издадена от пловдивското издателство „ Хермес ” през 2002 година – имам я с подпис от него:
Умра ли, имам едно предпочитание –
(заклел съм другари и колеги)
до гроба по цялото разстояние
да чувам Циганско реге.
Не бях негов другар, нито сътрудник – просто един от положителните познати. Но в огромното си сърце той пазеше топлота и за такива като мен. Боготворях неговата лирика, той харесваше моята. Казвал ми го е…
Крачех в траурната върволица „ до гроба по цялото разстояние ”, само че не чувах това „ Циганско реге ”. В бездънната поднебесна тишина чувах душата си, която ридаеше. Може би ненапълно с цел да я успокоя, взех решение да опиша няколко „ мои ” случки, прекомерно показателни за огромната персона Петър Анастасов.
Моята баба, майка на майка ми, е от неговото Марково. Винаги в редките ни срещи ставаше дума и за това неземно село.
– Напиши книга за него – споделих му един път, – пък аз ще я преведа на британски, да види светът какво си имаме край Пловдив. И дано книгата се споделя „ Марково Марково ”.
– Ех и ти, Георги! Че това да не ти е уиски или пък някаква дрешка от мола! „ Българско Марково ” е положителното заглавие. Не прелъстявай думите поради играта! Друг е въпросът за написването на такава книга…
Никога няма да не помни тази удивителна и бърза реакция на бате Пешо. Той беше забелязал моята податливост да си играя с думи и числа, постоянно поради самата игра, поради резултата, който в множеството случаи е външен, демонстративен и изцяло непотребен, да не кажа нездравословен. И до през днешния ден не мога да се отърва от тази своя уязвимост.
Друго, което запомних от него. Каза ми:
– Слушай, ти си преводач, ще ме схванеш от половин дума. Ние, поетите, фотографираме нашия превъзходен Пловдив със слово. За да стигнат поетичните ни „ фотоси ” до света, с цел да може той да оцени неговата неповторима магнетичност, е необходим превод. Ах, каква преграда е нашият популярен, само че дребен език! Докато с фотографите е елементарно – щрак и готово. Те приказват на света непосредствено. Затова и светът е при тях. Не си ли забелязал какво гъмжило е на техните изложения и какъв брой ни е елементарно да преброим хората на нашите литературни четения? Тях ги ценят повече…
Господи, по какъв начин е бил прав! Последното доказателство получих на 8 юни – вечерта преди погребението му. Повече от 20 блестящи фотографи откриха своя галерия в новата изложба на Малката основна. И хора, хора – повече от 100 фенове. Яйце да хвърлиш, няма къде да падне. Разказах им тази преживелица от микрофона, когато ги поздравих за изложбата от името на пловдивските писатели. А половин час по-късно аз самият имах литературна вечер под наслов „ Разказ за живота на сърцето ” на 50 метра от тяхното място – в галерията Arsenal of Art на художника Ангел Гешев, мой добър другар. Дойдоха 26 фенове на моята лирика. Да, изпълниха това уютно гнездо на изкуството, душата ми ликуваше. Какво значение, че културтрегерите от общината, които почетоха с наличието си изложбата, мен даже и не ме поздравиха с две думи и едно здрависване за моето събитие. А се знаем добре…
Петър Анастасов беше забелязал и оценяваше моята обвързаност към Пловдив. Когато в края на 2014 година като съставител и издател пуснах двуезичната си къса антология-календар на актуалната пловдивска любовна лирика „ Пловдив през ноември ”/ “Plovdiv in Lovember ”, той дойде за премиерата от София, с цел да прочете пред аудитория едно само стихотворение единствено. За мен това беше топло здрависване. А в този момент, откакто се пресели в отвъдното безусловно преди дни, не мога да не отбележа поантата на определеното от мен стихотворение: „ …но гибелта е също форма на живот ”.
– Добър избор си направил, май и аз щях да ти изпратя него – сподели ми тогава той.
– Голяма работа е Пешо, – довери ми след четенето Николай Гюлев и се разпростря в мемоари.
И него към този момент го няма, и Стефан Бонев, и Начо Христосков, и какъв брой още… Приятели, отпътували отвъд… Приятели, останали с книгите си тук, в моя Пловдив… А той дали ги познава задоволително? Е, не чак колкото Стоичков, да речем, а най-малко мъничко – колкото кутрето на левия му крайник.
Написах и аз книга за този възвишен град – 38 стихотворения, обединени от тематиката Пловдив. През 2020 година издателство „ Летера ” завоюва с нея конкурс на общината за дотация. В тази книга има и стихотворение, отдадено на Пешо. Изпратих му я и телефонният му отговор не закъсня.
– Благодаря за посвещението, а за книгата – отлично! Е, имам една-две дребни забележки, само че знаеш ли какво си направил? Все още проследявам днешната ни лирика и ще ти кажа: няма различен български стихотворец, който да е събрал в книга толкоз доста, и то положителни произведения за своя град и неговите създатели.
Окрилен от тази оценка, същата година издадох любовните си стихотворения в памет на преди малко умрялата ми брачна половинка – едно превъзходно издание под редакцията на Марин Георгиев и с щемпела на неговото издателство „ Литературен конгрес ”. И за двете ми книги по този начин наречената пловдивска литературна рецензия оглушително мълчеше, а в това време публиката в Пловдив ги посрещна възторжено. Хем знаех, че никой не е оракул в своя град, хем ми горчеше. Изплаках му се на рамото при една среща в София:
– Виждаш ли, най-удивителното е, че двамата, които минават за най-маститите литературни корифеи, са създатели на същото издателство, на „ Летера ”. Знаем се доста добре, постоянно съм ги уважавал, дори съм ги броил за повече от познати.
– Хайде и ти – успокои ме бате Пешо – аз ли да ти изяснявам по какъв начин стават нещата. Ти май още живееш в това, остарялото време. Днес никой от тях няма да се самосезира, в случай че не му платиш – ти или издателят ти. Ако щеш, даже да си написал шедьоврите на Шекспир. Имаш си хората на Пловдив, те харесват твоята лирика. Нали за тях пишем, не за двама-трима очилати и брадати – те с двойните си очи няма да видят по-далече от космите на брадите си. Не тъй като не могат. Могат те, по какъв начин единствено могат! Обаче не желаят.
Говорили сме и за „ моя метод ” – да изкарам поезията на улицата, да я съюзя с музиката, с танца, и по този начин да я показва на хората. В непосредствено другарство с тях. Един обществен разговор, в който читателят е слушател и те възприема като стихотворец, само че поет-актьор. Това, което някъде по света назовават performing poet. Правих го в Англия даже по метод, друг от техния, британския. По-провокативно, по-български. Опитвам се да го върша и в България. Бате Пешо знаеше, насърчавал ме е.
Заради това, поради всичко, което съм получил от него, още сутринта в деня на погребението му 9 юни, импровизирах пред моята дребна книжарница „ Белият вълк ” специфичен щанд – масичка, на която сложих двата му тома с лирика и драматургия. Бях ги взел особено предния ден от издателство „ Жанет 45 ”, на девойките от което благодаря. Между 8:30 и 10:30 часа в този работен ден, петък, хората на Малката основна спираха, гледаха, разговаряха. Убедих се още веднъж какъв брой различим, какъв брой обичан е този огромен пловдивски създател. Не бяха малко тези, които си закупиха книги. А една жена се разплака!
Бъди спокоен Там, бате Пешо. Тези сълзи са следващите овации за това, което ни оставяш. Сега още повече знам, че то ще надживее времето!
Георги Ганев
Имах щастието да го познавам персонално. А какъв брой доста хора са били покрай него години наред, какъв брой доста мемоари ще бликват и ще бъдат разказвани занапред!
Беше писал в книгата си „ Този черен бял свят ”, издадена от пловдивското издателство „ Хермес ” през 2002 година – имам я с подпис от него:
Умра ли, имам едно предпочитание –
(заклел съм другари и колеги)
до гроба по цялото разстояние
да чувам Циганско реге.
Не бях негов другар, нито сътрудник – просто един от положителните познати. Но в огромното си сърце той пазеше топлота и за такива като мен. Боготворях неговата лирика, той харесваше моята. Казвал ми го е…
Крачех в траурната върволица „ до гроба по цялото разстояние ”, само че не чувах това „ Циганско реге ”. В бездънната поднебесна тишина чувах душата си, която ридаеше. Може би ненапълно с цел да я успокоя, взех решение да опиша няколко „ мои ” случки, прекомерно показателни за огромната персона Петър Анастасов.
Моята баба, майка на майка ми, е от неговото Марково. Винаги в редките ни срещи ставаше дума и за това неземно село.
– Напиши книга за него – споделих му един път, – пък аз ще я преведа на британски, да види светът какво си имаме край Пловдив. И дано книгата се споделя „ Марково Марково ”.
– Ех и ти, Георги! Че това да не ти е уиски или пък някаква дрешка от мола! „ Българско Марково ” е положителното заглавие. Не прелъстявай думите поради играта! Друг е въпросът за написването на такава книга…
Никога няма да не помни тази удивителна и бърза реакция на бате Пешо. Той беше забелязал моята податливост да си играя с думи и числа, постоянно поради самата игра, поради резултата, който в множеството случаи е външен, демонстративен и изцяло непотребен, да не кажа нездравословен. И до през днешния ден не мога да се отърва от тази своя уязвимост.
Друго, което запомних от него. Каза ми:
– Слушай, ти си преводач, ще ме схванеш от половин дума. Ние, поетите, фотографираме нашия превъзходен Пловдив със слово. За да стигнат поетичните ни „ фотоси ” до света, с цел да може той да оцени неговата неповторима магнетичност, е необходим превод. Ах, каква преграда е нашият популярен, само че дребен език! Докато с фотографите е елементарно – щрак и готово. Те приказват на света непосредствено. Затова и светът е при тях. Не си ли забелязал какво гъмжило е на техните изложения и какъв брой ни е елементарно да преброим хората на нашите литературни четения? Тях ги ценят повече…
Господи, по какъв начин е бил прав! Последното доказателство получих на 8 юни – вечерта преди погребението му. Повече от 20 блестящи фотографи откриха своя галерия в новата изложба на Малката основна. И хора, хора – повече от 100 фенове. Яйце да хвърлиш, няма къде да падне. Разказах им тази преживелица от микрофона, когато ги поздравих за изложбата от името на пловдивските писатели. А половин час по-късно аз самият имах литературна вечер под наслов „ Разказ за живота на сърцето ” на 50 метра от тяхното място – в галерията Arsenal of Art на художника Ангел Гешев, мой добър другар. Дойдоха 26 фенове на моята лирика. Да, изпълниха това уютно гнездо на изкуството, душата ми ликуваше. Какво значение, че културтрегерите от общината, които почетоха с наличието си изложбата, мен даже и не ме поздравиха с две думи и едно здрависване за моето събитие. А се знаем добре…
Петър Анастасов беше забелязал и оценяваше моята обвързаност към Пловдив. Когато в края на 2014 година като съставител и издател пуснах двуезичната си къса антология-календар на актуалната пловдивска любовна лирика „ Пловдив през ноември ”/ “Plovdiv in Lovember ”, той дойде за премиерата от София, с цел да прочете пред аудитория едно само стихотворение единствено. За мен това беше топло здрависване. А в този момент, откакто се пресели в отвъдното безусловно преди дни, не мога да не отбележа поантата на определеното от мен стихотворение: „ …но гибелта е също форма на живот ”.
– Добър избор си направил, май и аз щях да ти изпратя него – сподели ми тогава той.
– Голяма работа е Пешо, – довери ми след четенето Николай Гюлев и се разпростря в мемоари.
И него към този момент го няма, и Стефан Бонев, и Начо Христосков, и какъв брой още… Приятели, отпътували отвъд… Приятели, останали с книгите си тук, в моя Пловдив… А той дали ги познава задоволително? Е, не чак колкото Стоичков, да речем, а най-малко мъничко – колкото кутрето на левия му крайник.
Написах и аз книга за този възвишен град – 38 стихотворения, обединени от тематиката Пловдив. През 2020 година издателство „ Летера ” завоюва с нея конкурс на общината за дотация. В тази книга има и стихотворение, отдадено на Пешо. Изпратих му я и телефонният му отговор не закъсня.
– Благодаря за посвещението, а за книгата – отлично! Е, имам една-две дребни забележки, само че знаеш ли какво си направил? Все още проследявам днешната ни лирика и ще ти кажа: няма различен български стихотворец, който да е събрал в книга толкоз доста, и то положителни произведения за своя град и неговите създатели.
Окрилен от тази оценка, същата година издадох любовните си стихотворения в памет на преди малко умрялата ми брачна половинка – едно превъзходно издание под редакцията на Марин Георгиев и с щемпела на неговото издателство „ Литературен конгрес ”. И за двете ми книги по този начин наречената пловдивска литературна рецензия оглушително мълчеше, а в това време публиката в Пловдив ги посрещна възторжено. Хем знаех, че никой не е оракул в своя град, хем ми горчеше. Изплаках му се на рамото при една среща в София:
– Виждаш ли, най-удивителното е, че двамата, които минават за най-маститите литературни корифеи, са създатели на същото издателство, на „ Летера ”. Знаем се доста добре, постоянно съм ги уважавал, дори съм ги броил за повече от познати.
– Хайде и ти – успокои ме бате Пешо – аз ли да ти изяснявам по какъв начин стават нещата. Ти май още живееш в това, остарялото време. Днес никой от тях няма да се самосезира, в случай че не му платиш – ти или издателят ти. Ако щеш, даже да си написал шедьоврите на Шекспир. Имаш си хората на Пловдив, те харесват твоята лирика. Нали за тях пишем, не за двама-трима очилати и брадати – те с двойните си очи няма да видят по-далече от космите на брадите си. Не тъй като не могат. Могат те, по какъв начин единствено могат! Обаче не желаят.
Говорили сме и за „ моя метод ” – да изкарам поезията на улицата, да я съюзя с музиката, с танца, и по този начин да я показва на хората. В непосредствено другарство с тях. Един обществен разговор, в който читателят е слушател и те възприема като стихотворец, само че поет-актьор. Това, което някъде по света назовават performing poet. Правих го в Англия даже по метод, друг от техния, британския. По-провокативно, по-български. Опитвам се да го върша и в България. Бате Пешо знаеше, насърчавал ме е.
Заради това, поради всичко, което съм получил от него, още сутринта в деня на погребението му 9 юни, импровизирах пред моята дребна книжарница „ Белият вълк ” специфичен щанд – масичка, на която сложих двата му тома с лирика и драматургия. Бях ги взел особено предния ден от издателство „ Жанет 45 ”, на девойките от което благодаря. Между 8:30 и 10:30 часа в този работен ден, петък, хората на Малката основна спираха, гледаха, разговаряха. Убедих се още веднъж какъв брой различим, какъв брой обичан е този огромен пловдивски създател. Не бяха малко тези, които си закупиха книги. А една жена се разплака!
Бъди спокоен Там, бате Пешо. Тези сълзи са следващите овации за това, което ни оставяш. Сега още повече знам, че то ще надживее времето!
Георги Ганев
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ