Габриела Василева: Правят се малко късометражни комедии, повечето са драми
С Кинематограф.бг в лицето на Габриела Василева се запознахме в Асеновград, когато отпътувах в дребното градче особено да ревизира по какъв начин се организира фестивалът „ В обектива “. Оказа се, че събитието събра на куп доста хора от София и трябваше да стигна до Асеновград, с цел да науча за самодейността на младежите-любите на късометражното кино, които сътвориха Кинематограф.бг. За него ще научите от изявлението ни с Габриела, а аз ви препоръчам да посетите някоя от live прожекциите, които ще стартират от есента. Габи ще я разпознаете непроменяемо – тя е висока, усмихната, красива и някой ден може да бъде първата учителка на вашето дете. Поне такава е фантазията й, отвън дейностите свързани с късометражното кино, само че до момента в който учи в университета, с цел да бъде квалифициран учител, тя влага безкрайни старания, с цел да разпространява късометражното българско и непознато кино у нас.
Какво е Кинематограф.бг и от по кое време го вършиме?
Идеята беше на Юли, който е основен редактор на уеб страницата. С него се запознахме по пътя към Франция, където учихме дружно една година и двамата се запознахме с културата на късометражното кино. Там има супер доста фестивали на късометражното кино, което не е някакво изключително събитие, а нещо обикновено.
И когато се върнахме в България започнахме да се озъртаме какво се случва тук. А тук нищо не се случва и ние стоим и се питаме „ Защо? С какво сме по-зле? ” Оказа се, че тук се прави късометражно кино и има някакви фестивали, на които се демонстрират филми, които не са предопределени за масата. Те са направени съответно съгласно условията на фестивалите и за хора от „ арт елита “. Много постоянно това са филми, които откакто ги изгледаш седиш и не знаеш какво тъкмо си изгледал. На смешка, това го назоваваме „ арт “ – нещо, което има претенцията, че е над теб, само че не я покрива, не го разбираш. И тези събития са затворени, има един циничен кръг на един и същи режисьори, които вършат филмите си съгласно критериите и упованията на съответните фестивали, пращаш го, печелиш го и с парите още веднъж снимаш идващ филм, който още веднъж е по шаблон, изработен съгласно упованията на фестивалите. И този кръговрат се завърта и филмите остават налични единствено до тези, които са попаднали на този фестивал, само че не и до елементарна аудитория. А въпреки всичко концепцията не е да го гледа режисьорът, майка му и шепа другари, а филмът да доближава до необятна аудитория. Оказва се, че трябваше да се появим, с цел да тръгне цялото нещо нанякъде. Защото в този момент вършим отвън фестивални министър председатели на български късометражни филми ежеседмично и в случай че ти решиш, че искаш да гледаш този филм, не е нужно да чакаш цяла година до някой фестивал.
Миналата година направихме уеб страницата Кинематограф.BG, откакто се събрахме като екип аз, Юли, Калин Димитров, в следствие Йордан Агов, който сега работи в Европарламента, само че ни оказва помощ от разстояние. Започнахме да качваме български и непознати късометражни филми и в един миг взехме решение, че е супер обикновено и разумно да пренесем късометражното прекарване на жива сцена. Може да е веднъж седмично, само че да го има и хората да имат опция в този ден и час да изберат дали да отидат в арената и да гледат някакъв холивудски филм или да дойдат и да гледат късометражни филми.
Колко индивида поддържате уеб страницата и по какъв начин подбирате филмите, които да качите?
Ние сме 5-6 индивида и всеки търси нови и остарели късометражни филми, намираме ги, сортираме ги и един път седмично се събираме и ги гледаме. И откакто ги забележим за повторно и ги покажем на останалите, постоянно филмът, който ми е направил ужасно усещане, наподобява не чак толкоз готин. Подбираме обаче няколко в действителност положителни филми и ги качваме.
Хубаво е, че сме екип, всички с изключение на мен са момчета и можем да погледнем всяко видео през другите ни очи. Аз като видя някое сантиментално видео и се разчувствам, само че момчетата имат собствен взор и като ги съвместим се получава добре обосновано решение най-после.
Как подбирате филмите, които показвате по време на тези прожекции?
Повечето филми, които печелят награди са тежки и демонстрират българската ужасна реалност.Много рядко пускаме филми, които към този момент са качени в уеб страницата и в случай че се случи по този начин това са най-гледаните и харесвани филмчета. Селекцията ни е доста друга, а от скоро започнахме да вършим и тематични прожекции, тъй като съвсем всякога имаме премиера на български филм и защото той е черешката на събитието и сортираме още няколко кино лентата, които да са от тази тематика или жанр, с цел да се получи тематична вечер.
Какво мислиш за фестивалите на късометражно кино в България?
Като започнахме да вършим LIVE събитията в Пловдив, на една от прожекциите пристигнаха две дами и в почивката се разговорихме и едната ми споделя: „ Снощи бяхме на фестивала Оберхаузен, гледахме късометражно кино и тази моята другарка ми споделя „ Утре отново ще има късометражно кино – Кинематограф.BG, хайде да отидем ” и аз почтено казано не желаех да пристигам, тъй като на Оберхаузен видях едни неща, които повече не желая да виждам ”. Тя оттук насетне свързва понятието „ късометражно кино ” с подобен вид кино, в което има доста от това, доста от това, но не е ясно какво е това доста. Разбира се, въпросът е по-сложен, тъй като тук стоят критериите за това какво е положителния пай филм и по-важното съгласно кого. Един филм на хората, занимаващи се с кино може доста да им хареса, само че на всеобщата аудитория не, и противоположното. Това разминаване го изследваме сега, следейки деликатно реакциите на хората на LIVE събитията, пускайки анкети, както и в уеб страницата имаме построена подробна система, проследяваща кои са по-търсените жанрове, кои филми се гледат повече докрая и кои се стопират прибързано, тъй като очевидно не съумяват да сграбчен вниманието, както и други трикове. Тази симбиоза сред интернет наличие и събития на сцена ни дава доста информация, в последна сметка за това, което търсят хората, тъй като първата стъпка по пътя на еволюция на късометражното кино, е да бъде основана необятна аудитория, другояче всичките гениални хрумвания, заложени в тези филми, ще си останат в тесния кръг, в който са основани. Киното не би трябвало да е самоцелно, то е за хората.
При фестивалите това се явява проблем, тъй като разполагат с това, което им е изпратено, до момента в който ние търсим филмите доста дълбоко в интернет и освен, следим много осведомителни канали за протичащото се в региона, следим фестивалите, стремим се малко по малко да откриваме връзка с тукашните фестивали, което уви се оказва по-трудно от предстоящото, по едни или други аргументи. Допускам, че определящите се като „ бутикови “ фестивали са учредени върху модел, който към този момент не е настоящ, тъй като актуалният свят предлага доста повече благоприятни условия и капацитет да се доближава до огромни групи от хора, само че с цел да бъдат открити, очевидно са нужни по-млади мозъци с визия за бъдещето, основано на действителната еволюция на света и медиите.
Къде са късометражните комедии?
Много малко комедии се вършат, множеството са драми. Ако хората, които вършат филми изхождат от това, че желаят филмът им да се появи на еди кой си фестивал и печелившите филми на този фестивал са извънредно тежко кино с доста кондензиран драматизъм, обикновено е и ти да си кажеш: „ Еми ще би трябвало и аз да направя нещо сходно – гибел, драма, да умира майката или да има опиати. ” Иначе няма по-хубаво от това заран с кафенцето да си пуснеш готина и къса комедия, която може да те зареди за целия ден, само че няма, няма комедии. Има нещо друго – явно е, че когато чуят „ комедия ” хората си показват нещо извънредно обикновено. Явно не желаят да се натоварват изключително и аз от време на време се жегвам от концепцията, че някой си мисли, че това може да ми бъде смешно. Говорим си за комизъм на доста ниско равнище.
Можеш ли с лека ръка да разделиш късометражното кино на два вида – клиширани и направени по избран шаблон филми, които печелят всички награди и разнообразни, радостни и основани за хората филми, които не стигат до фестивалите и надлежно нищо не печелят?
Може би е тъкмо по този начин. Повечето филми, които печелят награди са тежки и демонстрират българската ужасна реалност. Те са такива, че откакто ги изгледаш стоиш и се чудиш цяла вечер – аз в тази страна ли пребивавам и за какво към момента съм тук?
Е, това ли е? Някакво момче коли майка си и сестра си? Това ли се случва всеки ден в България? Ти в това ли живееш? Аз не пребивавам и не желая да го виждам. Разбира се, това е само мое персонално мнение, в професионален проект ние съдим за всеки филм с един критерий, без значение дали ни е тежък или не.
Представи си – отива този филм на задграничен фестивал и показва България и тези хора си мислят, че това е нашата реалност. Показваме им един, втори, трети подобен филм и те стартират да имат вяра, че по този начин наподобява нашето всекидневие. Разбира се, тези филми са нужни, тъй като киното в последна сметка би трябвало да демонстрира колкото се може по-различни гледни точки, само че мисля и че би трябвало да се търси някакъв баланс, а не да се основава вълна от тежко кино, която да продължи няколко години.
Добре, кажи заглавия на в действителност положителни и зареждащи късометражни филми?
„ Шшшт… Попей ми ” на Андрей и Петър! Този филм се появява в един миг, когато ние бяхме създали няколко министър председатели на български филми и започнахме да се чудим какво става. Хората идват, гледат, само че не си изцяло сигурен, че са удовлетворени, а и ние не сме напълно.
Идва подобен филм и ти си казваш – ето, има го!Напълно инцидентно научаваме за този филм, събираме се да го гледаме без никакви упования и напряко припадаме от смях. Сигурно съм го гледала 100 пъти и целият ни екип го знаем наизуст – имитация по имитация. Идва подобен филм и ти си казваш – ето, има го!
Защото можеше да бъде филм за чалгата – тежък с мутри и коли. И в случай че беше изработен по този начин, щяхме да си затвърдим мнението, че в България е доста зле и да ни стане доста тягостно. В идващия миг се появява един филм, който е сниман по различен метод – има цветове, музика, разговори, които са типично нашенски, само че по толкоз прелестен и баснословен метод е показана тематиката, че ти е кеф. Аз го виждам на драго сърце и не може да ми омръзне, тъй като е друг.
Имаме и още един друг филм на Любомир Печев – „ Драсканица ”. За едно детенце в детска градина, което се заключва в склада и възпитателите се чудя по какъв начин да го отключат – с боричкане, говорене. То се е заключило от вътрешната страна, до момента в който децата спят и единственото, което прави е да им пусне под вратата рисунка на серпантина с точка, което в действителност е ключът. Ако разгадаят какво е, той ще им отключи. Цветен филм с деца, готини артисти и с концепция, друга от това да ти покаже какъв брой гадно е тук.
На Деян Барарев „ Ботев е глупак ” е образец за това, че могат да се вършат филми с концепция, която демонстрира проблем, залегнал в нашето общество – в тази ситуация в нашата просветителна система. Защото всеки доста пъти е мислил за това какво се случва в учебно заведение. Всъщност най-големият проблем на нашата просветителна система е, че тя е правила страхотна работа, само че към този момент не е съответна и това е прелестно предадено в късометражния филм.
Много одобрявам „ Сладко и солено ” на Поли Генчева с присъединяване на Асен Блатечки. Той е уединен родител, който отглежда детето си самичък, действието се развива по Коледа и в действителност е една хубава история за взаимоотношенията сред татко и дете и за това какъв брой топли могат да бъдат взаимоотношенията им. Защото мъж някак не си го представяш да бъде предан на едно дете, само че този филм демонстрира мъжа, който е Баща – всичко в света му се върти към това дете и филмът е хубав.
Всички тези филми ще бъдат показани в www.kinematograf.bg сега, в който им изтече фестивалния интервал и режисьорите към този момент са склонни да ги пуснат online.
Тази есен ще продължите ли с Кинематограф LIVE?
Да, продължаваме – в София в „ Studio 5 ”, в Пловдив в „ Петното ”, а сега обмисляме да стартираме прожекции и в още 2 града, които ще бъдат оповестени на 25 август в уеб страницата ни.
Какво е Кинематограф.бг и от по кое време го вършиме?
Идеята беше на Юли, който е основен редактор на уеб страницата. С него се запознахме по пътя към Франция, където учихме дружно една година и двамата се запознахме с културата на късометражното кино. Там има супер доста фестивали на късометражното кино, което не е някакво изключително събитие, а нещо обикновено.
И когато се върнахме в България започнахме да се озъртаме какво се случва тук. А тук нищо не се случва и ние стоим и се питаме „ Защо? С какво сме по-зле? ” Оказа се, че тук се прави късометражно кино и има някакви фестивали, на които се демонстрират филми, които не са предопределени за масата. Те са направени съответно съгласно условията на фестивалите и за хора от „ арт елита “. Много постоянно това са филми, които откакто ги изгледаш седиш и не знаеш какво тъкмо си изгледал. На смешка, това го назоваваме „ арт “ – нещо, което има претенцията, че е над теб, само че не я покрива, не го разбираш. И тези събития са затворени, има един циничен кръг на един и същи режисьори, които вършат филмите си съгласно критериите и упованията на съответните фестивали, пращаш го, печелиш го и с парите още веднъж снимаш идващ филм, който още веднъж е по шаблон, изработен съгласно упованията на фестивалите. И този кръговрат се завърта и филмите остават налични единствено до тези, които са попаднали на този фестивал, само че не и до елементарна аудитория. А въпреки всичко концепцията не е да го гледа режисьорът, майка му и шепа другари, а филмът да доближава до необятна аудитория. Оказва се, че трябваше да се появим, с цел да тръгне цялото нещо нанякъде. Защото в този момент вършим отвън фестивални министър председатели на български късометражни филми ежеседмично и в случай че ти решиш, че искаш да гледаш този филм, не е нужно да чакаш цяла година до някой фестивал.
Миналата година направихме уеб страницата Кинематограф.BG, откакто се събрахме като екип аз, Юли, Калин Димитров, в следствие Йордан Агов, който сега работи в Европарламента, само че ни оказва помощ от разстояние. Започнахме да качваме български и непознати късометражни филми и в един миг взехме решение, че е супер обикновено и разумно да пренесем късометражното прекарване на жива сцена. Може да е веднъж седмично, само че да го има и хората да имат опция в този ден и час да изберат дали да отидат в арената и да гледат някакъв холивудски филм или да дойдат и да гледат късометражни филми.
Колко индивида поддържате уеб страницата и по какъв начин подбирате филмите, които да качите?
Ние сме 5-6 индивида и всеки търси нови и остарели късометражни филми, намираме ги, сортираме ги и един път седмично се събираме и ги гледаме. И откакто ги забележим за повторно и ги покажем на останалите, постоянно филмът, който ми е направил ужасно усещане, наподобява не чак толкоз готин. Подбираме обаче няколко в действителност положителни филми и ги качваме.
Хубаво е, че сме екип, всички с изключение на мен са момчета и можем да погледнем всяко видео през другите ни очи. Аз като видя някое сантиментално видео и се разчувствам, само че момчетата имат собствен взор и като ги съвместим се получава добре обосновано решение най-после.
Как подбирате филмите, които показвате по време на тези прожекции?
Повечето филми, които печелят награди са тежки и демонстрират българската ужасна реалност.Много рядко пускаме филми, които към този момент са качени в уеб страницата и в случай че се случи по този начин това са най-гледаните и харесвани филмчета. Селекцията ни е доста друга, а от скоро започнахме да вършим и тематични прожекции, тъй като съвсем всякога имаме премиера на български филм и защото той е черешката на събитието и сортираме още няколко кино лентата, които да са от тази тематика или жанр, с цел да се получи тематична вечер.
Какво мислиш за фестивалите на късометражно кино в България?
Като започнахме да вършим LIVE събитията в Пловдив, на една от прожекциите пристигнаха две дами и в почивката се разговорихме и едната ми споделя: „ Снощи бяхме на фестивала Оберхаузен, гледахме късометражно кино и тази моята другарка ми споделя „ Утре отново ще има късометражно кино – Кинематограф.BG, хайде да отидем ” и аз почтено казано не желаех да пристигам, тъй като на Оберхаузен видях едни неща, които повече не желая да виждам ”. Тя оттук насетне свързва понятието „ късометражно кино ” с подобен вид кино, в което има доста от това, доста от това, но не е ясно какво е това доста. Разбира се, въпросът е по-сложен, тъй като тук стоят критериите за това какво е положителния пай филм и по-важното съгласно кого. Един филм на хората, занимаващи се с кино може доста да им хареса, само че на всеобщата аудитория не, и противоположното. Това разминаване го изследваме сега, следейки деликатно реакциите на хората на LIVE събитията, пускайки анкети, както и в уеб страницата имаме построена подробна система, проследяваща кои са по-търсените жанрове, кои филми се гледат повече докрая и кои се стопират прибързано, тъй като очевидно не съумяват да сграбчен вниманието, както и други трикове. Тази симбиоза сред интернет наличие и събития на сцена ни дава доста информация, в последна сметка за това, което търсят хората, тъй като първата стъпка по пътя на еволюция на късометражното кино, е да бъде основана необятна аудитория, другояче всичките гениални хрумвания, заложени в тези филми, ще си останат в тесния кръг, в който са основани. Киното не би трябвало да е самоцелно, то е за хората.
При фестивалите това се явява проблем, тъй като разполагат с това, което им е изпратено, до момента в който ние търсим филмите доста дълбоко в интернет и освен, следим много осведомителни канали за протичащото се в региона, следим фестивалите, стремим се малко по малко да откриваме връзка с тукашните фестивали, което уви се оказва по-трудно от предстоящото, по едни или други аргументи. Допускам, че определящите се като „ бутикови “ фестивали са учредени върху модел, който към този момент не е настоящ, тъй като актуалният свят предлага доста повече благоприятни условия и капацитет да се доближава до огромни групи от хора, само че с цел да бъдат открити, очевидно са нужни по-млади мозъци с визия за бъдещето, основано на действителната еволюция на света и медиите.
Къде са късометражните комедии?
Много малко комедии се вършат, множеството са драми. Ако хората, които вършат филми изхождат от това, че желаят филмът им да се появи на еди кой си фестивал и печелившите филми на този фестивал са извънредно тежко кино с доста кондензиран драматизъм, обикновено е и ти да си кажеш: „ Еми ще би трябвало и аз да направя нещо сходно – гибел, драма, да умира майката или да има опиати. ” Иначе няма по-хубаво от това заран с кафенцето да си пуснеш готина и къса комедия, която може да те зареди за целия ден, само че няма, няма комедии. Има нещо друго – явно е, че когато чуят „ комедия ” хората си показват нещо извънредно обикновено. Явно не желаят да се натоварват изключително и аз от време на време се жегвам от концепцията, че някой си мисли, че това може да ми бъде смешно. Говорим си за комизъм на доста ниско равнище.
Можеш ли с лека ръка да разделиш късометражното кино на два вида – клиширани и направени по избран шаблон филми, които печелят всички награди и разнообразни, радостни и основани за хората филми, които не стигат до фестивалите и надлежно нищо не печелят?
Може би е тъкмо по този начин. Повечето филми, които печелят награди са тежки и демонстрират българската ужасна реалност. Те са такива, че откакто ги изгледаш стоиш и се чудиш цяла вечер – аз в тази страна ли пребивавам и за какво към момента съм тук?
Е, това ли е? Някакво момче коли майка си и сестра си? Това ли се случва всеки ден в България? Ти в това ли живееш? Аз не пребивавам и не желая да го виждам. Разбира се, това е само мое персонално мнение, в професионален проект ние съдим за всеки филм с един критерий, без значение дали ни е тежък или не.
Представи си – отива този филм на задграничен фестивал и показва България и тези хора си мислят, че това е нашата реалност. Показваме им един, втори, трети подобен филм и те стартират да имат вяра, че по този начин наподобява нашето всекидневие. Разбира се, тези филми са нужни, тъй като киното в последна сметка би трябвало да демонстрира колкото се може по-различни гледни точки, само че мисля и че би трябвало да се търси някакъв баланс, а не да се основава вълна от тежко кино, която да продължи няколко години.
Добре, кажи заглавия на в действителност положителни и зареждащи късометражни филми?
„ Шшшт… Попей ми ” на Андрей и Петър! Този филм се появява в един миг, когато ние бяхме създали няколко министър председатели на български филми и започнахме да се чудим какво става. Хората идват, гледат, само че не си изцяло сигурен, че са удовлетворени, а и ние не сме напълно.
Идва подобен филм и ти си казваш – ето, има го!Напълно инцидентно научаваме за този филм, събираме се да го гледаме без никакви упования и напряко припадаме от смях. Сигурно съм го гледала 100 пъти и целият ни екип го знаем наизуст – имитация по имитация. Идва подобен филм и ти си казваш – ето, има го!
Защото можеше да бъде филм за чалгата – тежък с мутри и коли. И в случай че беше изработен по този начин, щяхме да си затвърдим мнението, че в България е доста зле и да ни стане доста тягостно. В идващия миг се появява един филм, който е сниман по различен метод – има цветове, музика, разговори, които са типично нашенски, само че по толкоз прелестен и баснословен метод е показана тематиката, че ти е кеф. Аз го виждам на драго сърце и не може да ми омръзне, тъй като е друг.
Имаме и още един друг филм на Любомир Печев – „ Драсканица ”. За едно детенце в детска градина, което се заключва в склада и възпитателите се чудя по какъв начин да го отключат – с боричкане, говорене. То се е заключило от вътрешната страна, до момента в който децата спят и единственото, което прави е да им пусне под вратата рисунка на серпантина с точка, което в действителност е ключът. Ако разгадаят какво е, той ще им отключи. Цветен филм с деца, готини артисти и с концепция, друга от това да ти покаже какъв брой гадно е тук.
На Деян Барарев „ Ботев е глупак ” е образец за това, че могат да се вършат филми с концепция, която демонстрира проблем, залегнал в нашето общество – в тази ситуация в нашата просветителна система. Защото всеки доста пъти е мислил за това какво се случва в учебно заведение. Всъщност най-големият проблем на нашата просветителна система е, че тя е правила страхотна работа, само че към този момент не е съответна и това е прелестно предадено в късометражния филм.
Много одобрявам „ Сладко и солено ” на Поли Генчева с присъединяване на Асен Блатечки. Той е уединен родител, който отглежда детето си самичък, действието се развива по Коледа и в действителност е една хубава история за взаимоотношенията сред татко и дете и за това какъв брой топли могат да бъдат взаимоотношенията им. Защото мъж някак не си го представяш да бъде предан на едно дете, само че този филм демонстрира мъжа, който е Баща – всичко в света му се върти към това дете и филмът е хубав.
Всички тези филми ще бъдат показани в www.kinematograf.bg сега, в който им изтече фестивалния интервал и режисьорите към този момент са склонни да ги пуснат online.
Тази есен ще продължите ли с Кинематограф LIVE?
Да, продължаваме – в София в „ Studio 5 ”, в Пловдив в „ Петното ”, а сега обмисляме да стартираме прожекции и в още 2 града, които ще бъдат оповестени на 25 август в уеб страницата ни.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ