Разумът или сърцето? Кого да слушаме? Този въпрос се поставя

Разумът или сърцето? Кого да слушаме? Този въпрос се слага прекомерно постоянно, когато става дума за значими персонални решения. Приема се, че това са двата полюсни метода – прочувственият или разумен избор. Зададете ли по този начин въпроса, множеството хора се усещат длъжни безусловно да изберат едно от двете, сякаш е невероятно истината да е някъде там по средата.

Ако отговориш, че избираш с разсъдъка, има заплаха да излезе, че си прозорлив скъперник, на който са непознати възприятията. Ако твърдиш, че решаваш със сърцето, ще те вземат за обикновен и лекомислен човек, който не се задълбочава доста над нещата.

Предимството на рационалния избор е, че в него има логичност. Направил си своя суот разбор с позитивните и негативни страни на обстановката и на тази база си стигнал до решението. То може да бъде аргументирано. Затова звучи доста по-убедително от взетото под напора на възприятията. Ала неведнъж при избор, изработен с разсъдъка, тръгваш против личната си същина, против това, което ти подсказва вътрешният глас. Разумът с безбройните му доводи се пробва да го заглуши, само че истината е, че душата си желае своето и страда от насилието, което й оказваме.

На другия полюс е да се вслушаш, както е признато да се споделя, в гласа на сърцето. Ала какво се крие зад тази фраза? Много и разнообразни неща. Ако става въпрос за чиста страст и напряко прихватничавост, фактически е несериозно. Ако в любовта си взел решение със сърцето, значи ли това, че си жертва на чисто химични реакции в мозъка ти, че си бил зависим на ендорфина – „ хормона на щастието “ и прочие сходни субстанции, чието деяние по този начин наподобява на опиатите и те прави краткотрайно полубезумен. Никак не е изключено. Когато отрезнееш и дойдеш на себе си, може самичък да се чудиш по какъв начин си могъл да правиш сходни безумства за този явно незаслужаващ си човек. Не проумяваш къде ти е бил мозъкът.

Това обаче е едната страна на медала. Другата е, че с „ гласа на сърцето “ отбелязваме нещо друго. Не своите прочувствени прояви, а оня глас на интуицията, който знае преди нас. Това не е някаква магия или свръхестествено проявяване. То е толкоз светкавичното култивиране на информация на съвсем подсъзнателно равнище, при което за мигновение получаваме крайния резултат. Чудим се от кое място идва безспорната истина, която ни диктува интуцията, тъй като сме заслепени от скоростта, с която протича процесът. И второ това е информация, напълно съобразена с същинската ни същина, с желанията и потребностите на нашето вътрешно аз – не на маската, която сме надянали в следващата обществена роля. Именно в този по този начин наименуван „ глас на сърцето “ би трябвало по-често да се вслушваме. За да бъдем в единодушие със себе си, а не във безконечен спор и принуждение. За да сме щастливи и задоволени, а не мъченици на живота си. От това нямаме никаква изгода. Постигането на това вслушване и вътрешно съгласие може да се получи с доста самовглеждане и самопознание. Спокойно и доста почтено, тъй като изкушението да излъжеш самичък себе си, е голямо. Кои сме ние, от какво имаме потребност, по какъв начин, къде и за какво желаеме да живеем... Правилно сложени въпроси и доста откровени отговори при нашия вътрешен диалог със себе си може да ни извади от нуждата да сме разпънати сред разсъдъка и със сърцето. Вместо това, да изберем да сме съгласно тях.