Никой не ме обича. Защо?
През живота си човек чува доста избрания за себе си от най-ранна възраст. На тази основа гради визията за себе си, непрекъснато се оглежда повече или по-малко в другите, съпоставя се, търси се.
Ако вижда бутилката полупразна или полупълна, знае, че е черноглед или оптимист. Като деца имаме частична концепция за мощните и слабите си страни според от реакциите или думите на родителите и това, което чуваме в учебно заведение. Постепенно с разширението на кръга хора, с които поддържаме връзка, откриваме нови неща за себе си. Започваме да построяваме някои твърди показа и да се сърдим, в случай че не ни възприемат в сходство с тях.
В обичаната тийнейджърска възраст
сме изключително склонни да предизвикваме и да опитвам и със себе си, и с близките. Да открием по какъв начин бихме се почувствали или какво ще стане в разнообразни обстановки, от разнообразни действия. Взираме се в огледалото като обичайния режисьорски прийом в търсене на себе си.
Около 20 имаме бегло-ясна визия какви сме, какво чакаме от живота, какви хора желаеме да ни бъдат другари, какъв сътрудник търсим. По-склонни сме по отношение на личната си оценка да имаме искания да ни одобряват както желаеме. Това е добре, в случай че самите ние се оценяваме добре.
Основният проблем е, когато не считаме, че заслужаваме.
Когато мислим, че другите ни превъзхождат – и по осанка, и по качества. Съвсем разумно се държим в сходство с визията за себе си – чакаме да ни отхвърлят, да не ни харесат. Избягваме да влагаме очаквания или да преследваме желанията и задачите си, тъй като не считаме, че имаме ресурсите за тях. И че не сме задоволително готини, с цел да бъдем щастливи.
Добрата или вярната самокритика също не е гаранция за продължителност. Въпреки че е релативно постоянна, тя е устойчива единствено на равнище мисли. На равнище чувства
всеки крах, неуспех, липса на противоположна връзка ни вкарва в черната дупка
на подозренията в себе си за друг интервал според от случката и обстановката.
Имам купчина дипломи на стената и положителни другари. В работата ме ценят. В персонален проект обаче не мога да задържа никого. Защо някак си не ми оказват помощ думите на сътрудниците и приятелите, че съм млада, интелигентна, красива и животът е пред мен? На напред във времето излиза само чувството, че не се оправям, не мога да намеря сродна душа и никой не ме обича.
