От всички негативни емоции тъгата най-трудно може да се опише

От всички отрицателни страсти тъгата най-трудно може да се опише – тя не е остра болежка или припадък на боязън, които елементарно могат да се разпознаят. Това е подтискащо възприятие, което ни кара да страним от другите хора и да се затворим във вътрешния си свят. Може би поради това тъгата се възприема от обществото по-отрицателно даже и от експанзията, като нещо което ни пречи да бъдем успяващи, харесвани и щастливи. Дори актовете на експанзия в някакъв смисъл са „ по-социални ” в сравнение с просто да бъдем вглъбени в себе си.

Заради това съзнателно се опитваме да подтискаме тъгата, смятайки, че тя ни работи разрушително. Истината обаче е тъкмо противоположната – тягостните мисли напълно не ни водят към деградация, а напред. Защото само посредством тях можем да си дадем сметка, каква е повода да не се усещаме щастливи и по какъв начин можем да променим това.

Ако сме тъжни, това нормално значи, че нещо хубаво е изчезнало от живота ни или просто не се е появило. И даже да се крием зад безконечния позитивизъм и подправените усмивки, този факт няма да се промени. Тъгата обаче ни кара да си задаваме въпроси и да проучваме случилото се. Често в нас първо се надига отвращение, отчаяние и яд към този, който ни е наранил. Когато този прочувствен коктейл обаче премине, започваме да виждаме логиката на събитията и личните си неточности. Това ни дава опция в никакъв случай повече да не ги повтаряме и да действаме вярно, даже да си върнем изгубеното.

Но от време на време животът е нечовечен и ни лишава най-скъпото – вечно. Спомените и равносметката са отвратително мъчителни, по тази причина множеството хора избират да угнетен възприятията си. Така обаче тъгата в никакъв случай не може да ги напусне. Единственият метод да се избавим от нея е като отворим сърцето си и да изживеем своята загуба – цялата, до последната капка. Трябва да си дадем свободата да поплачем, да преминем през самосъжалението и негодуванието. Това не е елементарен метод на лекуване, само че по тази причина пък е ефикасен. Нужно е самообладание, с цел да измием и прочистим раната си – процедурата е мъчителна, само че без нея болното място ще се инфектира.

А дали това е меланхолия?
Често тъгата и депресията се считат за тъждествени понятия. Да, сред тези две положения в действителност има директна връзка – неизживяната горест се трансформира в меланхолия. Точно, когато си мислим, че със силата на волята сме надделели неприятните мемоари, ни наляга необяснимо чувство за вътрешна пустош и лична ненужност, бодърствуване, даже и суисидни мисли. Това е цената на бягството от отрицателните страсти. Защото на първо място, способността да изпитваме горест, болежка и подозрение значи, че към момента сме живи и се борим за щастието си. Въпреки всичко.