Най-дълбоката форма на отчаянието е да избереш да бъдеш някой

„ Най-дълбоката форма на отчаянието е да избереш да бъдеш някой различен, с изключение на себе си. ”
– Сьорен Киркегор

 Много хора се боят, че пътеката, която са си избрали в живота, не е вярната. Изкушаваме се да мислим, че смисълът на живота е да преуспяваме в обществото, да изградим кариера, да натрупаме пари, да се състезаваме и да печелим, и да се сдобием с власт, написа „ Мениджър Нюз “.

Дори и да признаем пред себе си, че не сме удовлетворени от клопките на триумфа, прекомерно постоянно се държим крепко за илюзиите си, тъй като те са всичко, което познаваме.

А може би смисълът на живота ни няма нищо общо с това, което работим, с цел да претърпяваме? Може би той е просто да живеем почтено и да откриваме кои сме в действителност.

Повечето хора в никакъв случай няма да схванат тази позиция.

Ето за какво.

Живеем извън във вътрешността, а не противоположното.

Още от дребни ни учат, че би трябвало да търсим управление от другите. Социалното нормиране е значима част от детството – разбираме по какъв начин да се държим по отношение на близките, само че проблемите стартират, когато допуснем този развой да включи и нещо толкоз персонално като смисъла на живота ни.

Някои хора печелят доверието ни и могат да ни оказват помощ в откриването на този смисъл. Ако това ви се е случило, значи имате голям шанс!

Повечето обаче, даже и когато са доброжелателни, избират да ни напъхат в някакви рамки, които за тях самите са по-смислени. За да спечелим утвърждението им, непринудено одобряваме отреденото ни място. За да запазим утвърждението им, се научаваме хронично да отхвърляме кои сме в действителност.

И прекомерно постоянно живеем по сюжета на нечий непознат живот.

Търсим кариера, преди да разберем призванието си.

Обществото ни сведе триумфа до лист с празни квадратчета, които би трябвало да попълняме с чавки – да завършиш учебно заведение, да си намериш сътрудник в живота, да имаш деца, да улегнеш в някаква кариера, и да търпиш, до момента в който не пристигна време да започнеш да прибираш пенсията си.

Този добре утъпкан път слага хората в позиция на конформизъм, а не на смисленост.

Толкова сме заети да заобикаляме страховете, които сами си внушаваме, че не сме достатъчно… попълнете празното място – умни, изобретателни, красиви – че рядко поспираме, с цел да се запитаме „ А благополучен и удовлетворен ли съм? И в случай че не съм, по какъв начин мога да трансформира нещата? ”

Откриването на смисъла на живота става, когато се заслушаме във вътрешния глас, който ни зове. Трябва да оставим живота да ни приказва, а не ние да му споделяме какво ще създадем с него.

Призванието е нещо буйно и неудържимо. Започва като лек гъдел ( ”Бих желала да опитам това ”), а след това се уголемява до заръка, на която просто би трябвало да се подчините.

Призванието не е лесният път и по тази причина множеството от нас по този начин и не схващат своето. Боим се от битката, от нелепостта, от риска и от непознатото. Затова избираме кариера, която ни разрешава да сложим чавките в кутийките, които са ни показали.

Мразим мълчанието.

Живеем в общество, което не цени мълчанието. То цени действието.

Животът без тишина обаче е рисков. Без нея започваме да имаме вяра, че егото ни – и всичките му щения – е смисълът на нашия живот. Ако играете по този сюжет, знаете, че не свършва добре.

Живейте живот, ръководен от егото, и оставате прегорени. Остава и мъчителният въпрос „ Животът ми е превъзходен. Защо тогава не изпитвам благополучие и удовлетворение? ”

Мълчанието сподавя шума и отваря пространство за проявлението на същинската същина на нещата. В тишината може да си задавате въпроси за същинското положение на живота и работата си и да поспрете, с цел да чуете отговорите. В тишината давате на събрания опит време да се утаи в няколко значими урока.

Обикновено обаче, още преди те да изкристализират, към този момент сме заети с следващото разпръскване.

Не харесваме тъмната си страна.

Карл Юнг я назовава сянката.

Това е подземието на вашата персона, което предпочитате да не показвате на другите. То съставлява вашите дефекти, провали и себични стремежи. Повечето от нас бягат, преди някой да успее да зърне тъмната им страна.

Но ето какво – най-мрачната част от вас има най-вече какво да ви научи за вашата житейска цел.

Ако откриването й е в действителност разкриване на самите вас, вашият мрак ви демонстрира къде най-вече би трябвало да израснете.

Още по-важно, той ви демонстрира от кого най-вече имате потребност да се поучите. И хората, които имат да ви кажат най-вече за вас самите, са тези, които харесвате минимум.

Повечето от нас обаче обръщат тил на своята сянка. Вместо да я погледнат в очите, търсят комфортни връзки, които поддържат износените ни, клисави показа за самите нас.

Обезсмисляме подсъзнанието си.

В книгата си „ Социалното животно ” Дейвид Брукс подлага на критика предразсъдъка на нашата просвета, съгласно който „ съзнателният разум написа автобиографията на типа ни. ”

Действително, нашата просвета изпитва леко пренебрежение към подсъзнателния разум и всичко, което той съставлява – страсти, вътрешен глас, импулси и сензитивност.

За да откриете смисъла на живота си, ще би трябвало да се почувствате комфортно с нелогичната част от мозъка си. Трябва да свикнете с това, че нямате отговор за всичко. Трябва да толерирате неяснотата и да се примирите с вътрешните си битки. Трябва да си позволите да чувствате – да чувствате надълбоко. Никога няма да намерите смисления живот единствено по пътя на мисълта.

Това обаче е сложна задача за множеството хора. Задача, която те отхвърлят, на която се мусят, подиграват или просто пренебрегват.

И това е повода, заради която множеството от нас ще изживеят живота си, без в миналото да схванат неговия същински смисъл.

Д-р Шели Привост, експерт по положителна логика на психиката, за Inc.com

инфо: http://www.obekti.bg