Иван Николов: Синдромът „Дядо Иван“ и геополитическата ни недостатъчност…
На едно от съвещанията на Петото нормално национално заседание, народен представител от опозицията се обръща към премиера Стефан Стамболов с въпроса: “Докога България ще е в спор с нашата освободителка Русия? “...
Отговорът е: “България е дребна страна и не може да си разреши да бъде в спор с която и да е велика мощ, камо ли с Русия и аз съм сигурен, че това състояние ще има край, дали по мое време или след мен, това ще стане, но…цената, която желае през днешния ден Русия за помиряването ни, нито аз, нито който и да е министър-председател след мен не може да си я позволи… “
А цената е: пристанищата Варна и Бургас да бъдат под съветски контрол…
Почти 130 години след тези терзания България още веднъж е разчувствана от тематиката „ Русия “. При радикално разнообразни условия, при взаимно изключващи се условия ние още веднъж търсим изход, брод, избавление. Не от Русия. От себе си. От личните си комплекси за взаимозависимост и застъпничество. Проблемът не е в Русия. Проблемът е у нас у нашето драматично-комично, болезнено-сантиментално, инфантилно-наивно или театрално-наперено отношение към тази страна.
Газовата рецесия през днешния ден, да преговаряме или не с Газпром, т.е. с Русия още веднъж извади на повърхността синдрома „ Дядо Иван. Този синдром няма единствено съветско измерение. Той е повсеместен за българския политик, за българския интелектуалец. И в това е казусът. Като нрав, метод на мислене и деяние няма никаква разлика сред тези, които назоваваме „ русофили “ и тези, които се самопровъзгласяват за западнофили. Нищо че и едните и другите настояват, че не слугуват на никого, а се управляват само от българските ползи.
И тук е огромната илюзия, тук е прикрит огромния недостиг на трезва, рационална и способена геополитическа оценка у българските елити – политически и интелектуални.
Според един от основателите на науката „ Геополитика “, Фридрих Ратцел, външната политика на всяка страна се дефинира от нейното географско състояние. Географията на България допуска не еднолинейна външна политика, а многолика, гъвкава и подчинена на взаимноизключващи се, само че нужни взаимни отстъпки, в името на изконните ни национални ползи. Това напълно не омаловажава неизбежната преданост към съюзите, към които сме се включили непринудено, също загрижени за отбрана на стратегическите ни ползи.
Газпром и Русия, Европейският съюз и НАТО, Съединени американски щати и войната на Русия в Украйна не са нищо друго с изключение на следващите дразнители на остарялата ни болест - синдрома „ Дядо Иван “. Наперените изказвания на някогашния министър председател Кирил Петков за диверсификацията на газовите доставки, двойната игра на Корнелия Нинова с пратките оръжие за Украйна и твърдата й позиция за договаряния с Газпром в този момент и незабавно, както и митингите на Демократична България против тези договаряния, възпроизвеждат във все нови и нови разновидности синдрома „ Дядо Иван “. Това значи доктринерско, тромаво, лишено от полет мислене на политици, държавници и анализатори, което вместо изход от проблемите, води до тяхното по-голямо задълбочаване и усложняване…
На 20 май 2002 година интервюирах за сп. “България Македония “ Алфонс Емануилов – Макс , българин с немско-белгийски генезис, роден в София през 1929 година Стъписан от поголовната кавга с интелигенцията у нас, в 1946 година емигрира във Англия. Завършва в Лондон политически науки и след известно скитничество из Американския континент, се открива в Монтевидео, Уругвай. Когато разговарях с него беше шеф на едно списание и на два вестника и сътрудник на няколко осведомителни международни организации. Изкуших се и формулирах един от въпросите ми по този начин: „ В какво се показва през днешния ден българския народен интерес? “ Отговорът беше: „ На първо място България би трябвало да поддържа положителни връзки със Съединени американски щати, Германия и Русия. Аз мисля, че никой няма да ме заподозре че съм русофил, само че географските дадености са такива, че Русия е прилежаща страна на България. България е също заинтригувана да има положителни връзки с Русия …. Или въобще, да не се мисли в други възможности - или с Русия, или със Съединени американски щати. Аз бих споделил и със Съединени американски щати, и с Русия… “
Фолклорното факсимиле за „ Големия брат “, което повтарят с необикновен самоувереност търсени и мастити български анализатори, също ни набутва в сляпата улица на „ различното мислене – или, или… “, което си е чиста безизлазна догматика…
След десетилетната насилствена „ братска дружба “ с Москва в този момент е належащо съкращаване на връзките ни от здравословна позиция, а после… здравият разсъдък да си каже думата!…
В историята на 140 годишната ни свободна страна има образци, които извисяват високо националното ни самочувствие. И те не би трябвало в никакъв случай да се не помнят: Съединението, Сръбско-Българската война, оповестяване на Независимостта, и Крайовската конвенция през 1940 година за връщането на Южна Добруджа са стъпките, които чертаят същинския път на България. И в четирите случая нашата дипломация и ръководещите, съумяха да промушат през тесния процеп на интернационалната обстановка българските ползи. Не пропагандно-идеологическо доктринерство, а креативно прекрояване на проблемите, зародили пред страната ни, е належащо и през днешния ден.
Европейски Съюз и НАТО, Съединени американски щати и Русия ще не престават да подлагат на тестване нашето национално и държавно самочувствие, само че и синдромът „ Дядо Иван “ ще продължава да ни дърпа обратно.
Докога?
Това е въпросът, на който би трябвало да си отговорят нашите политици и държавници.
И всички ние … /БГНЕС
---------------
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание „ България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.
Отговорът е: “България е дребна страна и не може да си разреши да бъде в спор с която и да е велика мощ, камо ли с Русия и аз съм сигурен, че това състояние ще има край, дали по мое време или след мен, това ще стане, но…цената, която желае през днешния ден Русия за помиряването ни, нито аз, нито който и да е министър-председател след мен не може да си я позволи… “
А цената е: пристанищата Варна и Бургас да бъдат под съветски контрол…
Почти 130 години след тези терзания България още веднъж е разчувствана от тематиката „ Русия “. При радикално разнообразни условия, при взаимно изключващи се условия ние още веднъж търсим изход, брод, избавление. Не от Русия. От себе си. От личните си комплекси за взаимозависимост и застъпничество. Проблемът не е в Русия. Проблемът е у нас у нашето драматично-комично, болезнено-сантиментално, инфантилно-наивно или театрално-наперено отношение към тази страна.
Газовата рецесия през днешния ден, да преговаряме или не с Газпром, т.е. с Русия още веднъж извади на повърхността синдрома „ Дядо Иван. Този синдром няма единствено съветско измерение. Той е повсеместен за българския политик, за българския интелектуалец. И в това е казусът. Като нрав, метод на мислене и деяние няма никаква разлика сред тези, които назоваваме „ русофили “ и тези, които се самопровъзгласяват за западнофили. Нищо че и едните и другите настояват, че не слугуват на никого, а се управляват само от българските ползи.
И тук е огромната илюзия, тук е прикрит огромния недостиг на трезва, рационална и способена геополитическа оценка у българските елити – политически и интелектуални.
Според един от основателите на науката „ Геополитика “, Фридрих Ратцел, външната политика на всяка страна се дефинира от нейното географско състояние. Географията на България допуска не еднолинейна външна политика, а многолика, гъвкава и подчинена на взаимноизключващи се, само че нужни взаимни отстъпки, в името на изконните ни национални ползи. Това напълно не омаловажава неизбежната преданост към съюзите, към които сме се включили непринудено, също загрижени за отбрана на стратегическите ни ползи.
Газпром и Русия, Европейският съюз и НАТО, Съединени американски щати и войната на Русия в Украйна не са нищо друго с изключение на следващите дразнители на остарялата ни болест - синдрома „ Дядо Иван “. Наперените изказвания на някогашния министър председател Кирил Петков за диверсификацията на газовите доставки, двойната игра на Корнелия Нинова с пратките оръжие за Украйна и твърдата й позиция за договаряния с Газпром в този момент и незабавно, както и митингите на Демократична България против тези договаряния, възпроизвеждат във все нови и нови разновидности синдрома „ Дядо Иван “. Това значи доктринерско, тромаво, лишено от полет мислене на политици, държавници и анализатори, което вместо изход от проблемите, води до тяхното по-голямо задълбочаване и усложняване…
На 20 май 2002 година интервюирах за сп. “България Македония “ Алфонс Емануилов – Макс , българин с немско-белгийски генезис, роден в София през 1929 година Стъписан от поголовната кавга с интелигенцията у нас, в 1946 година емигрира във Англия. Завършва в Лондон политически науки и след известно скитничество из Американския континент, се открива в Монтевидео, Уругвай. Когато разговарях с него беше шеф на едно списание и на два вестника и сътрудник на няколко осведомителни международни организации. Изкуших се и формулирах един от въпросите ми по този начин: „ В какво се показва през днешния ден българския народен интерес? “ Отговорът беше: „ На първо място България би трябвало да поддържа положителни връзки със Съединени американски щати, Германия и Русия. Аз мисля, че никой няма да ме заподозре че съм русофил, само че географските дадености са такива, че Русия е прилежаща страна на България. България е също заинтригувана да има положителни връзки с Русия …. Или въобще, да не се мисли в други възможности - или с Русия, или със Съединени американски щати. Аз бих споделил и със Съединени американски щати, и с Русия… “
Фолклорното факсимиле за „ Големия брат “, което повтарят с необикновен самоувереност търсени и мастити български анализатори, също ни набутва в сляпата улица на „ различното мислене – или, или… “, което си е чиста безизлазна догматика…
След десетилетната насилствена „ братска дружба “ с Москва в този момент е належащо съкращаване на връзките ни от здравословна позиция, а после… здравият разсъдък да си каже думата!…
В историята на 140 годишната ни свободна страна има образци, които извисяват високо националното ни самочувствие. И те не би трябвало в никакъв случай да се не помнят: Съединението, Сръбско-Българската война, оповестяване на Независимостта, и Крайовската конвенция през 1940 година за връщането на Южна Добруджа са стъпките, които чертаят същинския път на България. И в четирите случая нашата дипломация и ръководещите, съумяха да промушат през тесния процеп на интернационалната обстановка българските ползи. Не пропагандно-идеологическо доктринерство, а креативно прекрояване на проблемите, зародили пред страната ни, е належащо и през днешния ден.
Европейски Съюз и НАТО, Съединени американски щати и Русия ще не престават да подлагат на тестване нашето национално и държавно самочувствие, само че и синдромът „ Дядо Иван “ ще продължава да ни дърпа обратно.
Докога?
Това е въпросът, на който би трябвало да си отговорят нашите политици и държавници.
И всички ние … /БГНЕС
---------------
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание „ България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.
Източник: bgnes.bg
КОМЕНТАРИ