Може би всеки човек има моменти, когато нищо не му

Може би всеки човек има моменти, когато нищо не му върви по план… Такъв неуспех сполетял Надежда.

Всичко почнало с това, че сериозна компания я поканила да работи в Канада. Момичето било доста щастливо, тъй като можело да се надява на забележителен напредък в кариерата.

Но Надежда получила известието доста късно и още на другия ден трябвало да излети по неотложност.

Тя даже не се надявала, че ще успее да откри билет, само че шансът й се усмихнал.

В деня на заминаването обаче всичко се объркало: изначало момичето не съумяло да си подбере тоалет, не харесала нищо и едвам когато се отдалечила от вкъщи си, схванала, че е не запомнила паспорта си и би трябвало да се върне.

Оставало все по-малко време и момичето почнало да се изнервя…

Таксиметровият водач недоволствал, че би трябвало да се върне, само че Надежда не го слушала. Мислела единствено дали ще успее да хване полета, тъй като такава опция идва единствено един път в живота. 

По предпочитание на момичето водачът карал допустимо най-бързо, само че попаднал в запушване. Имало злополука и никой не можешел да мине. Оставал половин час до отпътуването и Надежда схванала, че не може да се надява даже на знамение.

Час и половина по-късно тя най-сетне стигнала до летището. Самолетът било изхвърчал от дълго време и момичето отишло до мястото за регистрация, с цел да изясни обстановката.

След като изслушала Надя, служителка я изпратила в администрацията да напише особено изказване. Пред въпросния офис към този момент имало огромна опашка, множеството хора спорели шумно за нещо.

Момичето било доста изтощено и по тази причина седнала на един от столовете и почнала да чака реда си.

Изведнъж малко, обляно в сълзи момче притегли вниманието й; изглеждало на към шест години и като че ли писъците на хората го плашели. Надежда решила, че той чака родителите си, които несъмнено били влезнали в кабинета.

Минало доста време, до момента в който пристигна ред на Надежда. След като разбрали обстановката, от администрацията й предложили билет за идващия полет с малко в допълнение заплащане от нейна страна. Разбира се, тя се съгласи, тъй като разбираше, че виновността е единствено в нея.

Момичето излязло от кабинета и внезапно осъзнало, че всички от дълго време са си тръгнали, а дребното момче продължавало да стои единствено в ъгъла. Тя се доближила до него и го попитала:

— Здравей, по какъв начин се казваш?

Момчето забележими било доста уплашено и безмълвно погледнало момичето с мокри от сълзи очи.

— Извинявай, не желаех да те уплаша. Аз съм Надя, по какъв начин се казваш?

— Наско.

—  Много ми е прелестно да се срещнем. Къде са родителите ти?

— Не знам… изгубих се.

— Добре, тогава да отидем да потърсим родителите ти. Не плачи, сигурно ще ги намерим. На мен през днешния ден също ми се плаче, не съумях да се кача значим полет и съвсем изгубих шанса на живота си. Въпреки това не се отхвърлям и ще се опитам да разреша казуса. Виждаш ли, в света постоянно ще има хора, които са подготвени да ти оказват помощ.

— Щяхте да летите до фамилията си ли? – попитал я дребният Наско.

—  Не, дребничък. За страдание нямам семейство, само че всяка жена мечтае за наследник като теб ”, уверих Наско с усмивка.

—  Наистина ли… Може би мога да стана твой наследник?

— В подобен случай родителите ти ще бъдат доста смутени. Ти си най-ценното нещо, което имат и съм сигурен, че в този момент те търсят.

– Не търсят. Излъгах те, нямам родители.

Надежда въобще не очаквала да чуе това. Тя поканила момчето да се разходят малко и по-късно отишли ​​в полицейското ръководство. Оказало се, че момчето е добре познато там. Полицаите споделили на Надя:

— Не се тревожете доста. Момчето непрекъснато бяга, учителите в сиропиталището към този момент нямат концепция какво да вършат с него. Родителите му починали в автомобилна злополука и той още не може да го повярва. Ето за какво бяга там всяка седмица, чакайки майка си. Мъчно ни е за момчето, само че по какъв начин да му помогнем…

След това възпитатели от детския дом пристигнали за Наско и се оказало, че сиропиталището е напълно близо.

Надя излязла от полицейското ръководство със сълзи на очи. Много й било жалост за момчето, което чакало майка си, само че в никакъв случай нямало да я дочака…

Жената решила, че не може да замине за Канада.

В продължение на два месеца Надя ходела всеки ден в това сиропиталище, с цел да види Наско и когато всички документи за осиновяване най-накрая били подготвени, тя завела момчето в новия му дом.

Случило се по този начин, че Надя изгубила мечтаната работа, само че получила доста повече – превъзходен дребен наследник.