След толкова време баща ми се върна, но не да се покае. А най-нагло каза, че съм му длъжна
Прекарах цялото си детство и младост при баба ми и дядо ми по майчина линия. Те съумяха да заменят всички на света за мен. Дадоха ми своята обич, грижа, поддръжка.
Осъзнавам какъв брой старания са вложили в мен, с цел да порасна и да имам всичко належащо. А като дете даже не обръщах доста внимание на това.
Майка ми умря от тежка болест, когато съм била единствено на три години. Баща ми ме довел при баба ми и дядо ми и ме оставил при тях вечно. Въпреки че заречен, че ще ме вземе незабавно щом всичко му се подреди.
Всъщност му е било все тая за мен. Той не присъстваше, когато приключих учебно заведение със златен орден, когато получих дипломата си за университета, когато стоях в църквата, обещавайки честност на брачна половинка си.
Но моите баба и дядо се пробваха да ми обезпечат едно в действителност нехайно детство. Винаги са ме карали да изучавам добре и най-важното да остана човек, каквото и да става.
Най-много от всичко баба обичаше усмивката ми, тъй като й подсещаше за майка ми.
Те ме обичаха с цялата си душа и даваха и последния си залък за мен. Въпреки че не им беше по никакъв начин елементарно. Беше доста мъчно да ме изхранят и отгледат с едната им пенсия.
Те се отхвърлиха от себе си, с цел да имам аз всичко належащо.
С баба ми и дядо ми живеехме в двустаен апартамент и когато те починаха, наследих жилището. Там отидох да пребивавам със брачна половинка си.
А преди две седмици някой звънна на вратата ни. Беше мъж, който изглеждаше на към шестдесет години. Каза, че е мой татко.
Отначало желаех да затворя вратата пред него без никакви пояснения. Този човек се появи в живота ми, когато към този момент бяха минали двадесет и седем дълги години.
И се осмели да ме помоли да му разреша да пристигна да живее при нас. Както се оказа, дамата, с която живеел, умряла, а децата й от първия му брак просто го изритали през вратата.
Но той въобще не пристигна да желае амнистия и да се покае, а за помощ. В същото време сподели, че би трябвало да го приема, тъй като въпреки всичко е личният ми татко. След тези думи възмущението ми просто нямаше граници.
Изхвърлих го през вратата и му споделих в никакъв случай повече да не се появява в живота ми.
Да върви където си желае. В най-важните моменти от живота ми него просто го нямаше. И в този момент, виждате ли, когато беше в неволя, татко ми си спомни за моето битие.
Не желая да позволявам този човек в живота си и въобще не желая децата ми да се срещат с дядо си. Не го заслужава.
