Майските събития са връхната точка на съпротивата на турците у

Майските събития са връхната точка на съпротивата на турците у нас против т. нар Възродителен развой. Споменът за тази драма към момента е жив, както са живи и хиляди участници в тези демонстрации. 

От 19 до 27 май 1989 година вълна от всеобщи манифестации, стачки, гладни стачки, шествия, приемане на петиции против преименуването на българските турци обгръща  североизточните региони на страната. Около 25 - 30 000 стачкуващи стават заварката на невиждано през цялата дотогавашна 45-годишна история на комунизма у нас протестно придвижване.

Майските събития 1989-а провокираха изселването на към 360 000 български турци от родината им в Турция в мигрантски поток, наименуван „ Голямата екскурзия ”, което е едно от най-големите закононарушения на тоталитарната власт и чиито последствия продължват да горят и през днешния ден

От 3 юни до 21 август 1989 година стотици хиляди български жители бягат от родината си, натоварили на колите си всичкия багаж, който може да се извози с кола. Мъже и дами, бебета, деца и старци задръстват в многокилометрови колони пътя към Капитан Андреево в опит да спасят себе си и фамилиите си от безграничното оскърбление на “възродителния развой ”. 

Известно е, че не по-малко от 800 хиляди души тогава са били подали заявки за издаване на задгранични паспорти и в случай че българо-турската граница не бе затворена на 21 август, може сигурно да се допусна, че у нас щяха да останат единствено тези наши турски съграждани, които заради непреодолими аргументи биха останали в България.

Понятието „ възродителен развой “ е наложено от партийната върхушка в Българска комунистическа партия и за пръв път се употребява на среща на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия на 18 януари 1985 г. като общо наименование на асимилационните политики по отношение на тюркоезичното население у нас. То се корени в официалната теория, че всички български турци са принудително ислямизирани по време на Османската империя и „ във вените им тече българска кръв “, което, даже да е правилно от антропологическа позиция, с нищо не оправдава насилията над съвестта и физическия тормоз над туркоезичните българските жители. 
Извращенията, които извърши тогава репресивният уред на комунистическата върхушка у нас, имат дълбоки последствия в българското общество и до през днешния ден. Те оставиха незараснали рани на десетки хиляди български жители.

В тези трагични дни са били заличени имената на стотици хиляди, осквернени са гробовете на десетки, писъците от милиционерския произвол и насилието огласят селата на България. Нахлуват по къщите нощем, гонят... Инженери, лекари, учители са подложени на подигравка - заспиваш с едно име - събуждаш се с друго. 

На 9 май 1989 година в Народното събрание е импортирана декларацията на 131 интелектуалци, инициирана от Клуба за поддръжка на гласността и преустройството, за метода, по който би трябвало да се извърши смяната. Една от точките в нея е за правата на турците, които са принудително прекръстени. 

На 10 май Народното събрание приема облекчения за пътуванията в чужбина. Така за пръв път след 1945 година жителите получават правото на непрекъснат чуждестранен паспорт. Законът за така наречен червени паспорти би трябвало действително да влезне в действие от 1 септември, само че протестите и откритите митинги измежду турската общественост в Джебел, Кърджалйско, Колиново, Шуменско и Езерче, Разградско постановат да бъде прибавен интензивно още при започване на юни. 

Формално комунистическата власт изяснява задграничните паспорти като условие на Хелзинкските договорености в годините на перестройката. Неофициално обаче членове на Живковата номенклатура признават, че измененията са направени целеустремено, с цел да се организира тайният план „ Голямата екскурзия ”.

В поддръжка на това е и секретна тирада на Живков, произнесена на 7 юни пред актива на Централния комитет и Политбюро на Българска комунистическа партия. 

Властта е принудена да се съобрази с решенията, защото в края на месеца се приготвя Парижката конференция по човешкото измерение на хелзинкския развой.

Събитията в Полша и други страни пораждат съпротивително придвижване, непознато до тогава у нас, в което вземат участие десетки хиляди души.

Първият митинг е проведен в Джебел на 19 май 1989 г. Представителите на българските турци издигат лозунги в отбрана на " перестройката " и във прослава на Горбачов, както и искане да им се върнат имената, езика и да им се обезпечи опция за свободно изселване. Митингът минава без нарушение на реда, без конфликт с органите на властта и без заличаване на имущество. Протестиращите се разотиват спокойно, необезпокоявани от Министерство на вътрешните работи. 

В първата проява в Североизточна България вземат участие 50 души от с. Присто, Варненска област. До идването на протестиращите в с. Каолиново техният брой нараства на 5 000 души. Демонстрантите са гневни. Някои от тях се нахвърлят против бойците от Вътрешни войски и полицаите и влизат в ръкопашен пердах. 

Размирици има и на идващия ден ­ 20 май, когато в с. Тодор Икономово по време на турска женитба сватбарите влизат в преден конфликт с органите на реда. 

На 27 май в Шумен е една от най-голямите демонстраци, по време на която към 2 000 души се събират на кооперативния пазар и влизат в конфликт с органите на реда. 

За 10 дни демонстрации избухват в 71 селища на България – от села и градчета до окръжни центрове като Разград, Шумен и Търговище. Издигат се едни и същи лозунги - за връщане на имената, за свободно изповядване на мюсюлманската вяра, за повдигане на възбраната за говорене на турски език, за освобождение на политическите пандизчии и други

Целта е да се притегли вниманието на международната общественост и особено на симпозиума на ОССЕ „ Свободата на духа и човешките измерения в Европа “ в края на май 1989 година в Париж.

От 19 до 27 май 1989 година към 25 - 30 000 стачкуващи излизат в цяла североизточна България.

Според свидетелства на бойци, взели участие в потушаването на размириците, те не са знаели къде и за какво ги водят.

Войниците, които са на наборна работа – наложителна работа в армията за период от две години, са били качвани в камиони с брезентово було и са пътували десетки и стотици километри до мястото на размириците, без да знаят каква задача ще им бъде предоставена. 

В средата на май Ахмед Доган написа от пандиза писмо до Конференцията по човешкото измерение в Париж, състояла се от 30 май до 23 юни 1989 година, изнесено прикрито от Пазарджишкия затвор. В него той показва митинга си против издевателствата към турците от режима на Тодор Живков. 

Непосредствено след Майските събития няколкостотин дейни участници в протестите и други считани за неблагонадеждни турци, основно представители на интелигенцията, са експулсирани в Югославия, Унгария и Австрия. 

На 29 май 1989 година, тъкмо в 20 ч по националната телевизия тогавашният общоприет секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия и ръководител на Държавния съвет Тодор Живков приканва в послание към сънародниците, всички, които не се чувствуват българи и не одобряват държавната политика - да си вървят.

 Живков афишира, че ще отворят границите и, който желае ще може да напусне България.

Речта му е последвана я голяма “спонтанна манифестация на трудещите се ”, организирана от Отечествен фронт, пред турското посолство на 31 май. Живков прикани тези, “които не желаят повече да живеят в България ”, да я изоставен, а многохилядната навалица издига лозунги за “съд над родоотстъпниците и предателите ”, т.е. на дисидентите от Клуба за поддръжка на гласността и преустройството, които на 10 май съумяват да предадат специфична декларация с наказание на така наречен “възродителен развой ” и с искане за цялостно възобновяване освен на отнетите имена, само че и на всички права на “възродените ” български турци.

Властта се пробва да успокои нещата, само че в действителност изпуска процеса от надзор.

Телевизионната изява на Живков, поражда всеобща психозата в смесените региони.

Километрични опашки се извиват пред пощенските станции за пазаруване на документи за задгранични паспорти. Такава е картината и пред ръководствата на националната милиция – хиляди желаят да се снабдят с червени паспорти.

Преименуваните турци напущат нивите, зарязват реколтата, селските цехове запустяват. 
Секретариатът на Централен комитет на Българска комунистическа партия изпраща специфична директива до всички окръжни комитети на партията и кметовете за осъществяване на изселването. 

Седмица по-късно на среща с партийната върхушка Живков декларира: " Ние сме на прага на огромна неуравновесеност за изселване. Такава неуравновесеност на нас не ни е нужна, тя е добре пристигнала. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо сходно. Който желае да се изселва, може дори с музика, с тържества да се изпращат при заминаването им. "  

На 3 юни на разсъмване първите недоволни от комунистическата власт минават на турска територия. Пътната артерия от Севрана и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с коли, автобуси, каруци и пешаци. Властта основава пропусквателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите ненадейно се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатура от турски генезис. Дни преди майските събития те са рупора на възродителния развой, кълнат се в българския си фамилен корен и градят партийна кариера. 

На 8 юни 1989 година речта на Т. Живков от 29 май е импортирана в Организация на обединените нации и става формален документ на Организация на обединените нации.

Така започна едно от най-големите в историята на Европа след Втората международна война наложително изселване на хора от родните им места.

От 3 юни до 21 август 1989 година към 360 000 души бягат от родината си, натоварили на колите си всичкия багаж, който може да се извози с кола. Мъже и дами, бебета, деца и старци задръстват в многокилометрови колони пътя към Капитан Андреево в опит да спасят себе си и фамилиите си от безграничното оскърбление на “възродителния развой ”. Известно е, че общо не по-малко от 800 000 души тогава са подали заявки за издаване на задгранични паспорти и в случай че българо-турската граница не бе затворена на 21 август, може сигурно да се допусна, че у нас щяха да останат единствено тези наши турски съграждани, които заради непреодолими (болест, изнемощялост, липса на родственици в Турция и т.н.) аргументи биха останали в България. 

„ Голямата екскурзия ” отприщва и вълна от изнудване и далавера. И до момента в който турците събират бохчи и опразват парцели, някои българи вършат първите пачки от нещастието. Цените на старите лади и москвичи скачат рекордно до 40-50 хил лева, откакто чисто нови в държавната „ Мототехника ” костват сред 6 – 10 хиляди лева Един курс с такси на черно до Капъ куле се заплаща по 1000 лева Всички артикули, от храни до битови движимости, техника и медикаментите, изчезват от магазините и складовете. Продават се на заминаващите на спекулативно високи цени. Къщите и парцелите на изселниците се изкупуват от общините на държавни цени, а след това властта взема решение на кого да ги препродаде.

Месеци по-късно излиза наяве че чиновници на Министерство на вътрешните работи, партийните комитети на Българска комунистическа партия, кметове и комунистическа номенклатура, магистрати са забъркани в приемане на рушвети за вадене на паспорти, споразумяване под тезгяха на дефицитни артикули, търговия със остарели коли. Някои от тях се оказват и с по няколко жилището и ниви, взети на безценица. 

Със заповеди на окръжните комитети на Българска комунистическа партия наложително хиляди българи от администрацията са пратени на бригади по нивите да прибират изоставената селскостопанска реколтата. По-късно властта пуска в деяние схемата – обираш си тютюна, получаваш паспорт за Турция. В смесените региони отряди на баретите пазят реда и спокойствието и вардят турците до момента в който нижат тютюна. 

На всеобщи събрания и срещи деятелите на режима насаждат ненавист към заминаващите и посяват корените на избухналия месеци по-късно, през първите дни на демокрацията булеварден шовинизъм.

На 1 август в Народното събрание за пръв път е импортирана протестна декларация от Клуба за поддръжка на гласността и преустройството. Дисидентите се афишират против прогонването на българските турци. 

Паника и блъсканица настава и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истамбул са основани палаткови лагери за идващите от България, има заплаха от експлоадиране на заболявания и болести. 
Турция не е подготвена да поеме огромната изселническа вълна. На границата се възцарява безпорядък.

На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъ куле и стопира изселването.

По неофициална статистика в сериозния интервал от 3 юни до 21 август 1989 година, към 360 000 етнически турци съумяват да изоставен родината си. 
До рухването на режима на Тодор Живков, на 10 ноември 1989 година към 40 000 се завръщат в България, преди да е изминал срокът на издадените им тримесечни визи. 

До края на 1990 година в страната се прибират още 100 000 изселниците.

Това, което всеобщият българин не разбра тогава, бе непосредственият мотив за обезверените ограничения на комунистическия режим, огласени от Живков на 29 май.

Властта грижливо пазеше в загадка вълната от всеобщи манифестации, стачки, гладни стачки, шествия, приемане на петиции, обхванала най-много североизточните региони на страната, обитаеми с плътно турско население.

Носеха се клюки за тези “майски събития ” от 19 до 25 май, но никой тогава не знаеше, че незаконните организации са съумели да провеждат едно невиждано през цялата дотогавашна 45-годишна история на комунизма у нас протестно придвижване, което към този момент нито режимът, нито Държавна сигурност можеха да спрат иначе с изключение на посредством всеобщо клане и по тази причина броят на майските жертви бе редуциран “само ” до 7-10 души. 

По време на Възродителния развой принудително са заменени имената на 850 000 мюсюлмани. По време на съпротивата на митинги излизат общо към 40 000 души (13 – 15 000  в интервала 24 декември 1984 година -19 януари 1985 година и 25 – 30 000 в интервала 19 – 27 май 1989 г.), има бити, интернирани, над 1000 са хвърлени в затвори и в концентрационния лагер Белене, десетки са ранени, убити са 29 души (от които 8 жертви на терористични актове и трима терористи) – 1 жена при атентата на гара Пловдив от 30 август 1984 година, 8 протестиращи (включително 1 бебе) в интервала 24 декември 1984 година – 19 януари 1985 година, 7 (4 дами и 3 деца) при атентата на гара Буново, трима са разстреляни като терористи през 1988 година, 9 протестиращи и 1 боец умират в интервала 19 – 27 май 1989 година [32] 

Десет години след майските събития, 1999-та, при разкриване на конференцията по този мотив водачът на Движение за права и свободи Ахмед Доган съобщи: " Точно преди 10 години България беше изправена пред прага на гражданската война. От 20 до 30 май 1989 година трябваше да се провеждат мирни демонстрации и митинги и манифестации в цялата страна. Но още първите митинги демонстрираха,че властта е шокирана от реакцията и че насилието може да сътвори условия вълната на недоволството да излезе отвън надзор. Това се прояви изключително мощно след първите жертви на майските събития…Само няколко месеца откакто мина първичният потрес в разнообразни региони на страната започнаха да никнат незаконни структури, които си сложиха разнообразни цели, част от които имаха и терористична устременост. "

Българските историци към момента не са създали съответен прочит на станалото. Няма нито един наказан или преследван от закона за провеждането на злокобния план „ Голямата екскурзия ”.
Политическите партии и до ден сегашен не откриха сили да дадат почтена историческа оценка на тези събития.

Най-важното събитие, което определяше връзките сред България и Турция бе, че ние бяхме еднофлангови страни и два военнополитически блока, които взаимно се дебнеха за своите мощни и слаби позиции. А значим запас във военнополитическата теория на Турция против България бе точно тюркоезичното население.

Според българските служби немалко проекти на турския Генерален щаб са били разработвани за навлизане измежду това население и възможното му потребление за етнически безредици на територията на България при положение на спор сред нашите страни.

Истината е, че от средата на 70-те години до края на възродителния развой по същество у нас се водеше една необявена война сред България и Турция за превъзходство над това население, е формалната позиция от това време. И не българската страна е почнала тази война. " Тя бранеше със закон своите вътрешни ползи, които са извънредно право на всяка суверенна страна. Тодор Живков обичаше да споделя: “Не ние сме ходили и завладявали техните земи, а те са идвали и завладяваха нашите земи. И те са тия, които ще се преценяват с нашите закони и гостолюбие! ”, напомня съветникът му Костадин Чакъров. 

" Потърпевши от Възродителния развой са били всички – и тези, против които беше ориентиран той, и тези, които е трябвало да извършват своите отговорности като държавни чиновници, и тези, които са били очевидци. Всички ние бяхме принудени да сме съучастници в събития, наложени ни по съответния метод. Възродителният развой е плод на некадърна управническа самодейност, която имаше пагубен резултат за цялото общество, а последствията стигат и до наши дни. Хубаво е да си спомним кой по какъв начин се е държал и какво е правил през тези дни “, споделя някогашният контраразузнавач Павлин Павлов, кйто в края на 80-те години като офицер на службите е бил в доста региони със смесено население.

" Бедата с Възродителния развой, който без подозрение унищожи нашето общество и ни разедини, е във вътрешнополитически и геополитически проект. Като резултат докара до съсипване на връзките сред другите етнически групи и до основаване на турски бази в България. Съветският съюз с нищо не сподели, че приема събитията в България и безмълвно изтърпя всичко “, връща се обратно Павлов. 

На 29 декември 1989 година пленум на Централен комитет на Българска комунистическа партия възвърне имената на българските мюсюлмани.

През 1991 година поради Възродителния развой са повдигнати обвинявания против тогавашни държавни ръководители и членове на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия: Тодор Живков – ръководител на Държавния съвет и общоприет секретар на Българска комунистическа партия, ген. Димитър Стоянов – министър на вътрешните работи, Петър Младенов – министър на външните работи, Георги Атанасов – министър-председател и Пенчо Кубадински. Първоначалният състав на обвиняването е член 162, алинея 1 от Наказателния кодекс и се отнася до проповядване и подбудителство на расова и религиозна омраза. През 1993 година обвиняването е сменено с ново, дефинирано като „ закононарушение по работа “.

Все още няма извънредно решение по делото, а четири от петимата обвинени към този момент са умряли. 

На 11 януари 2012 година Народното събрание одобри декларация, импортирана от Синята коалиция, с която се осъжда опитът за насилствена асимилация на българските мюсюлмани. 

В нея се споделя: „ Обявяваме прогонването на над 360 000 български жители от турски генезис през 1989 година за форма на етническо пречистване, осъществено от тоталитарния режим “.

Парламентът няколко пъти отхвърля да одобри настояването на Движение за права и свободи турските имена на умрелите мюсюлмани да бъдат върнати в регистрите на институциите. 

До през днешния ден осъдени за т-нар. Възродителен развой няма. И за " Голямата екскурзия " - също.

Но и никой не търси възмездие. С философията " дано причинителите на това закононарушение да се срамят от себе си " българските турци не престават да живеят у нас в съгласие с останалите български жители.

" Най-голямото наказване за тези хора е да знаят, че ние сме част от нашата татковина и няма мощ, която да ни опълчи на българите “. Казват го на всички места в Кърджалийско - там, където духът на дребната Тюркян събира на една място и българи, и турци - с цел да си дадат клетва, че това закононарушение в никакъв случай повече няма да се повтори.

Казват го и в Североизточна България, къдета пламна искрата на преста.

През 2018 година полският историк от шотландския университет „ Сейнт Андрюс “ Томаш Камузела издаде проучването си „ Етническо пречистване по време Студената война. Забравеното изпъждане на турците от комунистическа България през 1989 година “[

Според Камузела това, което се е случило в България през 1989 година, е таман етническо пречистване. Той акцентира и обстоятелството, че през 2012 година 41-ото Народно заседание приема Декларация, в която афишира „ прогонването на над 360 000 български жители от турски генезис през 1989 година “ точно “за форма на етническо пречистване, осъществено от тоталитарния режим ”.

Камузела е уверен, че закононарушението „ етническо пречистване “ и ролята на турско-мюсюлманските дисидентски придвижвания за настъпването на края на социализма в България би трябвало да влязат в учебниците, с цел да се противодейства на забравата и да се слагат основите на сполучливото Помирение.