Любовта към родния край, към целокупната родина, е вродена у

Любовта към родния край, към целокупната татковина, е вродена у индивида възприятие, мощно и надълбоко. То е могъщо като инстинкта за самосъхранение, непобедимо е като глада и жаждата. То събира в себе си всички усеща, които поддържат живота у индивида, пък и във всяка жива гад. То гори непрекъснато в човешката душа, неделима част от нея, трепти постоянно живо във всеки удар на сърцето ни.

Ние сме свързани вечно с родната земя, както и тревите, и дървесата, които порастват по нея, както птиците, които прелитат през пустини и морета, с цел да се върнат в старите си гнезда, както дивият звяр, който щом усети, че наближава последният му час, бърза да се скрие в бърлогата си и там да почине. Плодовете на родната земя и нейните извори хранят най-добре нашето тяло, те са ни най-сладки. И на царска софра, и пред златен потир с най-вкусно пиво не можем да забравим сладостта на залъка, с който ни е захранила нашата майка и баба, сладостта на всяка глътка от бистрото изворче край родното ни село. Още от рождение познаваме лятото и зимата над нея, ветровете, които се носят из нейните простори, положителните и злите духове, които я населяват.

Любовта към родината разкрива нейната красота, ние виждаме хубостите на родната земя, така както никои непознати очи не могат да ги видят. Нека бъде тя даже пустиня или сковани във безконечни ледове поля и планини, над нея остава небето, слънцето и звездите, облаците, руменият искра на зората, пламтящите залези, бурите, покоят на сините вечерни часове. Навред е прекрасен необятният божи свят, само че нашето първо утро изгрява над родната ни земя и звездите за пръв път затрептяват над родната ни стряха.

Няма по-люта болежка от скръбта по родината. Тая болежка на душата познава всеки, който е напуснал непредпазливо родния си край. Тя помрачава всяка наша наслада, кара ни да заспиваме с въздишка и да се разсънваме с въздишка. Тя ни надживява – остава да живее в последната ни мисъл, в нашето последно предпочитание: прахът ни да почива ведно с праха на дедите ни. В сърцето на всеки, който е напуснал волно или несъзнателно родната си земя, и все едно дали е благополучен или трагичен, остава един блян – да види най-малко още един път родния си край. А който е напуснал родината си, пропъден от потисници, той страда 100 пъти повече, тъй като е грубо засегната и неговата горделивост.

Има люде, които отхвърлят родината – тяхна татковина била цялата земя. О, да – земята в действителност е наша обща татковина, само че по отношение на другите планети; и цялата слънчева система е наша татковина, само че по отношение на вселената. Тия люде желаят да освободят индивида от илюзии. Те отхвърлиха и майките си, нарекоха ги единствено дами, които раждат. Ала и за тия създатели на химери идва час, когато и те се връщат към своята татковина.

Няма по-силен вик от зова на родината и по-силна обич от любовта към родината. Няма човешка мощ, която може да скъса връзката сред индивида и неговата татковина, която да заличи в неговата памет спомените му за нея. Всяка човешка мощ има край – родината е безконечна, тъй като тя живее в нас, в нашите деца и в децата на децата ни. Ако в битка за нея, за всеки неин ъгъл, човек падне 100 пъти, 100 пъти ще стане още веднъж и единствено за нея той умира умерено, без страдание, с наслада.

От хиляди години човек пее и се моли: „ Родино, в случай че те не помни, езикът ми да онемее, десницата ми да изсъхне! “

1940 година

Картини: Наньо Нанев