Кристин Димитрова: Прозата ми дава алтернативен живот, поезията ми изтръгва сърцето
" Имам една книга, която в никакъв случай не загатвам в биографията си. Може би тъй като не стои добре до дисертацията ми " Образа на България в англоезичните медии 1980 - 2000 ", споделя писателката, преводачка и преподавателка в СУ. Тя изяснява, че тази книга, излязла за пръв път през 2002 година (изд. " ЛИК " ), която се преиздава и даже преписва старателно, все намира метод да ѝ подсети за съществуването си, да вземем за пример с въпроси от рода на " Как да позная, че двойката пентакли е обърната? " или " Сега в кой стадий от живота си се намирам? ". Книгата е със заглавие.
С Кристин Димитрова се срещаме на представянето на новата допечатка (изд. " Ентусиаст " ), към момента е топла есен и събитието се организира на открита тераса в центъра на София. Тя си поставя черна вещерска шапка върху бухналата къдрава коса, заигравайки се с предразсъдъците към картите таро през годините. Разкрива чудесното си възприятие за комизъм, което познаваме от нейните романи (2022 г.) и (2008), както и от разказите ѝ. Въпреки че всеки ден застава в аулата пред студенти, довечера очевидно се тормози от общественото говорене и непретенциозно подминава всичките си триумфи. А те не са малко: премия на Сдружение на български писатели за лирика, премията на Съюза на преводачите в България за превода ѝ на Джон Дън, " Рицар на книгата " от Асоциация " Българска книга ", " Христо Г. Данов " за романа " Сабазий ", Награда на Съюза на преводачите за превода на " На лов за Снарк " от Луис Карол и други
Предупреждава, че няма да хвърля карти, по-скоро ще слушаме за връзката сред тарото и Карл Юнг. За нашия диалог я апелирам въпреки всичко да изтегли карта - " Дяволът извърнат ". Стряскам се, само че Кристин ме успокоява - " Не е зле! Освобождаване от веригите. "
А вие по какъв начин се освобождавате от веригите на делничното и битовото, с цел да започнете да пишете?
Гледам да пиша заран, тъй като вечер съм по-уморена, само че в случай че не съумея да вместя всичко планувано, не преставам вечер, рядко си лягам преди 3 часа след среднощ. Но това е наказателна мярка, не я обичам. Поезия може да се написа на всички места, където ти хрумне, единствено внимаваш в рейса да не те сметнат за вманиачен. С прозата не е по този начин. За да запуша устата на постоянно будната си съвест, съм си поставила мярка от 500 думи дневно.
Реклама На кого четете или на кого изпращате първо ръкописите си?
Допреди четири години първият ми четец беше наложително мъжът ми, Владимир Трендафилов - литературният критик, стихотворец, преводач и професор по английска литература. Човек би си споделил " Какво по-страшно от това? " Истината е, че нямах самообладание да му покажа нещо готово. Той четеше всепоглъщащо, смееше се, реагираше на забавните моменти, прочиташе на глас по някой ред. Аз също бях първият четец на всички негови текстове. Нещата с нас стоят по този начин: през 1986 година се запознахме и се смаяхме какъв брой доста обичаме книгите и концепциите. Той към този момент беше написал няколко критически текста и беше превел значими поети. Аз още нямах нищо такова, само че знаех какво ме влече. И през годините двамата се създадохме един-друг. Без в нещо да си приличаме. Откакто него го няма, не давам на никого да ми чете нещата. Просто ги написвам по най-хубавия за мен метод и ги адресирам с вярата, че ще свършат работа. Те да си ги четат.
Съжалявам за загубата ви. В изявление за БНР казахте, че след кончината на брачна половинка ви не можете да пишете лирика. Обръщате ли се още веднъж към поезията или да чакаме още някой забавен разказ?
Да, по този начин е. Дори не знам за какво е по този начин. Давам си сметка, че съм писала значително поради него, поради разговора посред ни. От друга страна, аз не съм доста споделящ човек. Само най-близките ми знаят през какво съм предходна и даже те не знаят всичко. И аз намирам това за вярно. Свикнахме като ни поднесат торта, да я снимаме дружно с кафето, да не би да лишим обществените мрежи от екстаза, който изпитваме. Много хора емигрираха във Facebook, в Инстаграм. Пренесоха се в аватарите си и заживяха там, отслабнали и без акне, рано или късно със фотография под Айфеловата кула. Това към този момент даже не е шерване, това е автоформатиране. Не мога да бъда какъвто желая, по тази причина ще се пренеса там, където мога да се направя на подобен. И този вид гласност ме смущава. Отнема ми тишината от същинското шерване, от компликацията да го изречеш. Без да желая, сграбчвам зъби и замлъквам. И към този момент съм изгубила визия какво желая да покажа на открито и какво не. Всъщност не преставам да " пиша " лирика мислено. Външно към този момент по-скоро възнамерявам да изляза с разказ. Прозата ми дава различен живот. Поезията ми изтръгва сърцето.
Ние, читателите, се радвахме на този различен живот в " Ще се върна за теб ". Какви са клишетата, от които сте бягали, до момента в който сте го писали?
Клишетата са на всяка крачка и никой не може изцяло да ги избегне, изключително в случай че си е сложил за цел да напише история с начало и край. Но сигурно не желаех спортистът да е малоумен, турчинът да е неприятен, излъганото момиче да е просякиня, фамилията да е комфортен кей, овчарят да е невъзпитан, а разпространителят на марихуана - хитрец от ъндърграунда. Исках героите в този разказ да са такива, каквито сме ние - толкоз положителни, колкото са могли, и толкоз неприятни, колкото им се е наложило. Обичам хаоса на действителността, който литературата все се пресяга да среше на път. Той има повече какво да ни каже за нас самите.
Казвате, че сте написали разказ какъвто бихте желали да прочетете - какво значи това, какъв е този разказ?
Това е текст в Аристотеловия смисъл на думата: завръзка, спор, премеждия, кулминационна точка, развръзка. Роман отпреди или може би след времето, в което жанрът се усъмнява в себе си и стартира да се чуди какъв още опит да направи, единствено и единствено да впечатли небцата на високата аудитория.
Реклама
В случая направих фамилна драма, тайнственост и пикареска.
Каква бихте желали да е актуалната българска литература?
Ох. От една страна се натъквам на плитки книги, написани от нечетящи за нечетящи, повели след себе си могъщо фейсбук следовничество. От другата, " високата " страна пък доста поток на съзнанието се излива, доста безсюжетни книги се разгласяват, доста опити да се напише разказ от едно изречение се възхваляват като връх на концептуалистиката. Уви, всяка преднамерена интересност е досадна.
Искам българската литература да е такава, че да не ми се чете задгранична литература. И някои създатели го могат това, доста добре го могат.
Вие сте редакторка на книгите на сина ви Константин, необятно прочут като Папи Ханс. Обикновено редакторът влиза в спор с писателя в името на по-добро произведение. Карате ли се, до момента в който редактирате?
Е да, карали сме се в работата. Но не тъй като имаме кой знае какви разлики, а тъй като каквото и да кажа, се посреща на нож и с съмнение. Родителят е специфична служба - цялостен живот обичан и в същото време той е личността, от която детето се научава най-отрано да се пази. " Не прави това ", " прави това ", " дай да ти видя бележника ", това сме ние. Другият проблем е, че Константин с един взор чете мислите на хората. И сега, в който усети, че се задава рецензия от мен, се наежва. Но се търсим един различен за мнение.
С Кристин Димитрова се срещаме на представянето на новата допечатка (изд. " Ентусиаст " ), към момента е топла есен и събитието се организира на открита тераса в центъра на София. Тя си поставя черна вещерска шапка върху бухналата къдрава коса, заигравайки се с предразсъдъците към картите таро през годините. Разкрива чудесното си възприятие за комизъм, което познаваме от нейните романи (2022 г.) и (2008), както и от разказите ѝ. Въпреки че всеки ден застава в аулата пред студенти, довечера очевидно се тормози от общественото говорене и непретенциозно подминава всичките си триумфи. А те не са малко: премия на Сдружение на български писатели за лирика, премията на Съюза на преводачите в България за превода ѝ на Джон Дън, " Рицар на книгата " от Асоциация " Българска книга ", " Христо Г. Данов " за романа " Сабазий ", Награда на Съюза на преводачите за превода на " На лов за Снарк " от Луис Карол и други
Предупреждава, че няма да хвърля карти, по-скоро ще слушаме за връзката сред тарото и Карл Юнг. За нашия диалог я апелирам въпреки всичко да изтегли карта - " Дяволът извърнат ". Стряскам се, само че Кристин ме успокоява - " Не е зле! Освобождаване от веригите. "
А вие по какъв начин се освобождавате от веригите на делничното и битовото, с цел да започнете да пишете?
Гледам да пиша заран, тъй като вечер съм по-уморена, само че в случай че не съумея да вместя всичко планувано, не преставам вечер, рядко си лягам преди 3 часа след среднощ. Но това е наказателна мярка, не я обичам. Поезия може да се написа на всички места, където ти хрумне, единствено внимаваш в рейса да не те сметнат за вманиачен. С прозата не е по този начин. За да запуша устата на постоянно будната си съвест, съм си поставила мярка от 500 думи дневно.
Реклама На кого четете или на кого изпращате първо ръкописите си?
Допреди четири години първият ми четец беше наложително мъжът ми, Владимир Трендафилов - литературният критик, стихотворец, преводач и професор по английска литература. Човек би си споделил " Какво по-страшно от това? " Истината е, че нямах самообладание да му покажа нещо готово. Той четеше всепоглъщащо, смееше се, реагираше на забавните моменти, прочиташе на глас по някой ред. Аз също бях първият четец на всички негови текстове. Нещата с нас стоят по този начин: през 1986 година се запознахме и се смаяхме какъв брой доста обичаме книгите и концепциите. Той към този момент беше написал няколко критически текста и беше превел значими поети. Аз още нямах нищо такова, само че знаех какво ме влече. И през годините двамата се създадохме един-друг. Без в нещо да си приличаме. Откакто него го няма, не давам на никого да ми чете нещата. Просто ги написвам по най-хубавия за мен метод и ги адресирам с вярата, че ще свършат работа. Те да си ги четат.
Съжалявам за загубата ви. В изявление за БНР казахте, че след кончината на брачна половинка ви не можете да пишете лирика. Обръщате ли се още веднъж към поезията или да чакаме още някой забавен разказ?
Да, по този начин е. Дори не знам за какво е по този начин. Давам си сметка, че съм писала значително поради него, поради разговора посред ни. От друга страна, аз не съм доста споделящ човек. Само най-близките ми знаят през какво съм предходна и даже те не знаят всичко. И аз намирам това за вярно. Свикнахме като ни поднесат торта, да я снимаме дружно с кафето, да не би да лишим обществените мрежи от екстаза, който изпитваме. Много хора емигрираха във Facebook, в Инстаграм. Пренесоха се в аватарите си и заживяха там, отслабнали и без акне, рано или късно със фотография под Айфеловата кула. Това към този момент даже не е шерване, това е автоформатиране. Не мога да бъда какъвто желая, по тази причина ще се пренеса там, където мога да се направя на подобен. И този вид гласност ме смущава. Отнема ми тишината от същинското шерване, от компликацията да го изречеш. Без да желая, сграбчвам зъби и замлъквам. И към този момент съм изгубила визия какво желая да покажа на открито и какво не. Всъщност не преставам да " пиша " лирика мислено. Външно към този момент по-скоро възнамерявам да изляза с разказ. Прозата ми дава различен живот. Поезията ми изтръгва сърцето.
Ние, читателите, се радвахме на този различен живот в " Ще се върна за теб ". Какви са клишетата, от които сте бягали, до момента в който сте го писали?
Клишетата са на всяка крачка и никой не може изцяло да ги избегне, изключително в случай че си е сложил за цел да напише история с начало и край. Но сигурно не желаех спортистът да е малоумен, турчинът да е неприятен, излъганото момиче да е просякиня, фамилията да е комфортен кей, овчарят да е невъзпитан, а разпространителят на марихуана - хитрец от ъндърграунда. Исках героите в този разказ да са такива, каквито сме ние - толкоз положителни, колкото са могли, и толкоз неприятни, колкото им се е наложило. Обичам хаоса на действителността, който литературата все се пресяга да среше на път. Той има повече какво да ни каже за нас самите.
Казвате, че сте написали разказ какъвто бихте желали да прочетете - какво значи това, какъв е този разказ?
Това е текст в Аристотеловия смисъл на думата: завръзка, спор, премеждия, кулминационна точка, развръзка. Роман отпреди или може би след времето, в което жанрът се усъмнява в себе си и стартира да се чуди какъв още опит да направи, единствено и единствено да впечатли небцата на високата аудитория.
Реклама
В случая направих фамилна драма, тайнственост и пикареска.
Каква бихте желали да е актуалната българска литература?
Ох. От една страна се натъквам на плитки книги, написани от нечетящи за нечетящи, повели след себе си могъщо фейсбук следовничество. От другата, " високата " страна пък доста поток на съзнанието се излива, доста безсюжетни книги се разгласяват, доста опити да се напише разказ от едно изречение се възхваляват като връх на концептуалистиката. Уви, всяка преднамерена интересност е досадна.
Искам българската литература да е такава, че да не ми се чете задгранична литература. И някои създатели го могат това, доста добре го могат.
Вие сте редакторка на книгите на сина ви Константин, необятно прочут като Папи Ханс. Обикновено редакторът влиза в спор с писателя в името на по-добро произведение. Карате ли се, до момента в който редактирате?
Е да, карали сме се в работата. Но не тъй като имаме кой знае какви разлики, а тъй като каквото и да кажа, се посреща на нож и с съмнение. Родителят е специфична служба - цялостен живот обичан и в същото време той е личността, от която детето се научава най-отрано да се пази. " Не прави това ", " прави това ", " дай да ти видя бележника ", това сме ние. Другият проблем е, че Константин с един взор чете мислите на хората. И сега, в който усети, че се задава рецензия от мен, се наежва. Но се търсим един различен за мнение.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ