Вина без изкупление
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
На 17-годишна възраст Клаус Фолкман облича първата си униформа и поставя на ръката си лента с пречупения кръст. Както множеството свои връстници, става член на Хитлерюгенд, а малко по-късно и на нацистката партия. Пълен е с упоритости, записва се да следва право.
Далеч на изток, в Коломеа, намираща се тогава в Полша, а през днешния ден в Украйна, живее еврейското момиче Рута Вермут. И тя мечтае за униформа – гори от неспокойствие да се запише в гимназията и гледа с удивление униформените поли и блузи на гимназистките. Но Рита в никакъв случай няма да облече гимназиалната униформа.
Началото на Втората международна война е и началото на стремителната кариера на Клаус Фолкман. След като минава през разнообразни значими постове в окупирана Полша той става областен шеф в град Коломеа. С него там идва и терорът.
Именно в Коломеа се пресичат пътищата на Клаус Фолкман, Рута Вермут и няколко хиляди евреи. Окръжният шеф издава забрани – дълги описи изброяват какво не е разрешено на евреите. Задължават ги да предадат своите бижута, злато и скъпи кожени произведения на управляващите. Всяка опозиция се санкционира със гибел.
Забрани и гнет
Навсякъде царува апетит. Терорът се настанява в Коломеа. По разпореждане на Фолкман евреите би трябвало да носят на ръцете си ленти с еврейската звезда. Плакати приканват популацията да заобикаля евреите, защото те били преносители на тиф. Накрая Фолкман подписва и документ, определящ границите на гетото - за множеството евреи в града това е началото на края.
Супа от бурени
Рита Вермут си спомня оградата от бодлива тел. Нейният съгражданин, еврейският аптекар Марцели Найдер, също е трябвало да се засели в гетото. В дневника си той написа, че от тревните площи са изчезнали даже плевелите, защото хората варели от тях чорба. Няколко пъти дневно по улицата минавала каруца, с цел да събира труповете.
Започват и всеобщите акции. Нацистите нахлуват в гетото и унищожават болните и възрастните. Други са изпратени в концлагер. Между тях е и Рута Вермут, която обаче съумява да се избави, скачайки от товарния вагон.
Марцели Найдер също оцелява. Един поляк го укрива в продължение на месеци подземен, в цялостна мрачевина. По време на ръководството на Клаус Фолкман е ликвидирано съвсем цялото останало еврейско население на Коломеа. Част от него е разстреляна в прилежащото село Шчепаровце, а жертвите са заровени в всеобщи гробове. Хиляди са изпратени в лагера за заличаване Белжец.
На някои наподобява не е допаднало събитието, че в това време окръжният шеф е натрупал благосъстояние – евентуално като е взимал подкупи. В средата на 1942 година той изгубва поста си. Но изтребването на евреите продължава. В началото на 1943 година гетото е напълно ликвидирано.
Принудителен труд и улични хайки
Фолкман служи за малко във Вермахта, след което още веднъж е назначен за областен шеф в Лович. И там той е безупречен в осъществяването на служебните си отговорности, изпращайки хиляди поляци в трудови лагери. Когато не може да извърши поставената норма, устройва улични хайки за лов на трудоспособни.
Докато Фолкман ръководи, сеейки гнет, Рута Вермут е принудена да се укрива. Накрая изпращат и нея на насилствен труд в Германия, където я заварва и краят на войната. Марцели Найдер също напуща най-накрая скривалището си и още веднъж вижда дневна светлина.
Втори живот
Идва ред на Клаус Фолкман да бяга. Малко след края на войната в Западна Германия се появява надарен публицист на име Петер Грубе, който пази демокрацията и човешките права и се бори против потисничеството. Грубе работи за най-реномираните вестникарски издания в Германия, а през 1963 година стартира и кариерата му в списание „ Щерн “ – най-голямото по това време седмично списание във Федерална Република Германия. Никой не обръща внимание на обстоятелството, че в този миг против него се води правосъдно следствие за осъществени нацистки закононарушения.
„ Беше кореспондент, непрекъснато на път, занимаваше се с външна политика “, споделя някогашен негов сътрудник от „ Щерн “. Все го теглело към далечни земи. „ Може би по тази причина – пояснявал Грубе – тъй като в Германия при Хитлер бяхме като пандизчии. “
" Обикновен ефрейтор "
В редакцията на „ Щерн “ Грубе споделя възгледите на левите публицисти, които се борят против премълчаването на закононарушенията от близкото минало. „ Слава богу, че тогава бях единствено елементарен ефрейтор “, постоянно споделя Грубе, само че при всяко новоразкрито от „ Щерн “ нацистко закононарушение, задава въпроса: „ Как се добрахте до тази информация? “
Грубе е известен измежду сътрудниците си, сърдечен и обаятелен. През 80-те години снима документални филми, прави радиопредавания, написа репортажи и книги, най-много за „ третия свят “. Но не се лимитира единствено с думи – развива интензивност, събира средства, провежда дарения и благотворителни мероприятия, да вземем за пример за сираци и слепи хора.
Грубе е сладкодумен. Но единствено за едно не приказва в никакъв случай – за предишното си, спомня си негов добър прочут. Без намесата на Филип Маусхарт по този начин и е щял да си остане в спомените на околните и сътрудниците си като бранител на онеправданите.
Маусхарт, публицист от берлинския всекидневник " taz ", научава за предишното на Грубе/Фолкман от един собствен сътрудник от Германска демократична република. В продължение на 8 години той работи по тематиката, чете документи, търси очевидци. „ Нямаше да постъпя по този начин, в случай че Грубе ми беше споделил, че е станал същински демократ, тъй като в предишното е бил нацист, самичък е взел участие в геноцид и по тази причина в този момент се бори против това събитие ", споделя Маусхарт.
Разобличаването
Но Грубе мълчи по този въпрос. Вместо това изяснява на журналиста, че е трансформирал името си поради литературната си кариера. Документите, събрани от немския Център за следствие на нацистките закононарушения, убеждават Маусхарт, че Фолкман е взел участие интензивно в ликвидирането на евреи. И той взема решение да го разобличи.
„ Всички говореха единствено за това “, споделя дъщерята на Грубе. „ Страхливец и нахален измамник. “ Тя потегля по следите на бащината версия – намира се с родственици и историци, проверява в Яд Вашем, посещава Полша и Украйна, покрай Коломеа. И прекъсва всякаква връзка с татко си. Приятелите му също са потресени и се отхвърлят от него. А Грубе продължава да мълчи за предишното си, твърди, че това е негова частна работа.
Съвсем нормална за Германия история
Фолкман/Грубе отхвърля обвиняванията и даже упорства, че е спасявал евреи. Но следствието против него, почнало още през 1963 година, приказва друго – обвинен е, че е взел участие в ликвидирането на десетки хиляди евреи. Обвиняват го, че самичък е прострелял двама евреи, а 30 други са задържани от Гестапо по негова самодейност и разстреляни. Когато го разпитват, Грубе не си спомня нищо. През 1969 година правосъдното следствие е прекъснато, а опитът да бъде възобновено в средата на 90-те години се проваля.
Петер Грубе се усеща оправдан. Би споделил, че животът му съставлява история, напълно нормална за Германия. Но в края на живота си се усеща уединен. Оплаква се, че никой не желае да приказва с него. А в действителност не желае да приказва самият той. Или най-малко не за Клаус Фолкман.
На 17-годишна възраст Клаус Фолкман облича първата си униформа и поставя на ръката си лента с пречупения кръст. Както множеството свои връстници, става член на Хитлерюгенд, а малко по-късно и на нацистката партия. Пълен е с упоритости, записва се да следва право.
Далеч на изток, в Коломеа, намираща се тогава в Полша, а през днешния ден в Украйна, живее еврейското момиче Рута Вермут. И тя мечтае за униформа – гори от неспокойствие да се запише в гимназията и гледа с удивление униформените поли и блузи на гимназистките. Но Рита в никакъв случай няма да облече гимназиалната униформа.
Началото на Втората международна война е и началото на стремителната кариера на Клаус Фолкман. След като минава през разнообразни значими постове в окупирана Полша той става областен шеф в град Коломеа. С него там идва и терорът.
Именно в Коломеа се пресичат пътищата на Клаус Фолкман, Рута Вермут и няколко хиляди евреи. Окръжният шеф издава забрани – дълги описи изброяват какво не е разрешено на евреите. Задължават ги да предадат своите бижута, злато и скъпи кожени произведения на управляващите. Всяка опозиция се санкционира със гибел.
Забрани и гнет
Навсякъде царува апетит. Терорът се настанява в Коломеа. По разпореждане на Фолкман евреите би трябвало да носят на ръцете си ленти с еврейската звезда. Плакати приканват популацията да заобикаля евреите, защото те били преносители на тиф. Накрая Фолкман подписва и документ, определящ границите на гетото - за множеството евреи в града това е началото на края.
Супа от бурени
Рита Вермут си спомня оградата от бодлива тел. Нейният съгражданин, еврейският аптекар Марцели Найдер, също е трябвало да се засели в гетото. В дневника си той написа, че от тревните площи са изчезнали даже плевелите, защото хората варели от тях чорба. Няколко пъти дневно по улицата минавала каруца, с цел да събира труповете.
Започват и всеобщите акции. Нацистите нахлуват в гетото и унищожават болните и възрастните. Други са изпратени в концлагер. Между тях е и Рута Вермут, която обаче съумява да се избави, скачайки от товарния вагон.
Марцели Найдер също оцелява. Един поляк го укрива в продължение на месеци подземен, в цялостна мрачевина. По време на ръководството на Клаус Фолкман е ликвидирано съвсем цялото останало еврейско население на Коломеа. Част от него е разстреляна в прилежащото село Шчепаровце, а жертвите са заровени в всеобщи гробове. Хиляди са изпратени в лагера за заличаване Белжец.
На някои наподобява не е допаднало събитието, че в това време окръжният шеф е натрупал благосъстояние – евентуално като е взимал подкупи. В средата на 1942 година той изгубва поста си. Но изтребването на евреите продължава. В началото на 1943 година гетото е напълно ликвидирано.
Принудителен труд и улични хайки
Фолкман служи за малко във Вермахта, след което още веднъж е назначен за областен шеф в Лович. И там той е безупречен в осъществяването на служебните си отговорности, изпращайки хиляди поляци в трудови лагери. Когато не може да извърши поставената норма, устройва улични хайки за лов на трудоспособни.
Докато Фолкман ръководи, сеейки гнет, Рута Вермут е принудена да се укрива. Накрая изпращат и нея на насилствен труд в Германия, където я заварва и краят на войната. Марцели Найдер също напуща най-накрая скривалището си и още веднъж вижда дневна светлина.
Втори живот
Идва ред на Клаус Фолкман да бяга. Малко след края на войната в Западна Германия се появява надарен публицист на име Петер Грубе, който пази демокрацията и човешките права и се бори против потисничеството. Грубе работи за най-реномираните вестникарски издания в Германия, а през 1963 година стартира и кариерата му в списание „ Щерн “ – най-голямото по това време седмично списание във Федерална Република Германия. Никой не обръща внимание на обстоятелството, че в този миг против него се води правосъдно следствие за осъществени нацистки закононарушения.
„ Беше кореспондент, непрекъснато на път, занимаваше се с външна политика “, споделя някогашен негов сътрудник от „ Щерн “. Все го теглело към далечни земи. „ Може би по тази причина – пояснявал Грубе – тъй като в Германия при Хитлер бяхме като пандизчии. “
" Обикновен ефрейтор "
В редакцията на „ Щерн “ Грубе споделя възгледите на левите публицисти, които се борят против премълчаването на закононарушенията от близкото минало. „ Слава богу, че тогава бях единствено елементарен ефрейтор “, постоянно споделя Грубе, само че при всяко новоразкрито от „ Щерн “ нацистко закононарушение, задава въпроса: „ Как се добрахте до тази информация? “
Грубе е известен измежду сътрудниците си, сърдечен и обаятелен. През 80-те години снима документални филми, прави радиопредавания, написа репортажи и книги, най-много за „ третия свят “. Но не се лимитира единствено с думи – развива интензивност, събира средства, провежда дарения и благотворителни мероприятия, да вземем за пример за сираци и слепи хора.
Грубе е сладкодумен. Но единствено за едно не приказва в никакъв случай – за предишното си, спомня си негов добър прочут. Без намесата на Филип Маусхарт по този начин и е щял да си остане в спомените на околните и сътрудниците си като бранител на онеправданите.
Маусхарт, публицист от берлинския всекидневник " taz ", научава за предишното на Грубе/Фолкман от един собствен сътрудник от Германска демократична република. В продължение на 8 години той работи по тематиката, чете документи, търси очевидци. „ Нямаше да постъпя по този начин, в случай че Грубе ми беше споделил, че е станал същински демократ, тъй като в предишното е бил нацист, самичък е взел участие в геноцид и по тази причина в този момент се бори против това събитие ", споделя Маусхарт.
Разобличаването
Но Грубе мълчи по този въпрос. Вместо това изяснява на журналиста, че е трансформирал името си поради литературната си кариера. Документите, събрани от немския Център за следствие на нацистките закононарушения, убеждават Маусхарт, че Фолкман е взел участие интензивно в ликвидирането на евреи. И той взема решение да го разобличи.
„ Всички говореха единствено за това “, споделя дъщерята на Грубе. „ Страхливец и нахален измамник. “ Тя потегля по следите на бащината версия – намира се с родственици и историци, проверява в Яд Вашем, посещава Полша и Украйна, покрай Коломеа. И прекъсва всякаква връзка с татко си. Приятелите му също са потресени и се отхвърлят от него. А Грубе продължава да мълчи за предишното си, твърди, че това е негова частна работа.
Съвсем нормална за Германия история
Фолкман/Грубе отхвърля обвиняванията и даже упорства, че е спасявал евреи. Но следствието против него, почнало още през 1963 година, приказва друго – обвинен е, че е взел участие в ликвидирането на десетки хиляди евреи. Обвиняват го, че самичък е прострелял двама евреи, а 30 други са задържани от Гестапо по негова самодейност и разстреляни. Когато го разпитват, Грубе не си спомня нищо. През 1969 година правосъдното следствие е прекъснато, а опитът да бъде възобновено в средата на 90-те години се проваля.
Петер Грубе се усеща оправдан. Би споделил, че животът му съставлява история, напълно нормална за Германия. Но в края на живота си се усеща уединен. Оплаква се, че никой не желае да приказва с него. А в действителност не желае да приказва самият той. Или най-малко не за Клаус Фолкман.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ