Джипката е нарцистичен проект, анахронична пропагандна бутафория
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Интервю с проф. Валери Стефанов на Таня Джоева за " Епицентър "
- Проф. Стефанов, преди четири месеца, във връзка 24 май, разговаряхме с Вас за културата, интелектуалния хайлайф, свободата, демокрацията. Тогава казахте следното: „ Хайде на Балкана! “, е остарял позив, на който никой не се отзовава. Там са били „ лудите глави “ като Левски, Хаджи Димитър, Бенковски, Ботев... Днес свободолюбиви жители по същия метод крещят за народна власт в мрежите, само че ги няма на площадите. “ Припомням Ви тези думи, тъй като българските жители излязоха въпреки всичко на площадите. Протестираща България по-добре ли наподобява от безмълвната България?
- Протестите са значим знак за обстановката в България. Те са израз на насъбрани несъгласия с метода, по който се упражнява властта. Протестите не могат сами по себе си да решат проблемите на страната, само че могат да бъдат ускорители на процеси, модератори на настройки. Отнякъде би трябвало да се стартира, тъй като блатото на посредствеността е надълбоко и засмукващо.
Много хора и медии работиха върху облика на митинга, с цел да го делегитимират, и ненапълно съумяха. Протестите били „ грозни “, предизвиквали естетически разочарования. Наистина на експанзията не трябва да се дава отговор с огледална грубост, с вулгарна тирада, с „ отрова “. „ Но белким властта е красива! “ – питаха хората и бяха прави.
Друг е въпросът, че „ от вътрешната страна “ митингът стана обект на политически приватизации и по този начин се лиши от обсег и мощ. „ Ние можем да протестираме, вие – не! “ Това е извънредно разочароващо, демотивиращо като позиция. Такива сме си, можем всички да се удавим, само че всеки ще надува своята избавителна свирка. Колкото свирки, толкоз удавници.
- Какво подвигна масите в този момент? Юмрукът на президента като знак на битка, закодиран в българската история и просвета?
- Отчаянието. Несправедливостта. Наглата агитация. Автобусите на раздялата. Летищата на носталгията. Клановата архаика... Ветровете, вдигнати от борбата в Америка, също са характерен фактор. Те носят нови замисли, ферментиращи политически планове...
Един народ си отива, а политическите шамани мислят само кого да лъжат и по какъв начин да умилостивят „ боговете “ от метрополията. Боговете са по тази причина – да ни наставляват и санкционират.
Всички тези неща родиха конфликта – гражданския агон.
Телата стават причини там, където думите са опустели и към този момент не правят работа. Протестите са обезщетителен жест по отношение на невъзможния спор за една по-различна, просветлена и най-малко мъничко самостоятелна България.
Вдигнатият пестник на президенти може да има разнообразни прочити и да бъде обект на спекулации. Част от тях бяха направени – знак за разделяне, възмездие, зле разбрани пълномощия и прочие
Едно допустимо значение на този жест е да се спре узаконеният произвол на страната по отношение на хората. Да престанем да бъдем почитатели на възгледите за изключителното състояние на хора като Лев Троцки и на Карл Шмид. Знаем кого са обслужвали те и какви мъчителни конвулсии са индуцирали в цялото общество.
- Доскоро западноевропейските медии не проявяваха никакъв интерес към България. За тях тук не се случваше нищо, което може да заинтригува читателите им. От юли насам обстановката се прекатурна. Влязохме във фокуса на вниманието с протеста за нормалност. Как тълкувате Вие задачата „ естествен живот “?
- През XIX век Балканите са въображаеми като „ сцена “, където се дават „ представления “ за останалата част на Европа. По мотив разгроменото Априлско въстание и реакциите на „ просветена Европа “ вестник „ Стара планина “ прави впечатляващо резюме – „ Дипломацията е бездушно създание. Тя не схваща от плачове, от ридания, от вопли и умоления. Тя желае обстоятелства, а какви? Които да я ударят в очите. Представете ѝ огъня на един обществен протест, дипломацията се помръдва, разклаща се, намерва работата сериозна и се занимава с нея. Дайте ѝ продължителния спектакъл на едно кръвопролитие, на една война – отново се раздвижи, отново се разклати и отново се занимае “.
Век и половина ни дели от това изложение и още веднъж сме в неговия смислов обсег. Чакаме някой да разпознае драмата и да ни избави. Друг да изкове ориста ни. Точно сходно държание заслужава определението „ детско “. Инфантилността е несъзнаваният отвод да порастеш, да съзрееш. Да станеш жител, който самичък държи ориста в ръцете си.
Копнежът по „ естествен живот “ значи, че сме доминирани от усети за рисков ексцес, за групова патология, за пукнатини в дълбините на общностния живот.
- Десетките изявления в западни издания отразиха митингите, видяха проблемите, само че нито един публицист не видя харизмата на нашия министър председател. Ние и европейците по друг метод ли гледаме действителностите? Намираме ли към този момент някакви пресечни точки?
- Западните медии видяха и отразиха политическия кризис и гражданското недоволство. Някъде в този кризис се намира и фигурата на българския министър председател, този харизматик.
Да напомня, Макс Вебер разграничава три стълба на легитимността – традицията (така са го правили дедите ни), харизмата (така го прави единствено Той) и рационално-бюрократичната (така го „ прави “ написаната норма). Харизмата е личностна изключителност, която допуска религия и трайна лоялност на избрана общественост. Харизматикът обаче е двойствена и посвоему спорна фигура, предизвестява Вебер. От една страна, той може да се яви в профила на магьосник, оракул, пълководец, само че от друга, да работи като „ лидер на тайфа “.
Хората сами могат да преценяват какъв вид харизматичност има и преразпределя българският министър председател. Лично аз виждам една нескопосана реплика на „ национален човек “, заповедник на странни сънища, притежател на нападателна тирада, настояща като ключова дума за сближение на „ своите хора “.
- Различен ли е погледът на българите, които живеят тук и като че ли са подвластни от властта, и българите, които емигрираха и работят зад граница?
- Гледната точка отдалеко и в профил е обогатяваща, доколкото дава опция за разнородни съпоставки. И „ отсам “, и „ оттова “ е споделено чувството за бездарие, обезсърчение и застой. Има толкоз трагично посредствени хора във властта... Няма за какво да бъдат особено търсени, те сами се оповестяват всеки ден. Достатъчно е единствено да заговорят, с цел да се види какво е интелектуалното им ниво, манталитета им на самозабравили се квартални властелини. Каквото и да им кажеш, каквито и причини да привеждаш, ти си зложелател – черногледец, който не вижда нищо друго. Тези хора отхвърлят да схванат, че единствено със боязън и с агитация не може да се ръководи. Нужни са действителни компетентности и най-малко мъничък лъч на вяра.
Надеждата стимулира, страхът сковава.
- Направиха ли младите българи своята поръчка за смяна?
- Младите, старите... Това потомство, това потомство...
Всеки човек има своята екзистенциална вероятност, която не съответствува безусловно с възрастта и оставащите години. Всеки има правото на заслужен живот, на персонална вяра. Ничий живот не е завършил, до момента в който Бог не оповести неговия край. Всеки българин, всеки човек може да направи своята поръчка за смяна. И да пледира за нея, да се постарае да я осъществя.
Тъкмо тъй като мислим в границите на унаследени и нездравословни клишета, оставихме цели генерации на произвола на „ прехода “. Удавихме ги в безразличието си, съсипахме предишното им, унизихме сегашното им. Манталитетните стандарти са ни яхнали като нощни вълци и не ни оставят десетилетия наред, без значение от обстоятелството, че преди е било „ национална народна власт “, а в този момент е просто „ клептокрация “.
Не можем да променим обществото, преди да променим самите себе си – мисловната си мухъл, персоналните си „ фашизми “ и „ комунизми “.
- Класическото ляво и дясно имат ли към момента своята тежест в актуалния свят? Или нови хрумвания си пробиват път? Защо Зелените вършат забележими пробиви на международната сцена?
- „ Лявото “ и „ дясното “ получават смисъл през концепциите за посланичество (в един обществено разслоен свят) и за полезности (при едно уязвено възприятие за справедливост). Днес обществената стратификация е доста изменена спрямо класическите времена на политическите идентичности. Същото е и с ценностните конфигурации.
Но въпреки всичко... Шивачките във фабриките на изтощението „ пролетариат “ ли са? Или към този момент са нещо друго? И кой ги съставлява и пази? Хората с лъскавите костюми от партията на българските политически хамелеони? Вълкът с дебелата шуба на Смирненски брат ли е на дебеловратия див звяр от несвършващите мутренски времена? Преуспяващ брат му е. Той си е купил места във всички партии и от дълго време е заличил разликите сред „ ляво “ и „ дясно “, „ горе “ и „ долу “...
Властта в България от дълго време е коктейл от ползи (частни и чужди), а не позициониране на чисти родолюбиви дела.
Що се отнася до „ Зелените “ – те се изправят против световните провокации и молят за внимание към тях. Понякога преиграват. Но с изключение на еколози, пазещи водите, земите, въздуха... е време да се намерят характерни форми на грижа за душите на хората. Душите не са „ околна среда “, те са вътрешност. Те са не по-малко застрашени от неистини, от ментални импланти, от медийни отпадъци...
- Резолюцията за положението на правовата страна и главните свободи в България бе гласувана от 358 депутати в Европейския парламент, само че не и от болшинството от представителите на европейските консерватори от ЕНП. Поведението на водачите ѝ разочарова протестиращата общественост в България основно поради разминаването сред каузи и проповядвани полезности. Следим и президентската борба в Съединени американски щати. В рецесия ли е целият политически хайлайф, който води света нанякъде?
- Между „ огромните очаквания “ и „ изгубените илюзии “ от време на време стои едно гласоподаване. Като това, което се случи в Европейския парламент. Ние желаеме едно, те ни назидават за друго.
Разбрахме от Манфред Вебер, че партийните идентичности са му по-скъпи от националните драми и обществените проблеми. Казаха ни да поносим, с цел да си спасим душата. Като заслужен почитател на остарели учители, Вебер от дълго време си е избрал приятелите и е наясно с враговете. Това е политика на партийния конфликт, не и на упования от българските жители обективен арбитраж.
Що се отнася до идните избори в Съединени американски щати – гледаме марионетките на световните сили, които ръководят света. Воденият спор е жалка панорама. Говоря за предаваната човешка и мисловна отпадналост, за неовляданата словесна експанзия и експресия. Тези хора мъчно се концентрират върху предмета на дебата. Те едва управляват себе си, а ние чакаме, че ще редят по един виновен и обективен метод света. Да не забравяме, че по доста линии България също е извънредно подвластна от резултатите на тази световна борба.
- Реториката в обществените мрежи става все по-импулсивна, с високи равнища на експанзия. Тя ли дефинира държанието на масите? Имат ли високите мостри съпротивителни сили?
- Тъй като приказваме за Мрежата, обикновено е в нея да има всичко, в това число и отровни паяци. Мрежата е хранителна среда за експанзията, колкото и механизми за изстудяване на пристрастеностите да бъдат въвеждани. В Мрежата можеш да се маскираш, да изпробваш разнообразни стилистики, да театрализираш психическите си контузии. Мрежата е значим информативен терминал, само че и необхватен клюкарник, психопатичен резерват... Несигурен дом за паниките на постмодерния човек, който си няма различен подслон, само че към момента помни, че в миналото хората са имали същински домове.
На въпроса за „ високите мостри “ – дълбоката мисъл и красивото слово могат да респектират оня, който е кадърен да ги разбере и оцени. Глупакът има добре развити „ съпротивителни сили “ против силата на мозъка и магията на словото. Той живее с други неща, в разнообразни светове.
- Покрай дебата за резолюцията още веднъж се появи призракът на Истанбулската спогодба. Защо на демократична Европа е толкоз значим този документ?
- Истанбулската спогодба е един извънредно спорен и зле написан документ, който може да направи повече бели, в сравнение с да донесе обещаните изгоди. Едно е съпротивата против домашното принуждение, друго е премоделирането на базисни идентичности. Истанбулската спогодба е валякът на неприятния глобализъм, нападателният поход на биополитиката против обичайна политика и обичайните полезности. Преди време писах за това неразбирателство и споделих какво мисля за него.
- Отново в изявление казвате, че „ когато отмине денят на гнева идва дългата работа на градежа, а там ние всекидневно се проваляме “. Чака ли ни още веднъж неуспех или имаме учредения за оптимизъм?
- Мисля, че изчерпахме лимита си за провали. Няма накъде повече да се проваляме. Извадихме на показ цялата си отрицателна устремност и незначителност, време е да дадем късмет и на гения. Българският народ към момента може да излъчи хора с капацитет, които, без да дават обещание „ ярко бъдеще “, ще построят действителен път. Друг е въпросът дали огромните международни играчи ще ни разрешат да създадем нещо, което не е в тяхна сгода. По-скоро – не.
- Вашето чувство – чакаме ли още веднъж избавител, или след толкоз провали и напразни упования сме помъдрели?
- Месията е фигура на есхатологична вяра, жителят е оня, който самичък е подготвен да извърви сложния път към вярата.
Тази е мъдростта на жителя – да осъзнава компликациите и да върви към тяхното превъзмогване в името на ясно дефинирана цел.
- Ако Вие тръгнете с джипка из България, какво бихте посочили на българите?
- Джипката, за която говорите, е нарцистичен план, анахронична пропагандна бутафория, сцена от ранносоциалистически вид. Тъжна обезщетителна фиксация върху несъстояла се „ всенародна обич “.
С сходен анахронизъм не бих пътувал. Но бих се вгледал в един селски площад, където изпращат гурбетчии („ сезонни служащи “ или трайни „ бегълци “). Бих се заслушал в думите, в наставленията, във въздишките... Бих усетил тъгата от раздялата, бих съзрял сълзите в очите.
Това не е измислената пропагандна България, забележима единствено от самохвалната джипка. Това е родината, която ежедневно губим. Родината, която си отива и на сбогуване ни маха с ръка. България на умиращите села, на смаляващите се градове. България на бедността и примирението, за която нямаме очи – да я забележим. Нямаме уши – да чуем.
Интервю с проф. Валери Стефанов на Таня Джоева за " Епицентър "
- Проф. Стефанов, преди четири месеца, във връзка 24 май, разговаряхме с Вас за културата, интелектуалния хайлайф, свободата, демокрацията. Тогава казахте следното: „ Хайде на Балкана! “, е остарял позив, на който никой не се отзовава. Там са били „ лудите глави “ като Левски, Хаджи Димитър, Бенковски, Ботев... Днес свободолюбиви жители по същия метод крещят за народна власт в мрежите, само че ги няма на площадите. “ Припомням Ви тези думи, тъй като българските жители излязоха въпреки всичко на площадите. Протестираща България по-добре ли наподобява от безмълвната България?
- Протестите са значим знак за обстановката в България. Те са израз на насъбрани несъгласия с метода, по който се упражнява властта. Протестите не могат сами по себе си да решат проблемите на страната, само че могат да бъдат ускорители на процеси, модератори на настройки. Отнякъде би трябвало да се стартира, тъй като блатото на посредствеността е надълбоко и засмукващо.
Много хора и медии работиха върху облика на митинга, с цел да го делегитимират, и ненапълно съумяха. Протестите били „ грозни “, предизвиквали естетически разочарования. Наистина на експанзията не трябва да се дава отговор с огледална грубост, с вулгарна тирада, с „ отрова “. „ Но белким властта е красива! “ – питаха хората и бяха прави.
Друг е въпросът, че „ от вътрешната страна “ митингът стана обект на политически приватизации и по този начин се лиши от обсег и мощ. „ Ние можем да протестираме, вие – не! “ Това е извънредно разочароващо, демотивиращо като позиция. Такива сме си, можем всички да се удавим, само че всеки ще надува своята избавителна свирка. Колкото свирки, толкоз удавници.
- Какво подвигна масите в този момент? Юмрукът на президента като знак на битка, закодиран в българската история и просвета?
- Отчаянието. Несправедливостта. Наглата агитация. Автобусите на раздялата. Летищата на носталгията. Клановата архаика... Ветровете, вдигнати от борбата в Америка, също са характерен фактор. Те носят нови замисли, ферментиращи политически планове...
Един народ си отива, а политическите шамани мислят само кого да лъжат и по какъв начин да умилостивят „ боговете “ от метрополията. Боговете са по тази причина – да ни наставляват и санкционират.
Всички тези неща родиха конфликта – гражданския агон.
Телата стават причини там, където думите са опустели и към този момент не правят работа. Протестите са обезщетителен жест по отношение на невъзможния спор за една по-различна, просветлена и най-малко мъничко самостоятелна България.
Вдигнатият пестник на президенти може да има разнообразни прочити и да бъде обект на спекулации. Част от тях бяха направени – знак за разделяне, възмездие, зле разбрани пълномощия и прочие
Едно допустимо значение на този жест е да се спре узаконеният произвол на страната по отношение на хората. Да престанем да бъдем почитатели на възгледите за изключителното състояние на хора като Лев Троцки и на Карл Шмид. Знаем кого са обслужвали те и какви мъчителни конвулсии са индуцирали в цялото общество.
- Доскоро западноевропейските медии не проявяваха никакъв интерес към България. За тях тук не се случваше нищо, което може да заинтригува читателите им. От юли насам обстановката се прекатурна. Влязохме във фокуса на вниманието с протеста за нормалност. Как тълкувате Вие задачата „ естествен живот “?
- През XIX век Балканите са въображаеми като „ сцена “, където се дават „ представления “ за останалата част на Европа. По мотив разгроменото Априлско въстание и реакциите на „ просветена Европа “ вестник „ Стара планина “ прави впечатляващо резюме – „ Дипломацията е бездушно създание. Тя не схваща от плачове, от ридания, от вопли и умоления. Тя желае обстоятелства, а какви? Които да я ударят в очите. Представете ѝ огъня на един обществен протест, дипломацията се помръдва, разклаща се, намерва работата сериозна и се занимава с нея. Дайте ѝ продължителния спектакъл на едно кръвопролитие, на една война – отново се раздвижи, отново се разклати и отново се занимае “.
Век и половина ни дели от това изложение и още веднъж сме в неговия смислов обсег. Чакаме някой да разпознае драмата и да ни избави. Друг да изкове ориста ни. Точно сходно държание заслужава определението „ детско “. Инфантилността е несъзнаваният отвод да порастеш, да съзрееш. Да станеш жител, който самичък държи ориста в ръцете си.
Копнежът по „ естествен живот “ значи, че сме доминирани от усети за рисков ексцес, за групова патология, за пукнатини в дълбините на общностния живот.
- Десетките изявления в западни издания отразиха митингите, видяха проблемите, само че нито един публицист не видя харизмата на нашия министър председател. Ние и европейците по друг метод ли гледаме действителностите? Намираме ли към този момент някакви пресечни точки?
- Западните медии видяха и отразиха политическия кризис и гражданското недоволство. Някъде в този кризис се намира и фигурата на българския министър председател, този харизматик.
Да напомня, Макс Вебер разграничава три стълба на легитимността – традицията (така са го правили дедите ни), харизмата (така го прави единствено Той) и рационално-бюрократичната (така го „ прави “ написаната норма). Харизмата е личностна изключителност, която допуска религия и трайна лоялност на избрана общественост. Харизматикът обаче е двойствена и посвоему спорна фигура, предизвестява Вебер. От една страна, той може да се яви в профила на магьосник, оракул, пълководец, само че от друга, да работи като „ лидер на тайфа “.
Хората сами могат да преценяват какъв вид харизматичност има и преразпределя българският министър председател. Лично аз виждам една нескопосана реплика на „ национален човек “, заповедник на странни сънища, притежател на нападателна тирада, настояща като ключова дума за сближение на „ своите хора “.
- Различен ли е погледът на българите, които живеят тук и като че ли са подвластни от властта, и българите, които емигрираха и работят зад граница?
- Гледната точка отдалеко и в профил е обогатяваща, доколкото дава опция за разнородни съпоставки. И „ отсам “, и „ оттова “ е споделено чувството за бездарие, обезсърчение и застой. Има толкоз трагично посредствени хора във властта... Няма за какво да бъдат особено търсени, те сами се оповестяват всеки ден. Достатъчно е единствено да заговорят, с цел да се види какво е интелектуалното им ниво, манталитета им на самозабравили се квартални властелини. Каквото и да им кажеш, каквито и причини да привеждаш, ти си зложелател – черногледец, който не вижда нищо друго. Тези хора отхвърлят да схванат, че единствено със боязън и с агитация не може да се ръководи. Нужни са действителни компетентности и най-малко мъничък лъч на вяра.
Надеждата стимулира, страхът сковава.
- Направиха ли младите българи своята поръчка за смяна?
- Младите, старите... Това потомство, това потомство...
Всеки човек има своята екзистенциална вероятност, която не съответствува безусловно с възрастта и оставащите години. Всеки има правото на заслужен живот, на персонална вяра. Ничий живот не е завършил, до момента в който Бог не оповести неговия край. Всеки българин, всеки човек може да направи своята поръчка за смяна. И да пледира за нея, да се постарае да я осъществя.
Тъкмо тъй като мислим в границите на унаследени и нездравословни клишета, оставихме цели генерации на произвола на „ прехода “. Удавихме ги в безразличието си, съсипахме предишното им, унизихме сегашното им. Манталитетните стандарти са ни яхнали като нощни вълци и не ни оставят десетилетия наред, без значение от обстоятелството, че преди е било „ национална народна власт “, а в този момент е просто „ клептокрация “.
Не можем да променим обществото, преди да променим самите себе си – мисловната си мухъл, персоналните си „ фашизми “ и „ комунизми “.
- Класическото ляво и дясно имат ли към момента своята тежест в актуалния свят? Или нови хрумвания си пробиват път? Защо Зелените вършат забележими пробиви на международната сцена?
- „ Лявото “ и „ дясното “ получават смисъл през концепциите за посланичество (в един обществено разслоен свят) и за полезности (при едно уязвено възприятие за справедливост). Днес обществената стратификация е доста изменена спрямо класическите времена на политическите идентичности. Същото е и с ценностните конфигурации.
Но въпреки всичко... Шивачките във фабриките на изтощението „ пролетариат “ ли са? Или към този момент са нещо друго? И кой ги съставлява и пази? Хората с лъскавите костюми от партията на българските политически хамелеони? Вълкът с дебелата шуба на Смирненски брат ли е на дебеловратия див звяр от несвършващите мутренски времена? Преуспяващ брат му е. Той си е купил места във всички партии и от дълго време е заличил разликите сред „ ляво “ и „ дясно “, „ горе “ и „ долу “...
Властта в България от дълго време е коктейл от ползи (частни и чужди), а не позициониране на чисти родолюбиви дела.
Що се отнася до „ Зелените “ – те се изправят против световните провокации и молят за внимание към тях. Понякога преиграват. Но с изключение на еколози, пазещи водите, земите, въздуха... е време да се намерят характерни форми на грижа за душите на хората. Душите не са „ околна среда “, те са вътрешност. Те са не по-малко застрашени от неистини, от ментални импланти, от медийни отпадъци...
- Резолюцията за положението на правовата страна и главните свободи в България бе гласувана от 358 депутати в Европейския парламент, само че не и от болшинството от представителите на европейските консерватори от ЕНП. Поведението на водачите ѝ разочарова протестиращата общественост в България основно поради разминаването сред каузи и проповядвани полезности. Следим и президентската борба в Съединени американски щати. В рецесия ли е целият политически хайлайф, който води света нанякъде?
- Между „ огромните очаквания “ и „ изгубените илюзии “ от време на време стои едно гласоподаване. Като това, което се случи в Европейския парламент. Ние желаеме едно, те ни назидават за друго.
Разбрахме от Манфред Вебер, че партийните идентичности са му по-скъпи от националните драми и обществените проблеми. Казаха ни да поносим, с цел да си спасим душата. Като заслужен почитател на остарели учители, Вебер от дълго време си е избрал приятелите и е наясно с враговете. Това е политика на партийния конфликт, не и на упования от българските жители обективен арбитраж.
Що се отнася до идните избори в Съединени американски щати – гледаме марионетките на световните сили, които ръководят света. Воденият спор е жалка панорама. Говоря за предаваната човешка и мисловна отпадналост, за неовляданата словесна експанзия и експресия. Тези хора мъчно се концентрират върху предмета на дебата. Те едва управляват себе си, а ние чакаме, че ще редят по един виновен и обективен метод света. Да не забравяме, че по доста линии България също е извънредно подвластна от резултатите на тази световна борба.
- Реториката в обществените мрежи става все по-импулсивна, с високи равнища на експанзия. Тя ли дефинира държанието на масите? Имат ли високите мостри съпротивителни сили?
- Тъй като приказваме за Мрежата, обикновено е в нея да има всичко, в това число и отровни паяци. Мрежата е хранителна среда за експанзията, колкото и механизми за изстудяване на пристрастеностите да бъдат въвеждани. В Мрежата можеш да се маскираш, да изпробваш разнообразни стилистики, да театрализираш психическите си контузии. Мрежата е значим информативен терминал, само че и необхватен клюкарник, психопатичен резерват... Несигурен дом за паниките на постмодерния човек, който си няма различен подслон, само че към момента помни, че в миналото хората са имали същински домове.
На въпроса за „ високите мостри “ – дълбоката мисъл и красивото слово могат да респектират оня, който е кадърен да ги разбере и оцени. Глупакът има добре развити „ съпротивителни сили “ против силата на мозъка и магията на словото. Той живее с други неща, в разнообразни светове.
- Покрай дебата за резолюцията още веднъж се появи призракът на Истанбулската спогодба. Защо на демократична Европа е толкоз значим този документ?
- Истанбулската спогодба е един извънредно спорен и зле написан документ, който може да направи повече бели, в сравнение с да донесе обещаните изгоди. Едно е съпротивата против домашното принуждение, друго е премоделирането на базисни идентичности. Истанбулската спогодба е валякът на неприятния глобализъм, нападателният поход на биополитиката против обичайна политика и обичайните полезности. Преди време писах за това неразбирателство и споделих какво мисля за него.
- Отново в изявление казвате, че „ когато отмине денят на гнева идва дългата работа на градежа, а там ние всекидневно се проваляме “. Чака ли ни още веднъж неуспех или имаме учредения за оптимизъм?
- Мисля, че изчерпахме лимита си за провали. Няма накъде повече да се проваляме. Извадихме на показ цялата си отрицателна устремност и незначителност, време е да дадем късмет и на гения. Българският народ към момента може да излъчи хора с капацитет, които, без да дават обещание „ ярко бъдеще “, ще построят действителен път. Друг е въпросът дали огромните международни играчи ще ни разрешат да създадем нещо, което не е в тяхна сгода. По-скоро – не.
- Вашето чувство – чакаме ли още веднъж избавител, или след толкоз провали и напразни упования сме помъдрели?
- Месията е фигура на есхатологична вяра, жителят е оня, който самичък е подготвен да извърви сложния път към вярата.
Тази е мъдростта на жителя – да осъзнава компликациите и да върви към тяхното превъзмогване в името на ясно дефинирана цел.
- Ако Вие тръгнете с джипка из България, какво бихте посочили на българите?
- Джипката, за която говорите, е нарцистичен план, анахронична пропагандна бутафория, сцена от ранносоциалистически вид. Тъжна обезщетителна фиксация върху несъстояла се „ всенародна обич “.
С сходен анахронизъм не бих пътувал. Но бих се вгледал в един селски площад, където изпращат гурбетчии („ сезонни служащи “ или трайни „ бегълци “). Бих се заслушал в думите, в наставленията, във въздишките... Бих усетил тъгата от раздялата, бих съзрял сълзите в очите.
Това не е измислената пропагандна България, забележима единствено от самохвалната джипка. Това е родината, която ежедневно губим. Родината, която си отива и на сбогуване ни маха с ръка. България на умиращите села, на смаляващите се градове. България на бедността и примирението, за която нямаме очи – да я забележим. Нямаме уши – да чуем.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ