10 години с Рашидовата реформа
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Автор Екатерина Дочева
Тези дни преглеждах всякакви текстове и открих, че са минали 10 години, откогато Вежди Рашидов, като министър на културата, реши да вкара “Реформата на театралните изкуства”, а пък полковник Митко Тодоров бе назначен за заместник-министър на културата тъкмо тогава, с цел да осъществя този талантлив план. (Той бе добре заплатен и по-късно за всичко, което извърши.) Сигурна съм, че и двамата (разбира се те имаха и съветници – не им бе мъчно да ги намерят измежду настоящи театрали и музиканти, само че отговорността си е основно тяхна) и през днешния ден по никакъв начин не са обезпокоени от резултатите на взаимната си активност тогава.
Още по-сигурна съм, че от дълго време са решили да не си спомнят по какъв начин унищожиха в засегнатите институти идеалния блян да се търси ново, проблематично, друго изкуство, да се предлага репертоар, който ще издигне публиката, ще я направи по-мислеща, разсъждаваща, разбираща. А може би и не са стигнали до това просветление – тъй като сходен блян наподобява не ги е интересувал в никакъв случай. (А Тодоров беше шеф на Военния спектакъл преди да реши да извърши тази поръчка). Продажбите, продаването – това е същността на нещата за тях. И надлежно вкараха в театралните и музикални институти комерсиалната процедура. А търговията на продукта, който създават тези институти върви добре, знаеше се и тогава, единствено в случай че продуктът има “качествата” да се използва необятно – тоест на ширпотребата.
Когато Рашидов се ускори да прави промяната имаше хора и от музикантската колегия, които реагираха. Писаха се текстове, един от тях, “Сатър за музикантството”, който бе оповестен естествено във вестник “Култура”, е поместен в тук, в блога не инцидентно. Бъдещата тогава промяна се разясняваше най-много по Националното радио. Писаха се писма, изказваха се мнения, за които всички в Министерството на културата, отпред с министъра се оказаха изцяло глухи. Тогава много ръководители на музикални институти взеха решение да минат на режим ослушване и спотайване – “да забележим какво ще излезе от тази работа и какво мога да спася в новосъздалата се обстановка.” От тази работа произлязоха доста неприятни неща, избавяне нямаше. Никой не се избави, даже и тези, които смятат, че финансово не са потърпевши. Защото пострада всичко, което думата “музикална култура” вмества в себе си.
Още преди 10 години беше ясно, че когато поставиш музикалните институти според от билетчето, което зрителят/слушател купува, ги обричаш на позорен флирт с народа и поставяш шефове и музиканти на колене пред “нейно величество публиката” (Това факсимиле ми звучеше симпатично преди, само че от 10 години в звученето му се добави един злокобен привкус, в резултат на отвратителната действителност, която претърпяват всички типичен музиканти). В този десетгодишен интервал всички, “произвеждащи” класическо музикално изкуство минаха през няколко стадия. Най-напред беше потресът и тихото недоволство – нормално на маса или в по-тесен кръг, по-късно пристигна етапа “да се вземем в ръце да не останем напълно без хляб” – тогава музиканти от оркестрите (това го видях в Пловдив) бяха накарани не да свирят, а да продават билети из града; и най-после (днес) е, мисля, а може и да се неистина, кулминационната точка, когато на всички места обществено се изявява ужасно удовлетворение, съвсем никой не смее да каже гък против началството – министерството на културата.
Всички се оправят, “обогатявайки” репертоара и разширявайки активността на институтите, които ръководят. Никой, обаче, не им слага въпроса за качеството на музикалната продукция, която се сервира, за смисъла на репертоарното “разширение”. Този въпрос не съществува. Разширението нормално включва поп концерти, в които “звездата” утолява устрема си да застане не пред 10, а пред 50 музиканти, и пее същите, втръснали се и на нея песнички, единствено че на фона на щрайх, който свири цели ноти и претърпява един небрежно изработен, в множеството случаи напълно несъвършен аранжимент. Но салонът е цялостен и билетчетата се продават. А звукът на оркестрите, нивото на стиловата просвета, инструменталният им образ стремително слизат надолу. Впрочем някой към този момент интересува ли се от нивото на българските оркестри?
С тази промяна тази точно власт се намеси съдбовно в естетиката, качеството, смисъла и най-много в същността на това, което се назовава музикална просвета на една страна. Никой към този момент не се пробва да се обади, тъй като опасността да се лишават още пари под някаква форма или претекст – я корона вирус, я финансова рецесия, я нещо друго си е непрекъснато надвиснала – като секира. От Софийската филхармония скоро бяха прибрани 3 милиона лв.. Не чух държавното управление да се похвали с това на някой от безкрайните си брифинги. Затова страхът е огромен. Ако ръководителят на съответния институт не може да откри спонсор – което за нещо по-трудно смилаемо (рискуващо да има по-малко фенове, затова името на спонсора ще се чуе от по-малко хора) е напряко в областта на фантастиката, той е заставен да прави жестоки взаимни отстъпки с всичко, на което се е учил като млад. Аз надълбоко съчувствам на тези хора.
Миналата година присъствах на една подготовка на оркестър, който живурка от 10 години като “Симфониета” в град с вековна музикална традиция. Предложих на директора/диригент да създадем един диалог за неналичието на естествени условия за развиването на състава, за срещата му с друг репертоар, за невъзможността да се построи положително качество на музикалния прочит заради еднообразието на стратегиите. Той ми отхвърли доста деликатно с думите, че не желае да навреди на оркестъра, т.е. не желае оркестърът да бъде напълно скъсен, убит и хората му да останат без работа. А оркестърът от дълго време в действителност е убит като инструмент, предопределен да основава изкуство с добър, изтънчен усет във връзка с класическия тон, да демонстрира на своите слушатели разнообразни стилове, да разсънва любознателността им с музика, която или не са слушали или са слушали рядко. Т.е. съставът от дълго време не извършва една от главните си функционалности – да дърпа публиката нагоре, да я образова, да ѝ предлага благоприятни условия за образуване на естествен за европейска страна естетически усет. Дори 100-те непрестанно повтаряни в цялата ни страна произведения, които се знаят наизуст и от оркестранти, и от диригенти, и от аудитория от дълго време страдат от влошеното звуково качество, от забележимата липса на естествен репетиционен развой – всичко това – резултат от резигнация и от обезсърчение. И публиката от дълго време към този момент кара по инерция, не осъзнава, по какъв начин избира да слуша n-пъти едно и също, че и да си го подпява, с което да подхранва безусловно подправеното самочувствие, че има някаква музикална просвета.
Така за тези 10 години напълно неизбежно бе напълно покварена, съвсем унищожена класическата територия на музиката в България. Изключенията са напълно малко и се следят в София и в два-три от окръжните центрове на страната. Изключения основават и няколко фестивала, които също постоянно се гърчат пред злополучната си финансова вероятност. Никой не проговаря към този момент по този въпрос, никой не се занимава с това. Сред многото неналичия в домашното образование на днешния политик е и неналичието на отношение към класическата музика. И в тази област, както във всички други, от години диалозите са единствено за пари – дали са повече или по-малко. Няма полемики за творчество, за развиване на един или различен род в тази музика, за изпълнителски прочити, за разнообразни гледни точки към другите течения в актуалната музика. И естествено извънредно неглижирано е и българското музикално творчество.
Днешният българин няма никаква визия кои и какви композитори работят в България – като се изключи 2-3 имена, споменавани и изпълнявани от време на време. Когато по малките екрани се приказва за българска музика водещи, и събеседници имат поради само поп музиката. Много пъти по публичната телевизия чувам и виждам разбори на одеве направени клипове на песни, само че не ми се е случвало да чуя да се приказва даже 5 минути за нова камерна или симфонична комбинация. Разбира се на фона на останалите комерсиални малките екрани тя минава за доста културна, само че истината е, че когато няма никаква среда за класическа музика, когато няма конкуренция, каквото и да предложиш, малко по-настрани от пазарната сергия, всички му се радват. И благодарят, доста благодарят. Което още веднъж ме връща към разрухата в концертното и оперно дело и перманентното оскърбление, на което са подложени музикантите, изстрадали своята музика от деца и дваж повече може би страдащи в този момент.
Този, който не желае да страда става безсрамник и приема това състояние до пенсия. А в случай че към момента са му останали някакви копнежи да чуе и да види нещо същинско, положително, ново, провокативно, се ориентира към интернет. Мрежата го свързва със страните, в които в случай че не се интересуваш от класическа музика обществото те гледа като зле учтив и затова обезсърчителен човек. В България си обезсърчителен и те дефинират като постоянно неудовлетворен и мърморещ човек, когато се опиташ да съобщиш, че нещата са обърнати надолу с главата, че от дълго време тук отсъствието на критерии в така наречен сериозна музика прави усещане единствено на човек, пристигнал извън, който се е сблъскал с новите “естетически повеи” в концертната и оперна зала.
Накрая: несъмнено, че публиката е значима за всяко изкуство. Изкуството обаче е предопределено да насочва усета и разбиранията на тези, които се срещат с него. Дори сега да не схванат, да не бъдат допрени, след време хората, които са имали опция да видят нещо отвън техните познания, стартират да проумяват защо иде тирада. Не съм обиколила целия свят, само че мога да кажа, че в Европейския съюз, с изключение на с най-сериозна беднотия, с изключение на с най-ниски демографски индикатори, с изключение на с най-висока смъртност (няма да изреждам всичките ни достижения ) ние сме и обществото с най-консервативния усет и остарели възгледи във връзка с музиката. И освен в тази област, по мои наблюдения. Но по този въпрос няма мониторинг от Европейския съюз, въпросите, свързани с културата на една нация не са предмет на неговата усилена активност. И това ме изпълва с безспорната увереност, че след десет- двайсет години в България ще кретат напълно малко оркестри и опери. И че останалите на територията българи ще търсят в речника за непознати думи най-общи понятия от сферата на класическата музика. Но всички ще се смеят и забавляват – с клипове, куплетчета, детски смехории и пикантерии. Така ще наподобява робът на бъдещето – с цялостни ръце, с празна глава, с опустошена душа и…широко усмихнат.
Автор Екатерина Дочева
Тези дни преглеждах всякакви текстове и открих, че са минали 10 години, откогато Вежди Рашидов, като министър на културата, реши да вкара “Реформата на театралните изкуства”, а пък полковник Митко Тодоров бе назначен за заместник-министър на културата тъкмо тогава, с цел да осъществя този талантлив план. (Той бе добре заплатен и по-късно за всичко, което извърши.) Сигурна съм, че и двамата (разбира се те имаха и съветници – не им бе мъчно да ги намерят измежду настоящи театрали и музиканти, само че отговорността си е основно тяхна) и през днешния ден по никакъв начин не са обезпокоени от резултатите на взаимната си активност тогава.
Още по-сигурна съм, че от дълго време са решили да не си спомнят по какъв начин унищожиха в засегнатите институти идеалния блян да се търси ново, проблематично, друго изкуство, да се предлага репертоар, който ще издигне публиката, ще я направи по-мислеща, разсъждаваща, разбираща. А може би и не са стигнали до това просветление – тъй като сходен блян наподобява не ги е интересувал в никакъв случай. (А Тодоров беше шеф на Военния спектакъл преди да реши да извърши тази поръчка). Продажбите, продаването – това е същността на нещата за тях. И надлежно вкараха в театралните и музикални институти комерсиалната процедура. А търговията на продукта, който създават тези институти върви добре, знаеше се и тогава, единствено в случай че продуктът има “качествата” да се използва необятно – тоест на ширпотребата.
Когато Рашидов се ускори да прави промяната имаше хора и от музикантската колегия, които реагираха. Писаха се текстове, един от тях, “Сатър за музикантството”, който бе оповестен естествено във вестник “Култура”, е поместен в тук, в блога не инцидентно. Бъдещата тогава промяна се разясняваше най-много по Националното радио. Писаха се писма, изказваха се мнения, за които всички в Министерството на културата, отпред с министъра се оказаха изцяло глухи. Тогава много ръководители на музикални институти взеха решение да минат на режим ослушване и спотайване – “да забележим какво ще излезе от тази работа и какво мога да спася в новосъздалата се обстановка.” От тази работа произлязоха доста неприятни неща, избавяне нямаше. Никой не се избави, даже и тези, които смятат, че финансово не са потърпевши. Защото пострада всичко, което думата “музикална култура” вмества в себе си.
Още преди 10 години беше ясно, че когато поставиш музикалните институти според от билетчето, което зрителят/слушател купува, ги обричаш на позорен флирт с народа и поставяш шефове и музиканти на колене пред “нейно величество публиката” (Това факсимиле ми звучеше симпатично преди, само че от 10 години в звученето му се добави един злокобен привкус, в резултат на отвратителната действителност, която претърпяват всички типичен музиканти). В този десетгодишен интервал всички, “произвеждащи” класическо музикално изкуство минаха през няколко стадия. Най-напред беше потресът и тихото недоволство – нормално на маса или в по-тесен кръг, по-късно пристигна етапа “да се вземем в ръце да не останем напълно без хляб” – тогава музиканти от оркестрите (това го видях в Пловдив) бяха накарани не да свирят, а да продават билети из града; и най-после (днес) е, мисля, а може и да се неистина, кулминационната точка, когато на всички места обществено се изявява ужасно удовлетворение, съвсем никой не смее да каже гък против началството – министерството на културата.
Всички се оправят, “обогатявайки” репертоара и разширявайки активността на институтите, които ръководят. Никой, обаче, не им слага въпроса за качеството на музикалната продукция, която се сервира, за смисъла на репертоарното “разширение”. Този въпрос не съществува. Разширението нормално включва поп концерти, в които “звездата” утолява устрема си да застане не пред 10, а пред 50 музиканти, и пее същите, втръснали се и на нея песнички, единствено че на фона на щрайх, който свири цели ноти и претърпява един небрежно изработен, в множеството случаи напълно несъвършен аранжимент. Но салонът е цялостен и билетчетата се продават. А звукът на оркестрите, нивото на стиловата просвета, инструменталният им образ стремително слизат надолу. Впрочем някой към този момент интересува ли се от нивото на българските оркестри?
С тази промяна тази точно власт се намеси съдбовно в естетиката, качеството, смисъла и най-много в същността на това, което се назовава музикална просвета на една страна. Никой към този момент не се пробва да се обади, тъй като опасността да се лишават още пари под някаква форма или претекст – я корона вирус, я финансова рецесия, я нещо друго си е непрекъснато надвиснала – като секира. От Софийската филхармония скоро бяха прибрани 3 милиона лв.. Не чух държавното управление да се похвали с това на някой от безкрайните си брифинги. Затова страхът е огромен. Ако ръководителят на съответния институт не може да откри спонсор – което за нещо по-трудно смилаемо (рискуващо да има по-малко фенове, затова името на спонсора ще се чуе от по-малко хора) е напряко в областта на фантастиката, той е заставен да прави жестоки взаимни отстъпки с всичко, на което се е учил като млад. Аз надълбоко съчувствам на тези хора.
Миналата година присъствах на една подготовка на оркестър, който живурка от 10 години като “Симфониета” в град с вековна музикална традиция. Предложих на директора/диригент да създадем един диалог за неналичието на естествени условия за развиването на състава, за срещата му с друг репертоар, за невъзможността да се построи положително качество на музикалния прочит заради еднообразието на стратегиите. Той ми отхвърли доста деликатно с думите, че не желае да навреди на оркестъра, т.е. не желае оркестърът да бъде напълно скъсен, убит и хората му да останат без работа. А оркестърът от дълго време в действителност е убит като инструмент, предопределен да основава изкуство с добър, изтънчен усет във връзка с класическия тон, да демонстрира на своите слушатели разнообразни стилове, да разсънва любознателността им с музика, която или не са слушали или са слушали рядко. Т.е. съставът от дълго време не извършва една от главните си функционалности – да дърпа публиката нагоре, да я образова, да ѝ предлага благоприятни условия за образуване на естествен за европейска страна естетически усет. Дори 100-те непрестанно повтаряни в цялата ни страна произведения, които се знаят наизуст и от оркестранти, и от диригенти, и от аудитория от дълго време страдат от влошеното звуково качество, от забележимата липса на естествен репетиционен развой – всичко това – резултат от резигнация и от обезсърчение. И публиката от дълго време към този момент кара по инерция, не осъзнава, по какъв начин избира да слуша n-пъти едно и също, че и да си го подпява, с което да подхранва безусловно подправеното самочувствие, че има някаква музикална просвета.
Така за тези 10 години напълно неизбежно бе напълно покварена, съвсем унищожена класическата територия на музиката в България. Изключенията са напълно малко и се следят в София и в два-три от окръжните центрове на страната. Изключения основават и няколко фестивала, които също постоянно се гърчат пред злополучната си финансова вероятност. Никой не проговаря към този момент по този въпрос, никой не се занимава с това. Сред многото неналичия в домашното образование на днешния политик е и неналичието на отношение към класическата музика. И в тази област, както във всички други, от години диалозите са единствено за пари – дали са повече или по-малко. Няма полемики за творчество, за развиване на един или различен род в тази музика, за изпълнителски прочити, за разнообразни гледни точки към другите течения в актуалната музика. И естествено извънредно неглижирано е и българското музикално творчество.
Днешният българин няма никаква визия кои и какви композитори работят в България – като се изключи 2-3 имена, споменавани и изпълнявани от време на време. Когато по малките екрани се приказва за българска музика водещи, и събеседници имат поради само поп музиката. Много пъти по публичната телевизия чувам и виждам разбори на одеве направени клипове на песни, само че не ми се е случвало да чуя да се приказва даже 5 минути за нова камерна или симфонична комбинация. Разбира се на фона на останалите комерсиални малките екрани тя минава за доста културна, само че истината е, че когато няма никаква среда за класическа музика, когато няма конкуренция, каквото и да предложиш, малко по-настрани от пазарната сергия, всички му се радват. И благодарят, доста благодарят. Което още веднъж ме връща към разрухата в концертното и оперно дело и перманентното оскърбление, на което са подложени музикантите, изстрадали своята музика от деца и дваж повече може би страдащи в този момент.
Този, който не желае да страда става безсрамник и приема това състояние до пенсия. А в случай че към момента са му останали някакви копнежи да чуе и да види нещо същинско, положително, ново, провокативно, се ориентира към интернет. Мрежата го свързва със страните, в които в случай че не се интересуваш от класическа музика обществото те гледа като зле учтив и затова обезсърчителен човек. В България си обезсърчителен и те дефинират като постоянно неудовлетворен и мърморещ човек, когато се опиташ да съобщиш, че нещата са обърнати надолу с главата, че от дълго време тук отсъствието на критерии в така наречен сериозна музика прави усещане единствено на човек, пристигнал извън, който се е сблъскал с новите “естетически повеи” в концертната и оперна зала.
Накрая: несъмнено, че публиката е значима за всяко изкуство. Изкуството обаче е предопределено да насочва усета и разбиранията на тези, които се срещат с него. Дори сега да не схванат, да не бъдат допрени, след време хората, които са имали опция да видят нещо отвън техните познания, стартират да проумяват защо иде тирада. Не съм обиколила целия свят, само че мога да кажа, че в Европейския съюз, с изключение на с най-сериозна беднотия, с изключение на с най-ниски демографски индикатори, с изключение на с най-висока смъртност (няма да изреждам всичките ни достижения ) ние сме и обществото с най-консервативния усет и остарели възгледи във връзка с музиката. И освен в тази област, по мои наблюдения. Но по този въпрос няма мониторинг от Европейския съюз, въпросите, свързани с културата на една нация не са предмет на неговата усилена активност. И това ме изпълва с безспорната увереност, че след десет- двайсет години в България ще кретат напълно малко оркестри и опери. И че останалите на територията българи ще търсят в речника за непознати думи най-общи понятия от сферата на класическата музика. Но всички ще се смеят и забавляват – с клипове, куплетчета, детски смехории и пикантерии. Така ще наподобява робът на бъдещето – с цялостни ръце, с празна глава, с опустошена душа и…широко усмихнат.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ