Любовта, без която не можем
Често когато приказваме за обич, имаме поради само сантименталната. Страстта, романтиката, нежността, сексът - като че ли с това се изчерпва тя, като че ли няма по-силно възприятие, по-завладяващо. Фиксирането ни обаче в тази обич ни слага един капан, в който влизаме на драго сърце - толкоз огромен е залогът.
“В търсене на единствената, ослепяваме за другите типове обич. ”
Невъзможността от време на време да намерим тази обич, буйната, или тя да откри нас - две еднообразно неверни тактики, ни кара да изпитваме най-страшното нещo, най-малко по този начин ни се коства - самотата. Това е нещото, което заобикаляме с цената на всичко - мимолетни връзки, зависимости и нездрави връзки с другите. Празнотата се опитваме да запълним обезверено, скачайки от човек на човек, от тръпка на тръпка, все търсейки, все надявайки се. А в действителност не разбираме, че любовта е огромно богатство и ние ровим единствено на повърхността й, където свети най-силно. Но там, където блясъкът е подправен, разтуха постоянно има. И ние сме почтени и заслужаваме да се осъществим с тази обич. Не да я притежаваме или завоюваме, а да се оставим тя да ни обеземе.
Любовта вкъщи. Най-първата, най-важната. Основата и спътникът до живот. Семейството е извор на толкоз доста обич, а ние толкоз рядко го оценяваме. В началото е гушкането на мама, игрите с тати, баба, дядо. Когато ни държат за ръка, до момента в който пресичаме, ръката на челото, когато вдигнем темепература, отбелязването на вратата какъв брой сме пораснали. После идва наш ред - колелото се завърта и виждаме родителските наслади и неточности, разпознаваме ги като свои. Прощаваме и продължаваме да плетем нишката на любовта още веднъж и още веднъж. Нищо не бърка толкоз надълбоко в душата, както неналичието на тази обич, никой в никакъв случай няма да ни нарани толкоз надълбоко и никой в никакъв случай няма да ни утеши и избави от жестокия ден.
Любовта сред братя и сестри. Децата, които са сами в фамилията, не могат да оценят какво е да имаш брат и сестра. И никой другар не може да се съпостави с тази връзка. Братът и сестрата са хем от нашата кръв, хем са като другари. Те ни познават най-дълго и ще бъдат с нас най-дълго. Съюзници и врагове, само че все дружно, все в мислите ни и ние в никакъв случай няма да сме сами и постоянно ще имаме съдружник. Децата ни ще порастват дружно, родът ще се разклонява, а в основата му ще седят две хлапета, които ядат сладолед пред у дома.
Приятелската обич. Приятелят е една душа в две тела. Да имаш безценен другар е като да имаш необичаен подарък. Сродна душа, влюбена в твоята лична, оглеждаща се в нея, само че достоверно и без илюзии. Толкова типове другарства, колкото сме и хората по земята. Имаме такива от детинство, такива от другите стадии на живота, само че останали в тях, а и такива, с които е- в този момент сме се срещнали. Да срещнеш другар в чужд е като да се влюбиш, само че без рестриктивните мерки и изискванията на пристрастеността и секса. От душа към душа.
Любовта има доста лица, само че не е наложително да са човешки. Изкуството, природата, науката, заниманията ни, дома ни, градината - всичко, което ни въодушевява и изпълва с възхищения и екстаз единствено от това, че съществува и ние сме там, с цел да го забележим и усетим. А някои хора имат единствено този източник на обич. Великите музиканти и художници, отдадените фотографи и учени. Дали, в случай че бяха щастливи в любовта, буйната, биха били толкоз положителни в областите си?
И по този начин, какво остана за буйната обич в едно сърце, цялостно с толкоз доста друга? Всичко, безусловно всичко. Каквото и да претърпяваме, както и да го назоваваме, ще търсим своята буйна обич. И всеки ще има какво да добави за нея. Един намират в нея излизането от елементарното, други - търсят пристанището си. Едни ще желаят приключенията и свибидата, други - индивидът, с който да остареят. От първите стрели с очи, първите инцидентно докосвания и смутени погледи. До сливането на телата в едно безпределно цяло, сливането на душите в едно безпределно измерение.
Любовта е всичко това, тя е смисълът, тя е пътят, не задачата. Тя е всичко към, в и зад нас. Има дни, в които неналичието на някой, който можеш да целунеш и прегърнеш, е влудяваща, да. А с цел да не усещаме тази липса, би трябвало да се осъществим с обич, обич във всички измерения, с лица човешки и без тях. Просто обич.
“В търсене на единствената, ослепяваме за другите типове обич. ”
Невъзможността от време на време да намерим тази обич, буйната, или тя да откри нас - две еднообразно неверни тактики, ни кара да изпитваме най-страшното нещo, най-малко по този начин ни се коства - самотата. Това е нещото, което заобикаляме с цената на всичко - мимолетни връзки, зависимости и нездрави връзки с другите. Празнотата се опитваме да запълним обезверено, скачайки от човек на човек, от тръпка на тръпка, все търсейки, все надявайки се. А в действителност не разбираме, че любовта е огромно богатство и ние ровим единствено на повърхността й, където свети най-силно. Но там, където блясъкът е подправен, разтуха постоянно има. И ние сме почтени и заслужаваме да се осъществим с тази обич. Не да я притежаваме или завоюваме, а да се оставим тя да ни обеземе.
Любовта вкъщи. Най-първата, най-важната. Основата и спътникът до живот. Семейството е извор на толкоз доста обич, а ние толкоз рядко го оценяваме. В началото е гушкането на мама, игрите с тати, баба, дядо. Когато ни държат за ръка, до момента в който пресичаме, ръката на челото, когато вдигнем темепература, отбелязването на вратата какъв брой сме пораснали. После идва наш ред - колелото се завърта и виждаме родителските наслади и неточности, разпознаваме ги като свои. Прощаваме и продължаваме да плетем нишката на любовта още веднъж и още веднъж. Нищо не бърка толкоз надълбоко в душата, както неналичието на тази обич, никой в никакъв случай няма да ни нарани толкоз надълбоко и никой в никакъв случай няма да ни утеши и избави от жестокия ден.
Любовта сред братя и сестри. Децата, които са сами в фамилията, не могат да оценят какво е да имаш брат и сестра. И никой другар не може да се съпостави с тази връзка. Братът и сестрата са хем от нашата кръв, хем са като другари. Те ни познават най-дълго и ще бъдат с нас най-дълго. Съюзници и врагове, само че все дружно, все в мислите ни и ние в никакъв случай няма да сме сами и постоянно ще имаме съдружник. Децата ни ще порастват дружно, родът ще се разклонява, а в основата му ще седят две хлапета, които ядат сладолед пред у дома.
Приятелската обич. Приятелят е една душа в две тела. Да имаш безценен другар е като да имаш необичаен подарък. Сродна душа, влюбена в твоята лична, оглеждаща се в нея, само че достоверно и без илюзии. Толкова типове другарства, колкото сме и хората по земята. Имаме такива от детинство, такива от другите стадии на живота, само че останали в тях, а и такива, с които е- в този момент сме се срещнали. Да срещнеш другар в чужд е като да се влюбиш, само че без рестриктивните мерки и изискванията на пристрастеността и секса. От душа към душа.
Любовта има доста лица, само че не е наложително да са човешки. Изкуството, природата, науката, заниманията ни, дома ни, градината - всичко, което ни въодушевява и изпълва с възхищения и екстаз единствено от това, че съществува и ние сме там, с цел да го забележим и усетим. А някои хора имат единствено този източник на обич. Великите музиканти и художници, отдадените фотографи и учени. Дали, в случай че бяха щастливи в любовта, буйната, биха били толкоз положителни в областите си?
И по този начин, какво остана за буйната обич в едно сърце, цялостно с толкоз доста друга? Всичко, безусловно всичко. Каквото и да претърпяваме, както и да го назоваваме, ще търсим своята буйна обич. И всеки ще има какво да добави за нея. Един намират в нея излизането от елементарното, други - търсят пристанището си. Едни ще желаят приключенията и свибидата, други - индивидът, с който да остареят. От първите стрели с очи, първите инцидентно докосвания и смутени погледи. До сливането на телата в едно безпределно цяло, сливането на душите в едно безпределно измерение.
Любовта е всичко това, тя е смисълът, тя е пътят, не задачата. Тя е всичко към, в и зад нас. Има дни, в които неналичието на някой, който можеш да целунеш и прегърнеш, е влудяваща, да. А с цел да не усещаме тази липса, би трябвало да се осъществим с обич, обич във всички измерения, с лица човешки и без тях. Просто обич.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ