Нешо Бончев и отечественият идеал
Боян АНГЕЛОВ
Разгледани в подтекста на Българското възобновление, животът и делото на Нешо Бончев (1839-1878) получават по-ясни и плътни измерения. Обществените процеси, които оформят неговата персона, са обективно обусловени, само че прочувствените подбуди са решаващи за търсенето на по-различни хоризонти при построяването на визията за самостоятелната независимост. Искреност, суровост и добродетелност - такава е триадата от личностни качества, които иманентно принадлежат на индивида Нешо Бончев.
Той живее в своята пасторална патриархалност, дарена му по рождение от сантименталното планинско Панагюрище. Възпитан в свободолюбие, дързост и неподчинение, през целия си живот съхранява тези завоевания, които му оказват помощ да бъде внезапен и прочувствен, безмилостен към бездарието, слабоволието и незнанието. Възхищава се от образците на класическата древност, докоснал се до тях във философската паралелка на Киевската духовна семинария и аудиториите на Московския университет. От Русия, като че ли изкачен на приоблачен връх, той съзерцава с яд и печал злочестата орис на съотечествениците си, чезнещи в сянката на османския полумесец. В тази негова втора татковина вижда същинския покровител на българите, в нея оформя своите високи критерии за красивото и възвишеното, за художествената форма и естетическия усет. Отбелязва, че историята два пъти е разкрила неразривната духовна непосредственост на българи и руси. Най-напред, когато съветският народ приема от нас свещената книжовност и преведените на старобългарски богослужебни книги. И повторно, през буреносния ХIХ век, когато българите осмислят своето съществуване и посредством актуалната съветска литература усещат мощните импулси на свободолюбието, окрилили Европа и света.
Московският българин тъгува за Отечеството, само че свободният му дух не може да се помири, че ще загуби своето персонално достолепие и вътрешната си дързост, в случай че се завърне там, където " не дохожда приток от питомний живот на Европата ". Той преподава старогръцки в Първа Московска гимназия и в Лазаревския институт за източни езици. Приема античността като прародина на всички съвременни изкуства, тъй като без нейното познаване актуалният човек не може да реализира връзката сред минало и настояще. Превежда Омир и Херодот, само че е очарован и от немското Просвещение. Открива за себе си креативните гении на Гьоте и Шилер, неустоимия им порив към свободата и пътищата за нейното реализиране.
Паметна плоча на Нешо Бончев в Историческия музей в Панагюрище
Нешо Бончев и неговият талантлив другар по перо Христо Ботев са прояви на прочувствения вулкан на съветската класическа литература от първата половина на ХIХ век. Духовният заряд в творбите на Пушкин, Лермонтов и Гогол е уловен от критическите сетива на Висарион Белински и трансфорат в еманация на съветския блян за правдивост. По сходен метод Нешо Бончев разсънва задрямалите сетива на съвременниците си за разкриване на литература с висока естетическа и нравствена стойност. Това е единствената опция за оцеляване на полезностите измежду океана от вездесъща незначителност. Ако българинът желае да се изравни с цивилизования европеец, би трябвало да стане част от ерудираната интелигенция, възпитана в обич към отечеството и почитание към другите национални култури.
Без личността на Н. Бончев Българското възобновление не би имало своята удивителна хубост. Той стои може би най-близо до облика на Инсаров от " В навечерието " на Тургенев. Възприема естетическия блян не като онтологическа парадигма, а като всекидневна процедура и метод за реализиране на естетика сред действителното и божественото. В креативните му проекти е залегнала като морално обвързване задачата да предлага на благонравните българи художествени преводи на най-хубавото от международната литература.
Нешо Бончев умира два дни преди подписването на мирния контракт в Сан Стефано. Двадесет години след неговата гибел Марин Дринов изрича: "...През 1876 година Нешо Бончев напрегна последните си сили и дружно с починалия Райко Жинзифов старателно се труди за запознаването на съветския свят с тогавашните злочестини на народа ни. Бончев и Жинзифов преведоха на съветски език и редактираха много доста от ония вести за турските зверства в България, които се печатаха в московските газети или се четяха в съвещанията на Московския славянски комитет и които потресоха целия съветски народ в навечерието на войната за нашето избавление. "
С делата си първият наш книжовен критик от дълго време ни е посочил по какъв начин би трябвало да се води война с бездарието и с нелепостта. Общество, което не толерира грубата мощ и дивашкия нарцисизъм, има шанса да сътвори етични и обективни жители, каквито живееха в фантазиите на кохортата велики български възрожденци, измежду които е и Нешо Бончев.>
Разгледани в подтекста на Българското възобновление, животът и делото на Нешо Бончев (1839-1878) получават по-ясни и плътни измерения. Обществените процеси, които оформят неговата персона, са обективно обусловени, само че прочувствените подбуди са решаващи за търсенето на по-различни хоризонти при построяването на визията за самостоятелната независимост. Искреност, суровост и добродетелност - такава е триадата от личностни качества, които иманентно принадлежат на индивида Нешо Бончев.
Той живее в своята пасторална патриархалност, дарена му по рождение от сантименталното планинско Панагюрище. Възпитан в свободолюбие, дързост и неподчинение, през целия си живот съхранява тези завоевания, които му оказват помощ да бъде внезапен и прочувствен, безмилостен към бездарието, слабоволието и незнанието. Възхищава се от образците на класическата древност, докоснал се до тях във философската паралелка на Киевската духовна семинария и аудиториите на Московския университет. От Русия, като че ли изкачен на приоблачен връх, той съзерцава с яд и печал злочестата орис на съотечествениците си, чезнещи в сянката на османския полумесец. В тази негова втора татковина вижда същинския покровител на българите, в нея оформя своите високи критерии за красивото и възвишеното, за художествената форма и естетическия усет. Отбелязва, че историята два пъти е разкрила неразривната духовна непосредственост на българи и руси. Най-напред, когато съветският народ приема от нас свещената книжовност и преведените на старобългарски богослужебни книги. И повторно, през буреносния ХIХ век, когато българите осмислят своето съществуване и посредством актуалната съветска литература усещат мощните импулси на свободолюбието, окрилили Европа и света.
Московският българин тъгува за Отечеството, само че свободният му дух не може да се помири, че ще загуби своето персонално достолепие и вътрешната си дързост, в случай че се завърне там, където " не дохожда приток от питомний живот на Европата ". Той преподава старогръцки в Първа Московска гимназия и в Лазаревския институт за източни езици. Приема античността като прародина на всички съвременни изкуства, тъй като без нейното познаване актуалният човек не може да реализира връзката сред минало и настояще. Превежда Омир и Херодот, само че е очарован и от немското Просвещение. Открива за себе си креативните гении на Гьоте и Шилер, неустоимия им порив към свободата и пътищата за нейното реализиране.
Паметна плоча на Нешо Бончев в Историческия музей в Панагюрище
Нешо Бончев и неговият талантлив другар по перо Христо Ботев са прояви на прочувствения вулкан на съветската класическа литература от първата половина на ХIХ век. Духовният заряд в творбите на Пушкин, Лермонтов и Гогол е уловен от критическите сетива на Висарион Белински и трансфорат в еманация на съветския блян за правдивост. По сходен метод Нешо Бончев разсънва задрямалите сетива на съвременниците си за разкриване на литература с висока естетическа и нравствена стойност. Това е единствената опция за оцеляване на полезностите измежду океана от вездесъща незначителност. Ако българинът желае да се изравни с цивилизования европеец, би трябвало да стане част от ерудираната интелигенция, възпитана в обич към отечеството и почитание към другите национални култури.
Без личността на Н. Бончев Българското възобновление не би имало своята удивителна хубост. Той стои може би най-близо до облика на Инсаров от " В навечерието " на Тургенев. Възприема естетическия блян не като онтологическа парадигма, а като всекидневна процедура и метод за реализиране на естетика сред действителното и божественото. В креативните му проекти е залегнала като морално обвързване задачата да предлага на благонравните българи художествени преводи на най-хубавото от международната литература.
Нешо Бончев умира два дни преди подписването на мирния контракт в Сан Стефано. Двадесет години след неговата гибел Марин Дринов изрича: "...През 1876 година Нешо Бончев напрегна последните си сили и дружно с починалия Райко Жинзифов старателно се труди за запознаването на съветския свят с тогавашните злочестини на народа ни. Бончев и Жинзифов преведоха на съветски език и редактираха много доста от ония вести за турските зверства в България, които се печатаха в московските газети или се четяха в съвещанията на Московския славянски комитет и които потресоха целия съветски народ в навечерието на войната за нашето избавление. "
С делата си първият наш книжовен критик от дълго време ни е посочил по какъв начин би трябвало да се води война с бездарието и с нелепостта. Общество, което не толерира грубата мощ и дивашкия нарцисизъм, има шанса да сътвори етични и обективни жители, каквито живееха в фантазиите на кохортата велики български възрожденци, измежду които е и Нешо Бончев.>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ