Пловдив върна на Наталия и Юрий живота, който войната им отн...
Автор: Илияна Ангелова
Наталия и Юрий Плахови са бесарабски българи от украинския град Болград в Одеска област. Едни от дребното бежанци с шанс, които съумяват да избягат от войната, да бъдат дружно, да си наемат квартира, а от две седмици Наталия даже възвръща бизнеса си, откривайки масажно студио за дами в Пловдив.
Заедно са от 24 години. И двамата одобряват огромната ученическа обич като орис. Преди 17 години се женят и са щастливи родители на две дъщери - Кристина на 16 години и Ева на 4. Наталия е дипломирана здравна сестра и 8 години работи в централната градска болница в Болград. Междувременно приключва курсове за теляк и си открива студио, което създава, и бизнесът й потръгва. Юрий работи 16 години в Гранична полиция, която напуща, откакто изтича договорът му. Войната го заварва в миг, в който търси работа, която да му разрешава да изкарва повече време със фамилията си.
Отначало не повярвали на това, което чули от медиите. Мислели, че ще е еднократна „ наказателна акция “ на Путин за заплашване. Никой не очаквал, че ще стартира същинска, класическа война с жертви, разрушени домове, убити деца, дами, възрастни хора, че ще се чуват сирени, че би трябвало да са подготвени да живеят в изби, пригодени за бомбоубежища. За благополучие те не претърпяват този смут в Болград, който се намира на границата с Молдова.
Близостта до друга страна резервира града им. Засега
" Когато осъзнахме какво се случва в реалност, изпаднахме в потрес. Не можехме да повярваме, че се случва такова нещо в 21. век. Мислехме си, че всичко ще завърши за седмици, най-вече 1-2 месеца “, споделя Наталия.
Върху безапелационното им решение да избягат оказал натискът на техни другари от Пловдив, които им предложили помощ и дом, където да се приютят.
„ Просто трябваше да приемем мисълта, че войната е реалност, че ще става по-страшно. Кризата и инфлацията също са факт. Вече има проблем с електричеството, който ще се задълбочи през зимата, и трябваше да мислим за спасението на децата си “, спомня си Юрий. Той потегля пръв през юни. В Пловдив ръка му подава другар, който от три години живее в България и работи като водач в „ ПИМК “. Във компанията към този момент работи и различен украинец от Херсон. Помагат му и той стартира да кара камион по вътрешни курсове.
„ В началото мислех да отпътува по-късно, само че Юрий настояваше с децата да тръгнем незабавно. Искаше ми се да се провеждам по-добре - въпреки всичко при нас нямаше военни дейности. Добре че го послушах, тъй като като здравно лице след 1 октомври нямаше да ме пуснат “, споделя Наталия, която с двете деца идва през август. С нея идва и майка й. Родителите на Юрий остават в Болград. „ Мъчно ми е за тях, само че те споделиха -
тук е домът ни, тук желаеме да умрем “.
Семейството бързо привиква с общуването у нас. За Наталия е по-лесно. Тя е от село на бесарабски българи и там приказват „ техния български “. Юрий е роден в града, където се приказва съветски и украински. В фамилията също, защото майката е украинка, а бащата бесарабски българин. Помага му 16-годишната Кристина, която учи четвърта година в българско учебно заведение. Вече е в 11. клас. Още преди войната фантазията й е да запише ресторантьорство и туризъм в Аграрния университет. За страдание е задоволително огромна, с цел да разбере същинския смут от войната и обстоятелството, че все по-трудно ще става прибирането в родния град. Сега учи отдалечено, с цел да вземе тапия от българското учебно заведение, само че й се постанова от време на време да има и очни занимания по няколко дни. Тогава пътува с баба си. Липсват й приятелите, местата, които обича, домът, с който е привикнала, учебното заведение.
В това отношение дребната Ева е късметлийка. Не осъзнава какво се случва. В детската градина е привикнала бързо, има другари и всеки ден се връща с нови научени думички. „ Най-странното беше, когато стартира да се обръща към мен с „ мамо “. Отначало не разбрах, че приказва на мен. За нея най-важното е, че сме дружно. Само пита дали имаме две къщи и по кое време отново ще отидем в другата “, споделя Наталия.
Когато напускали града, взела единствено най-необходимото в колата - облекла и някои по-малки уреди от студиото си. После се прибирала два пъти, с цел да вземе най-малко част от оборудването за студиото. Помогнали й доброволци. „ Благодарна съм, тъй като нямаше да се оправим, в случай че трябваше да закупувам всичко още веднъж. И в този момент купихме много неща, само че трябваше да си стъпим още веднъж на краката “, споделя Наталия. Не вземат предмети за спомен, даже албумите със остарели снимки. Актуалните са в телефоните.
Като вяра, че още веднъж може да се върнат
и имат потребност единствено от чисто практични неща.
От две седмици Наталия към този момент има собствен бизнес. Всъщност - възвръща го. Открива масажно студио, единствено за дами, на ул. „ Победа “ 42 - уютно, направено с усет и добре оборудвано. Търсенето на помещение, подготовката на документи, ремонтът и обзавеждането отвличат мислите им за войната и ги насочват в друга тенденция. „ Трябва да мислим за децата и бъдещето. Сега сме тук. Пловдив ни харесва, хората са положителни, дружелюбни са, съчувстват и в случай че могат - оказват помощ. Най-вероятно ще останем дълго тук. Може да се окаже и вечно. Животът ще покаже “, споделя младата жена. И признава, че тъгуват за роднините и приятелите, които са се разпилели по света. За останалите в Украйна мислят с паника.
„ Тази война ни научи да ценим дребните неща и да сме признателни за всяка доброта, за всеки жест. Осъзнавам какви късметлии сме ние - да сме дружно, да имаме другари, които ни подтикнаха да дойдем тук и ни подадоха ръка, да намерим работа. Благодаря на Господ за всичко това. Дано се случи и на другите ни сънародници “, моли се Наталия.
В момента единствено в Пловдив има над 4000 бежанци от Украйна.
Наталия и Юрий Плахови са бесарабски българи от украинския град Болград в Одеска област. Едни от дребното бежанци с шанс, които съумяват да избягат от войната, да бъдат дружно, да си наемат квартира, а от две седмици Наталия даже възвръща бизнеса си, откривайки масажно студио за дами в Пловдив.
Заедно са от 24 години. И двамата одобряват огромната ученическа обич като орис. Преди 17 години се женят и са щастливи родители на две дъщери - Кристина на 16 години и Ева на 4. Наталия е дипломирана здравна сестра и 8 години работи в централната градска болница в Болград. Междувременно приключва курсове за теляк и си открива студио, което създава, и бизнесът й потръгва. Юрий работи 16 години в Гранична полиция, която напуща, откакто изтича договорът му. Войната го заварва в миг, в който търси работа, която да му разрешава да изкарва повече време със фамилията си.
Отначало не повярвали на това, което чули от медиите. Мислели, че ще е еднократна „ наказателна акция “ на Путин за заплашване. Никой не очаквал, че ще стартира същинска, класическа война с жертви, разрушени домове, убити деца, дами, възрастни хора, че ще се чуват сирени, че би трябвало да са подготвени да живеят в изби, пригодени за бомбоубежища. За благополучие те не претърпяват този смут в Болград, който се намира на границата с Молдова.
Близостта до друга страна резервира града им. Засега
" Когато осъзнахме какво се случва в реалност, изпаднахме в потрес. Не можехме да повярваме, че се случва такова нещо в 21. век. Мислехме си, че всичко ще завърши за седмици, най-вече 1-2 месеца “, споделя Наталия.
Върху безапелационното им решение да избягат оказал натискът на техни другари от Пловдив, които им предложили помощ и дом, където да се приютят.
„ Просто трябваше да приемем мисълта, че войната е реалност, че ще става по-страшно. Кризата и инфлацията също са факт. Вече има проблем с електричеството, който ще се задълбочи през зимата, и трябваше да мислим за спасението на децата си “, спомня си Юрий. Той потегля пръв през юни. В Пловдив ръка му подава другар, който от три години живее в България и работи като водач в „ ПИМК “. Във компанията към този момент работи и различен украинец от Херсон. Помагат му и той стартира да кара камион по вътрешни курсове.
„ В началото мислех да отпътува по-късно, само че Юрий настояваше с децата да тръгнем незабавно. Искаше ми се да се провеждам по-добре - въпреки всичко при нас нямаше военни дейности. Добре че го послушах, тъй като като здравно лице след 1 октомври нямаше да ме пуснат “, споделя Наталия, която с двете деца идва през август. С нея идва и майка й. Родителите на Юрий остават в Болград. „ Мъчно ми е за тях, само че те споделиха -
тук е домът ни, тук желаеме да умрем “.
Семейството бързо привиква с общуването у нас. За Наталия е по-лесно. Тя е от село на бесарабски българи и там приказват „ техния български “. Юрий е роден в града, където се приказва съветски и украински. В фамилията също, защото майката е украинка, а бащата бесарабски българин. Помага му 16-годишната Кристина, която учи четвърта година в българско учебно заведение. Вече е в 11. клас. Още преди войната фантазията й е да запише ресторантьорство и туризъм в Аграрния университет. За страдание е задоволително огромна, с цел да разбере същинския смут от войната и обстоятелството, че все по-трудно ще става прибирането в родния град. Сега учи отдалечено, с цел да вземе тапия от българското учебно заведение, само че й се постанова от време на време да има и очни занимания по няколко дни. Тогава пътува с баба си. Липсват й приятелите, местата, които обича, домът, с който е привикнала, учебното заведение.
В това отношение дребната Ева е късметлийка. Не осъзнава какво се случва. В детската градина е привикнала бързо, има другари и всеки ден се връща с нови научени думички. „ Най-странното беше, когато стартира да се обръща към мен с „ мамо “. Отначало не разбрах, че приказва на мен. За нея най-важното е, че сме дружно. Само пита дали имаме две къщи и по кое време отново ще отидем в другата “, споделя Наталия.
Когато напускали града, взела единствено най-необходимото в колата - облекла и някои по-малки уреди от студиото си. После се прибирала два пъти, с цел да вземе най-малко част от оборудването за студиото. Помогнали й доброволци. „ Благодарна съм, тъй като нямаше да се оправим, в случай че трябваше да закупувам всичко още веднъж. И в този момент купихме много неща, само че трябваше да си стъпим още веднъж на краката “, споделя Наталия. Не вземат предмети за спомен, даже албумите със остарели снимки. Актуалните са в телефоните.
Като вяра, че още веднъж може да се върнат
и имат потребност единствено от чисто практични неща.
От две седмици Наталия към този момент има собствен бизнес. Всъщност - възвръща го. Открива масажно студио, единствено за дами, на ул. „ Победа “ 42 - уютно, направено с усет и добре оборудвано. Търсенето на помещение, подготовката на документи, ремонтът и обзавеждането отвличат мислите им за войната и ги насочват в друга тенденция. „ Трябва да мислим за децата и бъдещето. Сега сме тук. Пловдив ни харесва, хората са положителни, дружелюбни са, съчувстват и в случай че могат - оказват помощ. Най-вероятно ще останем дълго тук. Може да се окаже и вечно. Животът ще покаже “, споделя младата жена. И признава, че тъгуват за роднините и приятелите, които са се разпилели по света. За останалите в Украйна мислят с паника.
„ Тази война ни научи да ценим дребните неща и да сме признателни за всяка доброта, за всеки жест. Осъзнавам какви късметлии сме ние - да сме дружно, да имаме другари, които ни подтикнаха да дойдем тук и ни подадоха ръка, да намерим работа. Благодаря на Господ за всичко това. Дано се случи и на другите ни сънародници “, моли се Наталия.
В момента единствено в Пловдив има над 4000 бежанци от Украйна.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ