(1940-1996) Състоянието, което наричаме изгнание (фрагмент) Човек се озовава в

(1940-1996)

Състоянието, което назоваваме заточение
(фрагмент)

Човек се озовава в заточение по ред аргументи и при разнородни условия. Някои от тях наподобяват по-добри, други по-лоши, само че тази разлика е без значение, когато пристигна време да се чете некрологът. На лавицата мястото ти ще бъде заето не от теб, а от книгата ти. И до момента в който към момента упорстват на разграничението сред изкуството и живота, ще е по-добре да намерят книгата ти хубава, а живота ти непоносим, в сравнение с противоположното. Разбира се, има възможност да не ги е грижа нито за едното, нито за другото.

Животът в заточение, в чужбина, в непознати води, е в същността си предусещане за ориста ти под формата на книга, изгубен на лавицата сред тези, с които те свързва само първата писмен знак от фамилното ти име. Ето те в читалнята на голяма библиотека, към момента отворена… На читателя въобще не му пука по какъв начин си попаднал там. И с цел да го накараш да не те затвори сред кориците и захвърли на лавицата, би трябвало да му кажеш – на този твой четец, който си фантазира, че всичко му е ясно, – нещо качествено ново за света му и за него самия. Няма значение, в случай че сходни внушения ти се костват прекомерни – цялата игра става посредством подстрекателство, по тази причина и дистанцията, което изгнанието основава сред създателя и неговите герои, го кара от време на време да прибягва към астрономически и древен числа.

Това ме навежда на мисълта, че думата „ заточение “ не е може би най-подходящата, с цел да се опише положението на писателя, заставен (от страната, от боязън, от беднотия, от скука) да напусне страната си. „ Изгнание “ покрива в най-хубавия случай самия миг на заминаването, на прогонването, последвано от нещо прекомерно комфортно и независимо, с цел да бъде наречено с име, което подсказва недвусмислено понятна тъга. Самият факт на нашето събиране тук сочи, че в случай че е нужно да си намерим общия знаменател, ще ни е мъчно да го назовем. В идентична степен ли изпитваме обезсърчение, дами и господа? Еднакво ли сме откъснати от публиката си? Всички ли живеем в Париж? Не, само че това, което ни свързва, е ориста ни под формата на книга, еднакъв буквализъм и символизъм, разгърнати на масата или на пода на голямата библиотека в другите й краища, с цел да бъде тъпкана тя или взета в ръка от леко заинтригувания четец или – което би било по-лошо – от добросъвестния библиотекар. Качествено новото, което можем да кажем на читателя, е самостоятелното, наподобяващо галактически транспортен съд схващане, което, уверен съм, спохожда всеки един от нас, само че чиито визити множеството наши страници отхвърлят да признаят.

А отхвърлят от на практика съображения или поради условията на жанра. Защото, в случай че си признаем за тях, сме застрашени или от полуда, или от онази студенина, с която свързваме бледоликите туземци. Обратното обаче води – и то бързо – към баналното. Вероятно това ви припомня доста типично съветския табиет да се дават литературни указания; в действителност става дума за реакция на един човек против прекомерно огромния брой писатели емигранти – на първо място руснаците, – които избират баналната страна на добродетелите. Това е огромно разхищаване, тъй като друга истина за положението, което назоваваме заточение, е, че то придава ужасно ускоряване на чисто професионалния полет – или блян – към уединение, към безспорната перспектива; към ситуацията, когато единственото, което ти остава, си ти и твоят език, без никой и нищо да застава сред вас. За една нощ изгнанието води там, където, с цел да стигнете, ще ви е необходим нормално цялостен живот. Нямам нищо срещу, в случай че това ви звучи като реклама, тъй като е извънредно време тази концепция да се продаде. Защото откровено искам да има повече купувачи. Може би една метафора ще помогне – писателят бежанец е като куче или човек, изстрелян в капсула в космоса (по-скоро като куче, в сравнение с като човек, тъй като няма в никакъв случай да ви приберат обратно). Капсулата е езикът ви. За да доразвием метафората, ще прибавим, че пътешественикът открива доста бързо, че привличането не е към земята, а нагоре.

За човек от нашата специалност положението, което назоваваме заточение, е на първо място езиково събитие: изхвърлен от майчиния си език, той се и уединява в него. От негов меч, така да се каже, той се трансформира в неговия щит, в капсулата му. Онова, което е почнало като персонална, интимна връзка с езика, в заточение се трансформира в орис – още преди да се трансформира в фикс идея или дълг. По определение живият език има податливост – и повод – към центробежност, стремейки се да покрие оптимално пространство и допустимо най-вече празнина. На това се дължи демографският гърмеж – както и вашият независим полет на открито, към царството на телескопа или молитвата.

Би могло да се каже, че всички ние работим върху един речник. Защото литературата е речник, инвентар от смисли за една или друга човешка орис, за една или друга отживялост. Тя е речникът на езика, на който животът приказва на индивида. Неговата задача е да не позволява идващият, новодошлият, да попадне в същия капан или най-малко да му помогне да разбере, ако попадне в този капан, че е жертва на перифраза. Така той няма да е изключително впечатлен и по тази причина ще е посвоему по-свободен. Защото да познаваш смисъла на изискванията на живота, на това, което става с теб, е освобождаващо. Струва ми се, че положението, което назоваваме заточение, предстои на по-изчерпателно обяснение; пословично с болката си, то би трябвало също да се опознае и откъм притъпяващата болката безконечност, откъм забравата, откъм откъснатостта, безразличието, откъм ужасяващите човешки и безчовечен панорами, за които нямаме друга мярка, с изключение на самите себе си.

И в случай че не можем да го създадем по-безопасно за идващия, то би трябвало да го създадем по-лесно. Единственият метод да го създадем по-лесно и по-малко ужасно е, като му го покажем във всички измерения – или най-малко дотолкоз, доколкото ние самите сме съумели да го измерим. Можем да спорим за отговорностите и верността си (съответно към съвременниците ни, отечествата ни, новите страни, културите и традициите ни и т.н.) ad finitum (до безспир - (лат.), само че тази отговорност или по-скоро опция да направиш идващия – независимо какъв брой научен е както той, по този начин и възможните му потребности – малко по-свободен, не трябва да поражда никакво съмнение. И в случай че всичко това звучи малко прекомерно възвишено и хуманистично, то аз се оправдавам. Разликата не е толкоз хуманистична, колкото детерминистична, въпреки и да е безсмислено да навлизаме чак в такива тънкости. Аз просто желая да кажа, че не е зле при опция да спрем да бъдем просто бъбриви последици във великата верига от аргументи и следствия и да се опитаме да станем аргументи. Състоянието, което назоваваме заточение, ни предлага тъкмо такава опция.

Ако не я използваме, в случай че решим да бъдем последици и да изживеем изгнанието си по познатия метод, тогава не трябва да приписваме всичко на носталгията. Разбира се, с това ще е обвързвана нуждата да разкажем за потисничеството, несъмнено, ситуацията ни би трябвало да служи като предизвестие за всеки мислещ човек, който си играе с концепцията за идеално общество. В това е нашата полезност за свободния свят, такава е задачата ни.

А може би още по-висша полезност и по-висша задача е да бъдем неумишлено въплъщение на обезкуражаващата концепция, че освободеният човек не е свободен човек, че освобождението е единствено средството за реализиране на свободата, а не неин синоним. Това акцентира размерите на вредата, която може да бъде нанесена на нашия тип, и ние можем да се гордеем с тази роля. И въпреки всичко, в случай че желаеме да изиграем по-голяма роля, ролята на свободния човек, тогава би трябвало да можем да приемем – или най-малко да имитираме – начина, по който свободният човек се проваля. Когато свободният човек се проваля, той не упреква никого, с изключение на себе си.

1995 година

От: „ Състоянието, което назоваваме заточение “, Йосиф Бродски („ За скръбта и разсъдъка “), изд. „ Факел експрес “, 2003 година
Снимка: Iosif Aleksandrovich Brodsky (1940-1996), ro.wikipedia.org