Украйна в сърцето на Кан -
Тазгодишният Кан ще се запомни по доста аргументи, само че най-много със своята жива ангажираност – във фокуса са международните филантропични рецесии и най-много войната в сърцето на Европа. Организаторите демонстрират ясно, че фестивалът не е просто международна витрина на киното, само че и етична и гражданска платформа за отпор на насилието и злото. И в същото време, киното като средство за другарство, се разпростира през всичките си жанрове и даже има сили да се самоиронизира.
Церемонията по откриването зададе особения, обезпокоителен и непоколебим звук на Кан 2022. След обичайното блестящо нанагорнище по аления килим и общоприетите слова на водещата Виржини Ефира ненадейно на екрана се появи Володимир Зеленски. Президент на непозната страна в непосредствено послание към гостите (и света)– това се случва за първи път в Кан. За секунди строгото му наличие и въодушевената тирада в отбрана на Украйна сложи церемония вечерта в различен подтекст. И елегантният киноелит брутално се върна в действителността. Всички си дадоха сметка, че бомбите и разрушенията не са по никакъв начин надалеч, че се случват в този момент, в този миг. Но въпреки всичко, Кан не е фронтова линия или най-малко не безусловно. Състезават се режисьори, сценаристи, продуценти, артисти, кино студия, стилове и жанрове, само че не с танкове и ракети, а с хрумвания, истории и професионализъм.
Накратко - беше
СМАЙВАЩО И НЕОБИЧАЙНО ОТКРИВАНЕ
– след Зеленски на екрана се разпростра зомби-комедията „ Край на фотосите! “ на Мишел Азанависиус – замайващ „ филм във кино лентата “, неуместна история за фотосите на зомби филм, който по задание би трябвало да бъде „ бързо сниман, на ниска цена и междинен “. Азанависиус е притежател на „ Оскар “ за „ Артистът “, почитан от Кан и поради „ Изключителният (Моят Годар) “ , синефил от класа.
Тук прави римейк на японския хорър шлагер от 2017 на режисьора Шинигиро Уеда (непознат за нас, само че не и за киноманиаците по света). След предумишлено несвързана история, снимана в 30-минутен непрестанен план-епизод с камера от ръка, във втората половина на кино лентата сатирично е разкрита кухнята “ на правенето на тези филми: обилно плисване на кофи алена багра, слагане и махане на изкуствени зъби, хвърчащи глави и ръце на пластмасови манекени и така нататък Френските артисти си приказват на японски имена, намесва се смахната японска продуцентка, Пърл Харбър и куп неразбории, само че действието се поддържа най-много от шеметно гонене от ненаситни зомбита, едно от които се оказва елементарен пияч в рецесия... Филмът по откриването беше самобитно намигане към нелеката специалността на редовите кинаджии, задявка без искания. Но тя прозвуча малко неуместно на фона на огромната картина.
И още – на церемонията феноменалният американски артист Форест Уитакър получи „ Почетна Златна палма “ за своя принос към киното и филантропичните дела. Неговата особена аура впечатлява Кан през 1988, когато още на 27 години за ролята на гениалния саксофонист Чарли Паркър в „ Птицата “ получава Наградата най-хубава мъжка роля. После се снима при Скорсезе, Оливър Стоун и доста други, само че най-запомнящата се негова роля, най-малко за мен, е меланхоличният наемен палач от „ Дух куче: Пътят на самурая “ на Джармуш, живеещ съгласно кода на достойнството на самураите от Средновековна Япония. Там се разкрива целият диапазон на този голям гений, кадърен да предава дълбочините, мистерията и крехкостта на човешката природа. За „ Последният крал на Шотландия “ има „ Оскар “ и „ Златен глобус “. Има още и 4 кино лентата като режисьор и продуцент. Славата и светският звук обаче ни минимум не го трансформират и на сцената в Кан той изглеждаше обезпокоен и като че ли забързан към филантропичните си задания.
През 2012 основава неправителствена организация „ Whitaker Peace and Development Iniciative ”, която работи в Централна и Южна Африка, Мексико и Лос Анджелис за определяне на мир и икономическа резистентност. И не е смешка - помогнала е на милион и половина души с мрежа от 14 центъра за образование! Уитакър е специфичен делегат на ЮНЕСКО за мир и помиряване. Той е и един от продуцентите на документалния „ В името на мира “ (реж. Кристоф Кастань и Тома Самтен), показан на Специална прожекция. Това е остро наблюдаване върху бедственото състояние в Южен Судан, най-младата страна в света, където след основаването й през 2011 в революция са починали 350 000 души. Филмът е сниман с риск на живота и създателите демонстрират решимостта на младото потомство да приключи жестокостите и потресаващата бедност в лагерите за цивилни. Проследяваме по какъв начин една храбра млада жена и един млад мъж работят като посредници с цел да помирят две воюващи племена, които взаимно си крадат добитъка и се избиват.
След подобен филм си казваш, че войнствените импулси на човечеството се разграничават единствено в равнището на технологията... И си даваш сметка какъв брой привилегировани сме ние в нашата сякаш бедна, само че зелена и спокойна Източна Европа. А през образеца на Уитакър разбираш, че с цел да си същинска международна „ звезда “, се желае с изключение на можене, още и алтруизъм и емпатия към страданията на другите.
Тъмнокожият Форест Уитакър сподели по какъв начин киното и славата работят освен за персоналния авторитет, само че и за богатството на доста други. Видяхме може би най-симпатичното лице на американското кино – богатство, свястно, огряно от вътрешна хубост и сензитивност.
Въобще американското кино и по-точно Холивуд тази година се завръща в Кан с гръм и тропот. Почти безусловно. Може да прибавим още е с отвесно политане. Буквално. Присъствието на още една митична фигура -
ТОМ КРУЗ ПРЕДИЗВИКА НЕЩО НЕВИЖДАНО.
„ Върайъти “ писаха закачливо, че „ Кан е под Круз надзор “ и това не беше надалеч от истината. За да го поздравят, бяха мобилизирани пет бойни самолета от френския въздушен патрул, които прелетяха над Двореца, оставяйки синьо-бяло-червени следи – цветовете от знамето на Франция. 59-годишният артист дойде на Кроазет с хеликоптер, с цел да показа блокбастъра „ Top Gun: Maverick ” (реж. Джозеф Козински), а предходният ден се е срещнал с френски бойни водачи, които в миналото са гледали първия „ Топ гън “ (1986) и са били въодушевени да станат летци. Били са изумени, че Маверик им идва на крайници... През деня посоченият за „ най-голямата сетовна звезда “, „ звезда измежду звездите “ имаше мастърклас, а вечерта получи „ Почетна Златна палма “, която не беше оповестена в предварителните анонси. Това положително неостаряващо момче, постоянно с добра усмивка и кипящо от сила, съумя за следващ път да очарова фенове и критици освен с професионализма си, който назовава просто „ поминък “, само че и с неизменимата си обич към киното в класическия му формат.
С над 40 години в специалността и 40 кино лентата, снимал под режисурата на Скорсезе, Кубрик, Бари Левинсън, Оливър Стоун и доста други майстори той съобщи: „ Правя филми за огромния екран. Обичам моята аудитория. Правя филми за публиката. “ Разказва, че е имал невероятни моменти в живота си и може да каже, че схваща бизнеса. „ Учил съм се и съм се обучавал през целия път “ – това е неговата печеливша тактика, която направи задачата му на супер киночовек допустима.
Но Кан е огледало на цялото международно кино. След Том Круз, „ самата формулировка за холивудска легенда “, екраните на фестивала отприщиха кино във всички направления. Включен в последния миг в програмата като „ Специална прожекция “ документалният „ Мариупол 2 “ на трагично починалия в Украйна литовски режисьор Мантас Кведаравичус покърти публиката със сурови картини на обезсърчение и съсипия, радикално разнообразни от репортажното телевизионно снимане. Всъщност материалът е инсталиран посмъртно от неговия екип.
Моментът на представянето беше в действителност трогателен, със сълзи на съпричастие. В такива моменти усещаш сянката на гибелта като нещо действително. Знаем, че киното е свидетелско свидетелствуване, освен забавление, само че доста рядко разбираме, че от време на време то се прави с цената на живота. Получил се е мощен наблюдателен филм - с дълги статични фрагменти, в дъното на които понякога се виждат да проблясват изстреляни снаряди или се издигат злокобни пушеци. През цялото време чуваме адския екот на далечни бомби, от които фрагментът се разтриса. Няма сюжет – просто възрастни хора и деца оцеляват в подземието на една баптистка черква благодарение на пастора. Молят се, погребват своите мъртви, хранят се и се надяват всичко да свърши. Заснети са от отдалеченост, с цел да не се тормозят и да не утежняват болката им. Няма образни резултати, няма особени ракурси и хубости. Всичко е достоверно и по тази причина още по-страшно.
КИНО НА РЪБА, КИНО, КОЕТО РАЗТЪРСВА.
Ето какво написа в работните си бележки убитият режисьор: „ Никой от жителите на Мариупол не се боеше от гибелта, въпреки че беше вездесъща. Нямаше нито минало, нито бъдеще, нито наказание... Беше парадайс в пъкъла, деликатни пеперудени криле, които се допират, миризмата на гибел в чистия й тип. Беше живот, който пулсира. “
Само може да гадаем по какъв начин тази най-пареща тематика – болката на Украйна - ще бъде показана във кино лентата на Сергей Лозница „ Естествена история на разрушението “ . Лозница е праволинеен в творчеството и държанието си. Беше споделил пред „ Фигаро “ че „ Владимир Путин е Макбет “ и напусна Европейската кино академия заради прекомерно слабата й, съгласно него, реакция на събитията в Украйна.
Програмата „ Особен взор “ пък ще покаже дебютния филм на украинския режисьор Мартин Наконечни „ Погледът на пеперудата “ – за млада жена, която отхвърля да се възприема като жертва на трагични събития, сполетели я в затвор в Донбас. Дълбоко травмирана, тя има визиони и се бори с кошмарите от предишното.
Като заговорихме за крила на пеперуда и резултатът от трепването им, мисля, че в този момент сме по-скоро в резултата на бомбите. Минахме деликатната фаза и Кан трагично отразява не пеперудените криле, а крилете на изтребителите.
С тематиката за опълчване на съветската експанзията се свързва и друго събитие от фестивала – наличието на Кирил Серебренников , фамозният съветски отстъпник, който след началото на войната се изнася в Берлин. Той показа трети собствен филм в Кан (след непостижимия „ Лято “ и впечатляващия образно „ Грипът на Петрови “) и е поканен като самостоятелен създател – да напомним за отхвърли на Кан да приема съветски публични делегации. „ Жената на Чайковски “ е видимо исторически филм, само че приказва тайно и по доста линии за нашето време - репресивните обичаи на патриархалното, неравенството на дамите, хомосексуалността. Това е изначално мрачна история за фанатична обич и може да се дефинира като
ПЕРФЕКТНИЯ АНТИ-ЛЮБОВЕН ФИЛМ.
Той е и безпределно надалеч от схемите на биографичното кино за тези, които биха потърсили обстоятелства от професионалния живот на великия съветски композитор. Няма я и музиката му. Присъстват искрено провокативни подиуми, които евентуално ще шокират по-деликатните очи. Но би трябвало да се гледа поради безспорното образно майсторство. На почитателите на Серебренников бих предложила въпреки всичко вдъхновяващия „ Лято “ – рок-откровение, огряно от музика, бунтарство, анимация и преливаща креативна сила.
Снимки: Cannes 2022
Церемонията по откриването зададе особения, обезпокоителен и непоколебим звук на Кан 2022. След обичайното блестящо нанагорнище по аления килим и общоприетите слова на водещата Виржини Ефира ненадейно на екрана се появи Володимир Зеленски. Президент на непозната страна в непосредствено послание към гостите (и света)– това се случва за първи път в Кан. За секунди строгото му наличие и въодушевената тирада в отбрана на Украйна сложи церемония вечерта в различен подтекст. И елегантният киноелит брутално се върна в действителността. Всички си дадоха сметка, че бомбите и разрушенията не са по никакъв начин надалеч, че се случват в този момент, в този миг. Но въпреки всичко, Кан не е фронтова линия или най-малко не безусловно. Състезават се режисьори, сценаристи, продуценти, артисти, кино студия, стилове и жанрове, само че не с танкове и ракети, а с хрумвания, истории и професионализъм.
Накратко - беше
СМАЙВАЩО И НЕОБИЧАЙНО ОТКРИВАНЕ
– след Зеленски на екрана се разпростра зомби-комедията „ Край на фотосите! “ на Мишел Азанависиус – замайващ „ филм във кино лентата “, неуместна история за фотосите на зомби филм, който по задание би трябвало да бъде „ бързо сниман, на ниска цена и междинен “. Азанависиус е притежател на „ Оскар “ за „ Артистът “, почитан от Кан и поради „ Изключителният (Моят Годар) “ , синефил от класа.
Тук прави римейк на японския хорър шлагер от 2017 на режисьора Шинигиро Уеда (непознат за нас, само че не и за киноманиаците по света). След предумишлено несвързана история, снимана в 30-минутен непрестанен план-епизод с камера от ръка, във втората половина на кино лентата сатирично е разкрита кухнята “ на правенето на тези филми: обилно плисване на кофи алена багра, слагане и махане на изкуствени зъби, хвърчащи глави и ръце на пластмасови манекени и така нататък Френските артисти си приказват на японски имена, намесва се смахната японска продуцентка, Пърл Харбър и куп неразбории, само че действието се поддържа най-много от шеметно гонене от ненаситни зомбита, едно от които се оказва елементарен пияч в рецесия... Филмът по откриването беше самобитно намигане към нелеката специалността на редовите кинаджии, задявка без искания. Но тя прозвуча малко неуместно на фона на огромната картина.
И още – на церемонията феноменалният американски артист Форест Уитакър получи „ Почетна Златна палма “ за своя принос към киното и филантропичните дела. Неговата особена аура впечатлява Кан през 1988, когато още на 27 години за ролята на гениалния саксофонист Чарли Паркър в „ Птицата “ получава Наградата най-хубава мъжка роля. После се снима при Скорсезе, Оливър Стоун и доста други, само че най-запомнящата се негова роля, най-малко за мен, е меланхоличният наемен палач от „ Дух куче: Пътят на самурая “ на Джармуш, живеещ съгласно кода на достойнството на самураите от Средновековна Япония. Там се разкрива целият диапазон на този голям гений, кадърен да предава дълбочините, мистерията и крехкостта на човешката природа. За „ Последният крал на Шотландия “ има „ Оскар “ и „ Златен глобус “. Има още и 4 кино лентата като режисьор и продуцент. Славата и светският звук обаче ни минимум не го трансформират и на сцената в Кан той изглеждаше обезпокоен и като че ли забързан към филантропичните си задания.
През 2012 основава неправителствена организация „ Whitaker Peace and Development Iniciative ”, която работи в Централна и Южна Африка, Мексико и Лос Анджелис за определяне на мир и икономическа резистентност. И не е смешка - помогнала е на милион и половина души с мрежа от 14 центъра за образование! Уитакър е специфичен делегат на ЮНЕСКО за мир и помиряване. Той е и един от продуцентите на документалния „ В името на мира “ (реж. Кристоф Кастань и Тома Самтен), показан на Специална прожекция. Това е остро наблюдаване върху бедственото състояние в Южен Судан, най-младата страна в света, където след основаването й през 2011 в революция са починали 350 000 души. Филмът е сниман с риск на живота и създателите демонстрират решимостта на младото потомство да приключи жестокостите и потресаващата бедност в лагерите за цивилни. Проследяваме по какъв начин една храбра млада жена и един млад мъж работят като посредници с цел да помирят две воюващи племена, които взаимно си крадат добитъка и се избиват.
След подобен филм си казваш, че войнствените импулси на човечеството се разграничават единствено в равнището на технологията... И си даваш сметка какъв брой привилегировани сме ние в нашата сякаш бедна, само че зелена и спокойна Източна Европа. А през образеца на Уитакър разбираш, че с цел да си същинска международна „ звезда “, се желае с изключение на можене, още и алтруизъм и емпатия към страданията на другите.
Тъмнокожият Форест Уитакър сподели по какъв начин киното и славата работят освен за персоналния авторитет, само че и за богатството на доста други. Видяхме може би най-симпатичното лице на американското кино – богатство, свястно, огряно от вътрешна хубост и сензитивност.
Въобще американското кино и по-точно Холивуд тази година се завръща в Кан с гръм и тропот. Почти безусловно. Може да прибавим още е с отвесно политане. Буквално. Присъствието на още една митична фигура -
ТОМ КРУЗ ПРЕДИЗВИКА НЕЩО НЕВИЖДАНО.
„ Върайъти “ писаха закачливо, че „ Кан е под Круз надзор “ и това не беше надалеч от истината. За да го поздравят, бяха мобилизирани пет бойни самолета от френския въздушен патрул, които прелетяха над Двореца, оставяйки синьо-бяло-червени следи – цветовете от знамето на Франция. 59-годишният артист дойде на Кроазет с хеликоптер, с цел да показа блокбастъра „ Top Gun: Maverick ” (реж. Джозеф Козински), а предходният ден се е срещнал с френски бойни водачи, които в миналото са гледали първия „ Топ гън “ (1986) и са били въодушевени да станат летци. Били са изумени, че Маверик им идва на крайници... През деня посоченият за „ най-голямата сетовна звезда “, „ звезда измежду звездите “ имаше мастърклас, а вечерта получи „ Почетна Златна палма “, която не беше оповестена в предварителните анонси. Това положително неостаряващо момче, постоянно с добра усмивка и кипящо от сила, съумя за следващ път да очарова фенове и критици освен с професионализма си, който назовава просто „ поминък “, само че и с неизменимата си обич към киното в класическия му формат.
С над 40 години в специалността и 40 кино лентата, снимал под режисурата на Скорсезе, Кубрик, Бари Левинсън, Оливър Стоун и доста други майстори той съобщи: „ Правя филми за огромния екран. Обичам моята аудитория. Правя филми за публиката. “ Разказва, че е имал невероятни моменти в живота си и може да каже, че схваща бизнеса. „ Учил съм се и съм се обучавал през целия път “ – това е неговата печеливша тактика, която направи задачата му на супер киночовек допустима.
Но Кан е огледало на цялото международно кино. След Том Круз, „ самата формулировка за холивудска легенда “, екраните на фестивала отприщиха кино във всички направления. Включен в последния миг в програмата като „ Специална прожекция “ документалният „ Мариупол 2 “ на трагично починалия в Украйна литовски режисьор Мантас Кведаравичус покърти публиката със сурови картини на обезсърчение и съсипия, радикално разнообразни от репортажното телевизионно снимане. Всъщност материалът е инсталиран посмъртно от неговия екип.
Моментът на представянето беше в действителност трогателен, със сълзи на съпричастие. В такива моменти усещаш сянката на гибелта като нещо действително. Знаем, че киното е свидетелско свидетелствуване, освен забавление, само че доста рядко разбираме, че от време на време то се прави с цената на живота. Получил се е мощен наблюдателен филм - с дълги статични фрагменти, в дъното на които понякога се виждат да проблясват изстреляни снаряди или се издигат злокобни пушеци. През цялото време чуваме адския екот на далечни бомби, от които фрагментът се разтриса. Няма сюжет – просто възрастни хора и деца оцеляват в подземието на една баптистка черква благодарение на пастора. Молят се, погребват своите мъртви, хранят се и се надяват всичко да свърши. Заснети са от отдалеченост, с цел да не се тормозят и да не утежняват болката им. Няма образни резултати, няма особени ракурси и хубости. Всичко е достоверно и по тази причина още по-страшно.
КИНО НА РЪБА, КИНО, КОЕТО РАЗТЪРСВА.
Ето какво написа в работните си бележки убитият режисьор: „ Никой от жителите на Мариупол не се боеше от гибелта, въпреки че беше вездесъща. Нямаше нито минало, нито бъдеще, нито наказание... Беше парадайс в пъкъла, деликатни пеперудени криле, които се допират, миризмата на гибел в чистия й тип. Беше живот, който пулсира. “
Само може да гадаем по какъв начин тази най-пареща тематика – болката на Украйна - ще бъде показана във кино лентата на Сергей Лозница „ Естествена история на разрушението “ . Лозница е праволинеен в творчеството и държанието си. Беше споделил пред „ Фигаро “ че „ Владимир Путин е Макбет “ и напусна Европейската кино академия заради прекомерно слабата й, съгласно него, реакция на събитията в Украйна.
Програмата „ Особен взор “ пък ще покаже дебютния филм на украинския режисьор Мартин Наконечни „ Погледът на пеперудата “ – за млада жена, която отхвърля да се възприема като жертва на трагични събития, сполетели я в затвор в Донбас. Дълбоко травмирана, тя има визиони и се бори с кошмарите от предишното.
Като заговорихме за крила на пеперуда и резултатът от трепването им, мисля, че в този момент сме по-скоро в резултата на бомбите. Минахме деликатната фаза и Кан трагично отразява не пеперудените криле, а крилете на изтребителите.
С тематиката за опълчване на съветската експанзията се свързва и друго събитие от фестивала – наличието на Кирил Серебренников , фамозният съветски отстъпник, който след началото на войната се изнася в Берлин. Той показа трети собствен филм в Кан (след непостижимия „ Лято “ и впечатляващия образно „ Грипът на Петрови “) и е поканен като самостоятелен създател – да напомним за отхвърли на Кан да приема съветски публични делегации. „ Жената на Чайковски “ е видимо исторически филм, само че приказва тайно и по доста линии за нашето време - репресивните обичаи на патриархалното, неравенството на дамите, хомосексуалността. Това е изначално мрачна история за фанатична обич и може да се дефинира като
ПЕРФЕКТНИЯ АНТИ-ЛЮБОВЕН ФИЛМ.
Той е и безпределно надалеч от схемите на биографичното кино за тези, които биха потърсили обстоятелства от професионалния живот на великия съветски композитор. Няма я и музиката му. Присъстват искрено провокативни подиуми, които евентуално ще шокират по-деликатните очи. Но би трябвало да се гледа поради безспорното образно майсторство. На почитателите на Серебренников бих предложила въпреки всичко вдъхновяващия „ Лято “ – рок-откровение, огряно от музика, бунтарство, анимация и преливаща креативна сила.
Снимки: Cannes 2022
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ