[Shutterstock] Още по темата Есен на училище Капитал K:ids 2018

[Shutterstock] Още по тематиката
Есен на учебно заведение

" Капитал K:ids 2018 " е за всичко в, към и отвън учебното заведение, което назоваваме образование
6 сеп 2018 Статията е част от специфичното издание " K:ids ", което е подарък за всички, закупили вестник " Капитал " в интервала 7-13 септември. " Разкажете ни по какъв начин сте избрали учебно заведение за децата си! " Така казахме на трите майки, чиито персонални разкази следва да прочетете. Не сме ги ориентирали какъв тъкмо материал да напишат и какво да е настроението в него. Е, да де, но нали живеем в страна, където нещата всекидневно НЕ се случват, чакахме да прочетем три остри, критически изповеди на изтощени от системата родители. Още повече че става дума не за средностатистически фамилии, в които просветителните проблеми гравитират най-вече към класическия четириъгълник дете - преподавател - оценки - родител, а за такива, в които се припознава някакво кардинално усложнение още по изискване. Като да вземем за пример това да имаш четири деца, на които искаш да подсигуриш обучение в толкоз оскъдната през днешния ден нематериалност. Или това да намериш учебно заведение, където дребният ти наследник със спинална мускулна дистрофия няма да се се усеща като систематична неточност. Или пък всекидневно да се справяш с хорските предубеждения и в последна сметка да видиш дребната си щерка от Страната на Даун в класна стая, където всички я обичат.

Оказа се, че е допустимо. Доказват го споделените истории на Леда Паташева, Ралица Енева и Тони Маринова, чиито деца учебната система не погуби. Просто тъй като зад нея от време на време стоят стимулирани, дейни и положителни хора.
Беше лятото на 2014 година Вървях с двамата си по-малки синове по коридора на 23 СУ " Фредерик Жолио Кюри " – гр. София, който беше празен и ми се струваше голям, а аз толкоз мъничка... Сърцето ми се беше свило цялото, само че пък, както постоянно ми се случваше в последно време, бях непоколебима

Животът ме научи на доста. Майка съм на трима сина. Баткото Христо таман беше приключил четвърти клас в същото учебно заведение. Затова и си го харесвахме, познавахме съвсем всички и не инцидентно в това лято се оказах още веднъж там с двете си по-малки момчета. Ситуацията този път обаче беше доста друга.

Моите номер две и номер три Георги и Радо бяха надлежно на 6 и 4 години. Не бяха посещавали детска градина по ред аргументи, а на Жорката му предстоеше наложителен банкет в предучилищна. Целта ми обаче беше в това, което следва, да бъдат дружно с Радо. И оттук нататък да вървят дружно в учебно заведение, както постоянно и на всички места до тогава. В това решение бях непоколебима. Само че Радо беше прекомерно дребен и също така с тежко физическо заболяване, което прави мускулите му извънредно слаби. Спиналната мускулна недоразвитост, от която той страда, е генетичен палач номер едно на дребни деца. Ограбва ги физически, само че не и интелектуално – те са умни, лъчезарни, отзивчиви. Дори са надарени в това отношение и единственото, което им е нужно, е голяма поддръжка във връзка с физическото им положение. Трябват им помощни средства, налична среда и въобще всичко, което би им разрешило свободно да поддържат връзка, да се учат, да творят и да мечтаят.

В тези дни нашето учебно заведение не беше 100% налично и пред нас стояха доста въпроси и проблеми, които да се обсъдят и решат. В оня парещ летен ден имахме среща с част от управлението на учебното заведение, с директорката госпожа Чанева и психологическия екип отпред с Анет Маринова. Идеята беше да се опознаем в тази нова светлина към положението на Радо, да споделим упованията и терзанията си, вероятните решения и най-важното да решим – вършим ли го?!

Е, сигурно сте чували истории за отхвърлени деца със специфични потребности, знам, че ги има. Но ние не сме една от тези истории. Почувствахме се обичани и мечтани още от първия ден, още на тази първа среща. Нямаше непотребни въпроси с изключение на дали пък Радо не е прекомерно дребен и в случай че по някаква причина не се оправя, би ли могъл да повтори предучилищната. Аз пък бях сигурна, че това няма по какъв начин да стане - познавам неговите благоприятни условия и тези на брат му, както и какъв брой добър екип са двамата. И по този начин и стана!

Всичко останало беше решено доста бързо: " Имаме рампа до страничния вход – вършим го централен, имаме налични тоалетни (всъщност много работа по достъпността беше свършена по този начин или другояче на оня етап), ще сте разположени на първи етаж до четвърти клас, а до тогава и асансьор ще създадем! "

Ле-ле, единствено като се замисля, по какъв начин всичко беше нахвърляно като концепция, фантазия, благопожелание! И по какъв начин към днешна дата е добре изпълнен проект! При това по-рано от предстоящото - като доказателство, че когато има доброта, воля и предпочитание, няма невъзможни неща!

Момчетата потеглиха дружно на предучилищна, оправиха се чудесно. Водех ги на обед и си ги взимах по график, без никакви проблеми и терзания. Не присъствах в учебно заведение, даже не се постановяваше да съм в близост непрекъснато. Радо си построи режим за тоалетна и хранене, с Георги се стиковаха чудесно в клас като една добре смазана машина, един творящ и допълващ се организъм. Казвали са ми, че като родител върша неточност, тъй като тази екипност може да ограничи характерностите им, да попречи да се развиват по един или различен метод независимо. Не съм съгласна. Именно тази обстановка ги направи още по-силни и ги научи на грижа, схващане и състезание. Може би по щастлива случайност или пък напълно не инцидентно.

Жорката разви спортна упоритост, хъс и мощ. Намери себе си и пристрастеността си в залата по спортна гимнастика, където до през днешния ден всеки ден прекарва часове с прелестния си треньор и бори своите си върхове. Печели самостоятелно и с тима си, има купи и медали от разнообразни надпревари.

Радо също прекарва огромна част от времето си във физическа подготовка. Провеждаме ежедневна рехабилитация, с цел да поддържаме мускулите му оптимално живи и здрави. Но най-голямата му мощ несъмнено е да мисли, да чете, да твори, да бърбори. Измисля невероятни бисери и се отнася към нещата като доста умен и зрял човек. С него си имаме едно скъпо благосъстояние и голям заряд за цялото ни семейство. Научихме се да мечтаем, да се движим непрекъснато, да одобряваме, да обичаме, да се борим.

На онази среща в летния следобяд си повярвах. Дали тъй като усетих поддръжката и идеалната среда в учебно заведение, само че това " ще създадем асансьор " се загнезди в сърцето и главата ми. Инициирах да запретнем ръкави и по този начин дружно с управлението, учебното настоятелство, общината, учебния инспекторат и компания донор всички дружно успяхме. Днес асансьорът в учебно заведение в действителност е съвременен и дава отговор на международните стандарти. И най-важното - прави образователната среда 100% налична за всяко дете с физически проблеми! Не укривам, че това е огромна наша обща горделивост и персонална моя наслада. А и образец по какъв начин би трябвало да се случват нещата в България.

Ето по този начин моя благосклонност с тази и други начинания стана жив участник в учебния живот на децата си. Преди две години бях определена за ръководител на публичния съвет към учебното заведение. Знам, че там ще не престават да се случват чудесни неща, стига да успеем да спечелим сърцата и дейното присъединяване на всички - с изключение на на управление и учителите, само че и на учениците, родителите и обществото като цяло.

Момчетата ми попаднаха на прелестни преподаватели и деца, с които се обичат. Не сме имали обстановка, в която Радо да не е бил признат или пък да е бил прекомерно толериран - всичко се случва умерено и естествено. Истината е, че той надмина всичките ми упования. И през днешния ден просто цялостни сърцето ми с наслада поради триумфите си. Тази есен Радо и Георги ще бъдат в трети клас, а Христо - в осми. Трите ми момчета се оправят. Не са отличници, само че аз съм уверена, че това не е наложително. Важно е друго - да са щастливи и да се учат и развиват с готовност, съгласно опциите и стремежите си. Важно е да намерят себе си, да повярват в силите си и да продължат да мечтаят. А ние дружно ще продължим да потвърждаваме, че всичко е в нашите ръце, по тази причина е допустимо и постижимо. Вярвам, че постоянно има метод. Сигурно и по тази причина в никакъв случай не се предавам.

Още от рубриката:
Статус: родител на живот и гибел
Музиката, мачът в двора и учителите вдъхновители