[Shutterstcok] Така се случи, че на три години втората ми

[Shutterstcok] Така се случи, че на три години втората ми щерка отиде в детска градина, в която няколко дни след началото ме попитаха по кое време ще стартира с спомагателните занимания по британски, математика, грънчарство и йога. " Всички деца вървят на всички спомагателни занимания, а и е добре да се стартира с тези занимания оптимално рано ", сподели със угрижен глас директорката, а аз за елементи от секундата взех решение да сменим мястото в първия вероятен миг, тъй като не съм толкоз " китайска майка ". Въпреки това от време на време чувствам, че съм а-ха да се втурна в надпреварата за по-образовани и невероятни деца, което може да увлече по този начин, както и личната ти кариера не може. Животът в суперконкурентно общество е живот на родители, които се тормозят вършат ли задоволително за децата си, и за деца, които се опасяват, че не вършат задоволително и може да разочароват родителите си.

Оправдава ли задачата средствата?

Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики През последните десетилетия се следят проблеми, които до неотдавна не са били толкоз застъпени измежду децата и младежите, а часовете на детските и юношеските психотерапевти са запълнени. Защото на всички места порастват с тревога, която за жалост се тушира с алкохол и леки опиати, които са в изобилие; психосоматични болести (тук включваме дерматологичните, стомашните и честите главоболия), дължащи се на безсилие и стрес; самонараняване, което може да е физическо и родителите да не го забележат; депресивни състояния; хранителни нарушавания, които от време на време стават хранителни разстройства, само че от време на време се движат в сенките им; засилен перфекционизъм (спусък за обсесивно-компулсивно разстройство); проблеми с фината моторика и физическа култура; некадърност да се грижат сами за себе си, да взимат решения и да се оправят с ежедневния стрес.

Бейби Айнщайн и китайските тигри

В началото на 60-те Глен Доман, рехабилитатор на деца с контузии на мозъка, разгласява книгата " Как да научим бебето да чете ". Със своите пет милиона копия и подтик на всякаква литература със заглавия " Как детето ни да е по-умно " тя скрива десетилетия сериозна научна работа на психолози като Пиаже и Виготски. Несигурните родители утъпкват пътя със златни монети за всевъзможни играчки, " разрастващи интелигентността ", и просветителни детайли. Само две десетилетия по-късно психолозите виждат първите данни за стрес при деца, които не живеят в проблематична фамилна среда. Така се вижда образно, че свръхстимулацията с джаджи не ражда Исак-Нютъновци, тъй като тя не е рискова като неналичието на стимулация въобще, само че лишава децата от опцията да " изобретяват " и да скучаят. Детето да не прави нищо?! Това е болната тематика на амбициозните родители през днешния ден, фигуриращи в психическата литература като " хиперродителите ". Те са уверени, че в случай че вкарат детето в правия път и дефинират с какво да се занимават наследниците им (уроци по програмиране в предучилищна възраст, някой?), по опция още преди да бъдат родени (Моцартови концерти за бременни за по-умни мозъци на бебетата в тях?), всичко ще бъде както би трябвало. Така университетският триумф е единственото, което би трябвало на едно дете, с цел да заслужи похвали. Родителите са хеликоптери, подготвени постоянно да свършат всичко вместо децата си и да долетят при всеки проблем, постоянно и без да има подобен,. Затова и тези деца въобще не знаят по какъв начин да вземат решение проблеми. Някои са от породата на китайските тигри. Мемоарите на Ейми Чуа " Бойният химн на майката-тигър " са тяхната " Педагогическа поема ", в която преди всичко са дисциплината и устрема към отличен триумф, отмора – когато се пенсионираш. За децата това е обич с огромни условия, а не " безусловна обич ". Наистина този метод на образование има резултат, само че родителите тигри отглеждат бъдещи възрастни с меланхолия. Също както тези, които не задават правила и нямат условия, така наречен демократични родители, или " медузите " съгласно една подредба, предопределят в по-голяма степен децата им да са мощно импулсивни, да не съумяват да се управляват и от това да страдат обществените им умения. Вероятно идеални са " делфините ", които дават време и пространство на децата си,. Те обаче са рядко срещани - като едноименните бозайници.

Парадоксът : Малко повече е доста повече

Ако имате (малко по-)високи упования към децата си... те ще ги изпълнят, е изводът от немски и американски изследвания, провеждани пет години с няколко хиляди деца и родители. Това води до следните заключения: Родителите, които подтикват децата си да скочат малко над опциите си, имат триумф. Но в случай че родителите имат свръхочаквания или противоположното – подценяват децата си, хлапетата се провалят – в първия случай с цената на стрес и психологични преживявания, а във втория безусловно - с резултатите от изпитите. Каква е разликата сред тези три вида родители? Само първите имат реалистични упования и познават децата си – при вторите и третите това не е по този начин. Другата е разликата сред огромни упования и огромен напън. Децата, чиито родители имат високи упования, са по-успяващи, стимулирани и имат самочувствие. Докато тези, които са подложени на огромен напън и условия, са съпроводени с негъвкави, нереалистични и ненужни задания към тях (три езика, пиано, първенец по ски, първенец по химия). Целта е да имате високи упования и да натискате по-слабо децата. При високите упования желаете детето да реализира най-хубавото, а натискът е за тъкмо то да е най-хубавото, с най-високите оценки. Така обаче го лишавате от правото му на " блян към благополучие ". И някой ден, когато към този момент е огромно, занапред, след поредици от тежки чисто прочувствено и душевен месеци и години, ще би трябвало да се научи постепенно и доста мъчно да бъде щастливо – тъй като щастието също се тренира апропо. С постоянни дребни дози и успокоение. И с това да се харесваш поради себе си, а не с това, което си постигнал.