[Shutterstock] Перифразирайки прословутия философски труд на Дени Дидро за природата

[Shutterstock] Перифразирайки прословутия метафизичен труд на Дени Дидро за природата на артиста, ще кажа, че задачата за реализиране на мита добра майка е парадоксално търсене. То поражда непрекъснат разговор и конфликт сред разсъдък и усеща, правила и изключения, опит и неточности, завещание и нововъведение, иго и независимост, горделивост и предубеждения. И по този начин до безспир.

Ето в този момент, през днешния ден, ден първи от символичната ми почивка " Една седмица без дете ", нямам никакво предпочитание да се обадя на резиденция " Баба " да запитвам взехте ли всичко, доста ли плака, яде ли нещо, а веднагически пипвам телефона и си протоколирам час за козметик и коафьор, ходя на йога, провеждам среща с приятелки, ревизирам какво е излязло в HBO и NETFLIX, оглеждам фонда " И аз съм човек " и възнамерявам нова рокля е, нямам такава с голи плещи за морето въпреки всичко и... бързам да не закъснея за работа.

Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Не минава и час и почва да ме гложди нещо от вътрешната страна. Утре ще е горещина, не са взели шапка за слънце, оставили са половината оцветявки, а моливите на баба й са ужасни, по какъв начин ще си легне тази вечер без приказка...

Така съм, общо взето, откогато съм я родила - нея, Нейно величество принцесата. Самозалъгвам се, че майките на принцесите са кралици, само че в безсилието си пред следващата купена за нея рокля си споделям, че моето време е към този момент минало.И отново, ето ме, ходя към офиса и се оглеждам във витрините, оттова надничат лъстиви топове, макси рокли, убийствени червени сандали и о, тази чанта!

Не си мислете, че изваждам външния си тип преди всичко или, че детето ми е някакъв проблем да наподобявам добре. Не, не, алтернативата е друга.

Чаках дълго, с цел да имам дете. Не тъй като не можех. Възпитана съм в обичайни полезности в семейство с ясни правила, двама здрави работещи родители, без помощта на баби и дядовци, с по-голяма сестра, в дребен град, дребен апартамент, само че с огромни упоритости, доста труд и религия, че всичко е допустимо.

Търсех умишлено и подсъзнателно повторение на модела, само че нещата не ставаха – на трийсет бях към момента сама, прекомерно образована и без жилище. С разрушено сърце и ниско платена работа в страната. В средите, в които движех, всеки втори беше като мен. И защото не срещах Номер Едно, се хванах за кариерата. Но часовникът на биологията споделяше друго. Започнах да виждам във всеки мъж, с който флиртувах, евентуален татко. Не търсех сътрудник, а татко на бъдещето си дете, тъй като майчинството беше по-важно от персоналното благополучие.

С бащата на детето ми 10 години водихме борби да имаме ли дете. По-точно аз водих тази борба против него. И най-после завоювах, само че изгубих най-важния си претекст – щастието да бъда с този човек. Родих на 39 години. Изградена персона, с построени привички, стандарти, морални правила и самочувствие. Майчинството ми идва от вътрешната страна и отръки, само че неслучилото ми се персонално благополучие ме унищожава от вътрешната страна. Най-близкият ми зложелател и опрощение за това, уви, е детето. Но то си желае своето и пред избора дали да ида на дълго чакан концерт с приятелки, или да й смъква температурата на бързотечен летен вирус, избирам мокрите парцали с оцета. Щото, нали, бащата не е майка. Пък и други концерти все ще има.

Ето ме през днешния ден – горда майка на 44, борейки се с персоналното его и майчинския инстинкт. Ползвам бързи трикове за благополучие – книга, сериал, вечерно пиво, до момента в който рисувам с щерка си. Пазарувам първо на нея, пък за мен каквото има от предишния сезон, добре, че най-малко фигурата резервирах. Готвя за трима, три разнообразни манджи, щото всеки си има усет и искания. Уж майка на едно, само че в действителност майка на три деца – дете, мъж и куче. Те желаят своето... от мен. И го получават. От кого аз получавам своето ли? Този въпрос не съществува. Не и в моя дневен ред.

Дъщеря ми е мое копие, без да съм целяла това. Безобразно ме повтаря. Но не моето 5-годишно аз, а моето съвсем 45-годишно такова. Което ненапълно е ок, само че постоянно е и проблем. Харесва ми да поддържам връзка с нея като с еднакъв, да не укривам нищо, да не я неистина. Когато рева от изтощение да вземем за пример, не мога да се скрия, само че не мога и да й обясня по какъв начин по този начин мама не може да се оправи с нещо - за нея аз съм супергерой. Обичам да се дръзвам с нея, обичам да танцувам с нея, тя ме учи по какъв начин да съм отново дете, аз пък – по какъв начин да е възрастен. Тя се прави на огромна, аз се вдетинявам. Отминавам с подигравка укоряващите погледи към нас, когато ни видят двете с червило по улиците. Но буйствувам, когато, бързайки за работа, не мога да открия тъкмо това червило с цвят фуксия, което само върви с тъкмо тази пола.

Е, то, несъмнено, е в чекмеджето на нейната тоалетка