Трябва да повдигнем похлупака на `турското робство`
Провинциалната самокритика на българското общество е разследване от провинциализирания прочит на нашата история и просвета. Трябва да повдигнем похлупака на " турското иго ", споделя Харалан Александров в изявление за Дъждовни води.
В средата на април Дойче Веле разгласява изявление със обществения антрополог Харалан Александров за обстоятелствата и митовете към тематиката за " турското иго ".То провокира развълнуван спор. В ново изявление за Дойче Веле Харалан Александров проучва реакциите на читателите.
Защо метафората за " турското иго " продължава да провокира и до през днешния ден неимоверно мощен и извънредно спорен отзив измежду българите, както стана ясно от последния ни диалог?
Честно казано, бях сюрпризиран от мощния отзив на този диалог, в който споделяме неща, които най-малко за мен са банални и самоочевидни. Стана ми забавно и използвах случая, с цел да се срещна с част от хората, които се бяха развълнували до степен да ми се обадят и да изискат да приказват с мен. Първото, което открих, е, че са разчувствани не толкоз от самото изявление, колкото от развихрилия се след него спор. Изглежда, че подобен спор от дълго време е трябвало да се състои, само че дълго е бил отлаган - вероятно заради несъзнаван боязън от буйните пристрастености, които ще отключи. Радвам се, че въпреки и несъзнателно дадох мотив за неговото начало и се надявам той да продължи, въпреки и не с такава настървеност. Второто, и по-важно изобретение, е, че в комбиниране с " турско " думата " иго " добива необикновен смисъл за голяма част от актуалните българи, който отива надалеч оттатък метафората. Макар да знаят, че нашите предшественици са били свободни жители на султана, те упорстват, че турското иго е действителност в един по-широк смисъл, който включва грабежите и беззаконията по време на войни, отвличанията на дами и деца, жестокостите при потушавне на протести и въстания, кърджалийските зулуми и прочие Накратко, " турско иго " е нещо като универсално разбиране за страданията на българите през този интервал, и освен. Това семантично отместване е очевидно в производната дума " подтисник ", която значи поробител, а не робовладелец. Установих също по този начин, че привързаността към турското иго не допуска неприятно отношение към турците като общественост, и популярност Богу! Значи турците са си турци, робите са си плебеи, само че турското иго е нещо трето, сходно на молекулите, които имат изцяло разнообразни свойства от съставящите ги атоми. Това е успокояващо изобретение, което обаче повдига въпроса за особените свойства на тази смислова молекула, наречена " турско иго ".
И какви са тези особени свойства?
За да ги изучим, е належащо по-задълбочено проучване, само че мога да предложа няколко работни хипотези. Първата догадка е, че турското иго е освен това от метафора, то съставлява архаична мисловна парадигма, която затваря и провинциализира дискурса върху този интервал от нашата история. Конструктът " турско иго " има свойството да генерализира и опростява историческия опит и да го провежда в кохерентен роман. Това е огромно улеснение, тъй като улеснява мисленето за тази ера, като я поставя под общ знаменател. Недостатъкът е, че блокира опцията за сериозна рефлексия върху случилото се през тези пет епохи от нашата история. Пленителният роман за робството икономисва на груповото въображение нуждата да разграничава обособените интервали и исторически артисти в границите на тази ера. Проверете и ще видите, че не се прави особена разлика сред завоевателя Лала Шахин от 14 век, отцепника Осман Пазвантоглу от 18 век и реформатора Мидхат паша от втората половина на 19 век - всички попадат в графата " поробители " макар другия подтекст и противоположните им политически цели. Наличието на прецизни изследваня не трансформира обстановката. Просто задълбоченото историческо знание остава затворено в академичната общественост и едва въздейства върху всеобщото схващане. Изглежда мозъците не са готови да одобряват и осмислят тези обстоятелства, които опонират на огромния народен роман, осветлен от традицията и подпечатан от престижа на страната.
На какво се дължи устойчивостта на тази митологема в българската просвета отвън политическата агитация?
На това, че е втъкана в родовата и фамилна памет, която я прави близка по необикновен метод. Това е в действителност втората догадка. Историческите легенди се поддържат и възпроизвеждат таман посредством изборно припомняне на епизоди от родовата история. Доста от хората, с които приказвах, акцентират като мотив в поддръжка на турското иго разкази на техни предшественици за турските насилия. Тези разкази се отличават с общи сюжетни претекстове и рядко са закрепени към съответни исторически събития, което е особено за фолклорното мислене. Не споделям, че тези мемоари не се базират на действителни събития, а че заемат изключително, привилегировано място в родовата памет. Тази памет е строго изборна: тези събития и случки, които пасват добре в общата картина, биват подчертани и валидизирани посредством разнообразни наративни тактики, а други се изтласкват и не помнят. Има и такива, които са табу. Давам образец: в предходното изявление загатнах апропо историята за българина, който си купува чернокожа робиня и се дами за нея. Оказа се, че тази история е подразнила някои от читателите не по-малко от проблематизирането на идеологемите за турското иго и за безкористната обич на Русия, нашата дежурна освободителка. Причината е, че този сюжет по никакъв начин не се вписва в описа за бедните поробени българи, които стенат под османски терор. Нещо повече - нарушва архаичното табу върху междурасовата връзка, която в примитивното племенно схващане се отъждествява с блудничество. И тук казусът не е, че нашата просвета е неосъзнато расистка, а че сходен сюжет няма място в одобрения роман за епохата. Всъщност това е една красива история за обич и избавление, която приключва с хепиенд. Нека напомня, че сходен хепиенд е невъобразим по същото време в юга на Съединени американски щати, където, за разлика от османската империя, робството е всеобща процедура.
Как си обяснявате, че 140 години след Освобождението на България контузиите от претърпяното не престават да тревожат новите генерации?
Това е третата догадка - за капсулираната контузия. Изглежда в писхологически проект визията за турското иго действа като алегорично хранилище на травматичния опит на доста генерации. Явно общността не съумява да преработи този опит и да се освободи от него, и по тази причина го капсулира в културната си памет и го придвижва в недопечен, остарял тип от потомство на потомство. Травматичната капсула затваря в концетриран тип единствено част от историческия опит и по тази причина нейното наличие се разграничава значително от обективната истина за епохата. Колективният травматичен опит резонира изключително мощно в самостоятелния психологичен свят на някои хора заради личните им нелекувани контузии. Те претърпяват мъчително разчупването на капсулата - ефекът е като при отлепването на марля от незараснала рана. Когато бъдат конфронтирани с историческата истина, те се усещат смутени, засегнати и гневни, като че ли върху тях е упражнено принуждение. Това са признаци, типични за надълбоко травмирани хора. Ако такива хора доминират в една общественост, декапсулирането на груповата контузия може да има унищожителен резултат върху самостоятелната и групова душeвност.
Това изобретение повдига методологически и етични въпроси: по какъв начин в травматична просвета историческата истина да бъде въведена по щадящ метод, който няма да провокира страдалчество, гневно отменяне и вторично затваряне. В това отношение може да е от изгода опитът на други общности - да вземем за пример на Германия, където процесът на преправяне на контузиите от нацизма, а в източните провинции и от комунизма, продължава няколоко генерации и гълтам голям интелектуален и честен запас.
Колко време ще е належащо, с цел да извървим този път?
Зависи по кое време ще стартираме. Добре е да стартираме незабавно, в случай че желаеме да се избавим от тягостното подстрекателство, че сме постоянно прецакани, недооценени и използвани, което ни обезсилва като общественост и спъва развиването ни. Провинциалната ни самокритика е разследване от провинциализирания прочит на нашата история и просвета, невъзможността тя да бъде забелязана като част от разгръщането на огромната европейска цивилизация. Да вземем Чипровското въстание от 1688, което историческият канон споделя като изолиран епизод от героичната битка на българския народ против османския подтисник. Този прочит не е погрешен, само че е повърхностен. Защото мобилизацията на българската католическа общественост е резултат от политиката на Римската Конгрегация за агитация на вярата в подтекста на Контрареформацията. Католическото въстание е смазано от полковете на размирния граф Имре Тьокьоли, водач на унгарската протестантска съпротива против Хабсбургите и тактически съдружник на техните върли врагове - османските султани и френските Бурбони. В този смисъл трагичните събития в България от 1688 могат да се преглеждат като епизод от огромната драма на европейския 17 век - религиозните и династични спорове сред католици и протестанти, които раздират и прекрояват християнския свят. Но в случай че желаеме да забележим личната си история и просвета в световна вероятност, се постанова да повдигнем похлупака на турското иго и да надникнем отдолу под него към необятния свят. Той не е чак толкоз заплашителен.
В средата на април Дойче Веле разгласява изявление със обществения антрополог Харалан Александров за обстоятелствата и митовете към тематиката за " турското иго ".То провокира развълнуван спор. В ново изявление за Дойче Веле Харалан Александров проучва реакциите на читателите.
Защо метафората за " турското иго " продължава да провокира и до през днешния ден неимоверно мощен и извънредно спорен отзив измежду българите, както стана ясно от последния ни диалог?
Честно казано, бях сюрпризиран от мощния отзив на този диалог, в който споделяме неща, които най-малко за мен са банални и самоочевидни. Стана ми забавно и използвах случая, с цел да се срещна с част от хората, които се бяха развълнували до степен да ми се обадят и да изискат да приказват с мен. Първото, което открих, е, че са разчувствани не толкоз от самото изявление, колкото от развихрилия се след него спор. Изглежда, че подобен спор от дълго време е трябвало да се състои, само че дълго е бил отлаган - вероятно заради несъзнаван боязън от буйните пристрастености, които ще отключи. Радвам се, че въпреки и несъзнателно дадох мотив за неговото начало и се надявам той да продължи, въпреки и не с такава настървеност. Второто, и по-важно изобретение, е, че в комбиниране с " турско " думата " иго " добива необикновен смисъл за голяма част от актуалните българи, който отива надалеч оттатък метафората. Макар да знаят, че нашите предшественици са били свободни жители на султана, те упорстват, че турското иго е действителност в един по-широк смисъл, който включва грабежите и беззаконията по време на войни, отвличанията на дами и деца, жестокостите при потушавне на протести и въстания, кърджалийските зулуми и прочие Накратко, " турско иго " е нещо като универсално разбиране за страданията на българите през този интервал, и освен. Това семантично отместване е очевидно в производната дума " подтисник ", която значи поробител, а не робовладелец. Установих също по този начин, че привързаността към турското иго не допуска неприятно отношение към турците като общественост, и популярност Богу! Значи турците са си турци, робите са си плебеи, само че турското иго е нещо трето, сходно на молекулите, които имат изцяло разнообразни свойства от съставящите ги атоми. Това е успокояващо изобретение, което обаче повдига въпроса за особените свойства на тази смислова молекула, наречена " турско иго ".
И какви са тези особени свойства?
За да ги изучим, е належащо по-задълбочено проучване, само че мога да предложа няколко работни хипотези. Първата догадка е, че турското иго е освен това от метафора, то съставлява архаична мисловна парадигма, която затваря и провинциализира дискурса върху този интервал от нашата история. Конструктът " турско иго " има свойството да генерализира и опростява историческия опит и да го провежда в кохерентен роман. Това е огромно улеснение, тъй като улеснява мисленето за тази ера, като я поставя под общ знаменател. Недостатъкът е, че блокира опцията за сериозна рефлексия върху случилото се през тези пет епохи от нашата история. Пленителният роман за робството икономисва на груповото въображение нуждата да разграничава обособените интервали и исторически артисти в границите на тази ера. Проверете и ще видите, че не се прави особена разлика сред завоевателя Лала Шахин от 14 век, отцепника Осман Пазвантоглу от 18 век и реформатора Мидхат паша от втората половина на 19 век - всички попадат в графата " поробители " макар другия подтекст и противоположните им политически цели. Наличието на прецизни изследваня не трансформира обстановката. Просто задълбоченото историческо знание остава затворено в академичната общественост и едва въздейства върху всеобщото схващане. Изглежда мозъците не са готови да одобряват и осмислят тези обстоятелства, които опонират на огромния народен роман, осветлен от традицията и подпечатан от престижа на страната.
На какво се дължи устойчивостта на тази митологема в българската просвета отвън политическата агитация?
На това, че е втъкана в родовата и фамилна памет, която я прави близка по необикновен метод. Това е в действителност втората догадка. Историческите легенди се поддържат и възпроизвеждат таман посредством изборно припомняне на епизоди от родовата история. Доста от хората, с които приказвах, акцентират като мотив в поддръжка на турското иго разкази на техни предшественици за турските насилия. Тези разкази се отличават с общи сюжетни претекстове и рядко са закрепени към съответни исторически събития, което е особено за фолклорното мислене. Не споделям, че тези мемоари не се базират на действителни събития, а че заемат изключително, привилегировано място в родовата памет. Тази памет е строго изборна: тези събития и случки, които пасват добре в общата картина, биват подчертани и валидизирани посредством разнообразни наративни тактики, а други се изтласкват и не помнят. Има и такива, които са табу. Давам образец: в предходното изявление загатнах апропо историята за българина, който си купува чернокожа робиня и се дами за нея. Оказа се, че тази история е подразнила някои от читателите не по-малко от проблематизирането на идеологемите за турското иго и за безкористната обич на Русия, нашата дежурна освободителка. Причината е, че този сюжет по никакъв начин не се вписва в описа за бедните поробени българи, които стенат под османски терор. Нещо повече - нарушва архаичното табу върху междурасовата връзка, която в примитивното племенно схващане се отъждествява с блудничество. И тук казусът не е, че нашата просвета е неосъзнато расистка, а че сходен сюжет няма място в одобрения роман за епохата. Всъщност това е една красива история за обич и избавление, която приключва с хепиенд. Нека напомня, че сходен хепиенд е невъобразим по същото време в юга на Съединени американски щати, където, за разлика от османската империя, робството е всеобща процедура.
Как си обяснявате, че 140 години след Освобождението на България контузиите от претърпяното не престават да тревожат новите генерации?
Това е третата догадка - за капсулираната контузия. Изглежда в писхологически проект визията за турското иго действа като алегорично хранилище на травматичния опит на доста генерации. Явно общността не съумява да преработи този опит и да се освободи от него, и по тази причина го капсулира в културната си памет и го придвижва в недопечен, остарял тип от потомство на потомство. Травматичната капсула затваря в концетриран тип единствено част от историческия опит и по тази причина нейното наличие се разграничава значително от обективната истина за епохата. Колективният травматичен опит резонира изключително мощно в самостоятелния психологичен свят на някои хора заради личните им нелекувани контузии. Те претърпяват мъчително разчупването на капсулата - ефекът е като при отлепването на марля от незараснала рана. Когато бъдат конфронтирани с историческата истина, те се усещат смутени, засегнати и гневни, като че ли върху тях е упражнено принуждение. Това са признаци, типични за надълбоко травмирани хора. Ако такива хора доминират в една общественост, декапсулирането на груповата контузия може да има унищожителен резултат върху самостоятелната и групова душeвност.
Това изобретение повдига методологически и етични въпроси: по какъв начин в травматична просвета историческата истина да бъде въведена по щадящ метод, който няма да провокира страдалчество, гневно отменяне и вторично затваряне. В това отношение може да е от изгода опитът на други общности - да вземем за пример на Германия, където процесът на преправяне на контузиите от нацизма, а в източните провинции и от комунизма, продължава няколоко генерации и гълтам голям интелектуален и честен запас.
Колко време ще е належащо, с цел да извървим този път?
Зависи по кое време ще стартираме. Добре е да стартираме незабавно, в случай че желаеме да се избавим от тягостното подстрекателство, че сме постоянно прецакани, недооценени и използвани, което ни обезсилва като общественост и спъва развиването ни. Провинциалната ни самокритика е разследване от провинциализирания прочит на нашата история и просвета, невъзможността тя да бъде забелязана като част от разгръщането на огромната европейска цивилизация. Да вземем Чипровското въстание от 1688, което историческият канон споделя като изолиран епизод от героичната битка на българския народ против османския подтисник. Този прочит не е погрешен, само че е повърхностен. Защото мобилизацията на българската католическа общественост е резултат от политиката на Римската Конгрегация за агитация на вярата в подтекста на Контрареформацията. Католическото въстание е смазано от полковете на размирния граф Имре Тьокьоли, водач на унгарската протестантска съпротива против Хабсбургите и тактически съдружник на техните върли врагове - османските султани и френските Бурбони. В този смисъл трагичните събития в България от 1688 могат да се преглеждат като епизод от огромната драма на европейския 17 век - религиозните и династични спорове сред католици и протестанти, които раздират и прекрояват християнския свят. Но в случай че желаеме да забележим личната си история и просвета в световна вероятност, се постанова да повдигнем похлупака на турското иго и да надникнем отдолу под него към необятния свят. Той не е чак толкоз заплашителен.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ