Когато пътуваш без резервации
През целият си живот аз бях самостоятелна жена ", по този начин дефинира себе си журналистката и притежател на " Пулицър " Алис Стейнбах. " Сама взимах решения и правех избори, сама плащах сметките си и сама чистех снега пред къщата си. Но бях развила друга взаимозависимост, да одобрявам себе си съгласно мнението и упованията на другите. А коя в действителност бях? ". В търсене на отговор на този въпрос и тъкмо когато мисли, че нищо не може да се промени, Алис Стейнбах подхваща неизмеримо странствуване до някои от най-красивите места по света. По време на това вълнуващо пътешестване из Европа животът й сервира разнообразни изненади и неприятни страсти, само че подобен е животът...
Алис Стейнбах, дълготраен кореспондент и колумнист на вестник " Балтимор Сън " (1981-1999 г.), родена и израснала в Балтимор, Мариленд, Съединени американски щати. След 1999 година работи като публицист на свободна процедура, учител по креативно писане в Принстънския университет и създател на книги за живота на актуалната жена. Тя е притежател на премията " Пулицър " за 1985 година в категория " Специални истории ". Алис Стейнбах умира на 78 години (13 март 2012 г.) в Балтимор.
Книгата й " Без резервации " се издава на българския пазар от издателство " Киви ". Ето и фрагмент от нея.
Въведение
Пиша тези редове, до момента в който седнал съм в уютната си кухня в една зимна заран, а остарялата ми котка дреме край мен върху топлия съскащ нагревател. Снощи в Балтимор вилня снежна стихия и в този момент слушам по какъв начин вечнозелените дървета пред прозореца ми пукат под тежестта на замръзналите си клони. Преди шест години, в един зимен ден като този седнах на същата маса и взех дръзкото решение да пожертвам и краткотрайно да скъсам с досегашния си живот.
Тази заран отворих една кутия, чието наличие ми подсети за последствията от това решение. Търся избран предмет, само че ми е прелестно да прегледам всичко.
Ето я сметката от кафе " Флориан " във Венеция, където една заран пих капучино за 10 $. Тук е и програмата на постановката " Много звук за нищо ", показана от оксфордски студенти. Под нея намирам билет от Музея на градинарството в Лондон и касовата записка за чифт черни копринени обувки с десетсантиметрови токове, които купих в Милано и обух единствено един път. Менюто от една вечеря в Перуджа (град в Умбрия) пък ми припомня какъв брой апетитен беше оня телешки шницел с алена цикория.
Накрая, в дребна кутия с надпис " Париж " откривам това, което търсех: картичка с аспект от " Александър III ", най-красивия мост в града. Изпратила съм я до самата себе си на 09.05.1993 година с обръщение, което предвещава началото на огромно премеждие:
Скъпа Алис,
Това е първото ми утро в Париж. Вървях пешком от хотела на левия бряг до Сена. Реката е сребриста; над нея студеното ранно слънце пронизва сивото небе и осветява старинните здания около кея " Волтер ". Това е оня Париж, който познавам от фотосите на Атже и Картие-Бресон: град с несравнима хубост и деликатни цветове – платинено, сребърно и сиво. Днес, от това прелестно място, стартира моето странствуване.
Картичката е подписана: С любов, Алис.
Това е първата от многото сходни картички, които написах и изпратих на домашния си адрес, до момента в който пътувах през идващите няколко месеца, или Годината на безразсъдството, както с обич назовах този интервал от живота си.
Предполагам, че множеството хора от време на време имат предпочитание да зарежат ежедневните си привички и отговорности и краткотрайно да трансформират живота си. Аз нееднократно бяха мечтала за същото нещо. В такива мигове копнеех за свободата да пътувам, където си желая, необременена от графици, отговорности и прекалено много предварителни проекти.
Мечтите ми обаче не устояха конфликта с действителността. Все отново бях работеща самотна майка и животът ми се въртеше към отговорностите, които имах към двамата си синове и работата като кореспондент на вестник " Балтимор Сън ".
През 1993 година обаче навлязох в нов стадий от живота си, който ме накара да премисля задачите си. Синовете ми бяха приключили лицей и започваха нов, независим живот; единият стана преводач в Япония, а другият записа магистратура по физика в Колорадо. Радвах се и се гордеех с тях. Най-голямото благополучие за родителя е да види, че децата му се оправят сполучливо в света на възрастните. Раздялата със синовете ми обаче ме направи уязвима по метод, който не разбирах. Запазихме мощната връзка между тях, само че децата, които бях отгледала, към този момент не бяха до мен.
Затварям очи и си припомням една от дълго време отминала лятна вечер. Синовете ми са толкоз разнообразни: единият лежи в леглото си, слуша бейзболен мач и тупа топка в стената; другият е в задния двор и инсталира телескопа си под звездното мастилено небе. " Свещени мигове ", мисля си, когато си припомням тези времена. Без тези мигове домът ми бе спокоен и запустял.
В службата нещата вървяха постарому. Продължавах да интервюирам забавни хора и да списвам колонка. Бях напълно отдадена на работата си; тя беше изпълнена с провокации, някои от които съвсем непреодолими. Това не беше просто специалност, а част от мен.
Информация за книгата ще намерите тук.
Алис Стейнбах, дълготраен кореспондент и колумнист на вестник " Балтимор Сън " (1981-1999 г.), родена и израснала в Балтимор, Мариленд, Съединени американски щати. След 1999 година работи като публицист на свободна процедура, учител по креативно писане в Принстънския университет и създател на книги за живота на актуалната жена. Тя е притежател на премията " Пулицър " за 1985 година в категория " Специални истории ". Алис Стейнбах умира на 78 години (13 март 2012 г.) в Балтимор.
Книгата й " Без резервации " се издава на българския пазар от издателство " Киви ". Ето и фрагмент от нея.
Въведение
Пиша тези редове, до момента в който седнал съм в уютната си кухня в една зимна заран, а остарялата ми котка дреме край мен върху топлия съскащ нагревател. Снощи в Балтимор вилня снежна стихия и в този момент слушам по какъв начин вечнозелените дървета пред прозореца ми пукат под тежестта на замръзналите си клони. Преди шест години, в един зимен ден като този седнах на същата маса и взех дръзкото решение да пожертвам и краткотрайно да скъсам с досегашния си живот.
Тази заран отворих една кутия, чието наличие ми подсети за последствията от това решение. Търся избран предмет, само че ми е прелестно да прегледам всичко.
Ето я сметката от кафе " Флориан " във Венеция, където една заран пих капучино за 10 $. Тук е и програмата на постановката " Много звук за нищо ", показана от оксфордски студенти. Под нея намирам билет от Музея на градинарството в Лондон и касовата записка за чифт черни копринени обувки с десетсантиметрови токове, които купих в Милано и обух единствено един път. Менюто от една вечеря в Перуджа (град в Умбрия) пък ми припомня какъв брой апетитен беше оня телешки шницел с алена цикория.
Накрая, в дребна кутия с надпис " Париж " откривам това, което търсех: картичка с аспект от " Александър III ", най-красивия мост в града. Изпратила съм я до самата себе си на 09.05.1993 година с обръщение, което предвещава началото на огромно премеждие:
Скъпа Алис,
Това е първото ми утро в Париж. Вървях пешком от хотела на левия бряг до Сена. Реката е сребриста; над нея студеното ранно слънце пронизва сивото небе и осветява старинните здания около кея " Волтер ". Това е оня Париж, който познавам от фотосите на Атже и Картие-Бресон: град с несравнима хубост и деликатни цветове – платинено, сребърно и сиво. Днес, от това прелестно място, стартира моето странствуване.
Картичката е подписана: С любов, Алис.
Това е първата от многото сходни картички, които написах и изпратих на домашния си адрес, до момента в който пътувах през идващите няколко месеца, или Годината на безразсъдството, както с обич назовах този интервал от живота си.
Предполагам, че множеството хора от време на време имат предпочитание да зарежат ежедневните си привички и отговорности и краткотрайно да трансформират живота си. Аз нееднократно бяха мечтала за същото нещо. В такива мигове копнеех за свободата да пътувам, където си желая, необременена от графици, отговорности и прекалено много предварителни проекти.
Мечтите ми обаче не устояха конфликта с действителността. Все отново бях работеща самотна майка и животът ми се въртеше към отговорностите, които имах към двамата си синове и работата като кореспондент на вестник " Балтимор Сън ".
През 1993 година обаче навлязох в нов стадий от живота си, който ме накара да премисля задачите си. Синовете ми бяха приключили лицей и започваха нов, независим живот; единият стана преводач в Япония, а другият записа магистратура по физика в Колорадо. Радвах се и се гордеех с тях. Най-голямото благополучие за родителя е да види, че децата му се оправят сполучливо в света на възрастните. Раздялата със синовете ми обаче ме направи уязвима по метод, който не разбирах. Запазихме мощната връзка между тях, само че децата, които бях отгледала, към този момент не бяха до мен.
Затварям очи и си припомням една от дълго време отминала лятна вечер. Синовете ми са толкоз разнообразни: единият лежи в леглото си, слуша бейзболен мач и тупа топка в стената; другият е в задния двор и инсталира телескопа си под звездното мастилено небе. " Свещени мигове ", мисля си, когато си припомням тези времена. Без тези мигове домът ми бе спокоен и запустял.
В службата нещата вървяха постарому. Продължавах да интервюирам забавни хора и да списвам колонка. Бях напълно отдадена на работата си; тя беше изпълнена с провокации, някои от които съвсем непреодолими. Това не беше просто специалност, а част от мен.
Информация за книгата ще намерите тук.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ