На 13 април 1906 година е роден поетът и драматург

На 13 април 1906 година е роден поетът и драматург Самюъл Бекет. Един от най-популярните създатели на ХХ в.

Самюъл Бекет е най-известен поради пиесата си „ В очакване на Годо “ (1953). В постоянно цитираната публикация, критикът Вивиан Мерсие написа, че Бекет „ е постигнал теоретично невъзможното – пиеса, в която нищо не се случва и все пак публиката не може да откъсне очи. Още повече, втората част съвсем повтаря първата, т.е. Бекет е написал пиеса, в която не се случва нищо два пъти. “

Смята се, че пиесата на Бекет „ В очакване на Годо “ е една от най-знаменитите драматургични произведения на всички времена. Пиеса без отговори, която единствено задава въпроси. През 1969 година става Нобелов лауреат. Не желае да вземе премията, не желае посланикът на Ирландия да се яви вместо него на церемонията от злост към първата си татковина, като означават медиите от това време. 

Роден е в фамилията на Уилям Франк Бекет и Мария Джоунс Роу – скромни протестанти, чието имение в дъблинското предградие Фоксрок участва в прозата и пиесите на създателя. Майка му е здравна сестра, а татко му – плановик на постройки. Самюъл има и по-голям брат – Франк Едуърд Бекет.

На петгодишна възраст Самюъл участва на учебна режисура, в резултат на което стартира да се учи да свири. След това е възпитаник в Ърлсфортското учебно заведение, а през 1919 година се записва в Портъра Ройъл Скул, където е учил и Оскар Уайлд. Атлет по природа, Бекет се занимава интензивно с крикет и като състезател на Университета в Дъблин е единственият Нобелов лауреат, записан в Библията на крикета.

Бекет учи британски, френски и италиански в Тринити Колидж, Дъблин, след което стартира къса преподавателска кариера като преподавател в Екол Нормал Сюпериор в Париж. Докато е там, Самюъл се среща с Джеймс Джойс, което повлиява върху по-нататъшните му занимания. Бекет асистира на Джойс в голям брой занимания, едно от които е изследванията върху книгата „ Бдение над Финеган “.

През 1929 година Бекет разгласява първата си творба – критическото есе „ Данте... Бруно... Вико... Джойс. “ Есето пази метода на Джойс против упреците за прекомерна претрупаност, неясност и несигурност. Поместено е в алманах с критически есета върху Джойс, а през същата година Бекет се среща и с Езра Паунд. Отношенията сред Бекет и Джойс охладняват, когато Самюъл отхвърля да поддържа връзка с Лучия, дъщерята на Джойс, базирайки се на прогресиращата ѝ шизофрения.

През 1930 година Бекет се връща в Тринити Колидж като преподавател. През ноември същата година показва пред публиката „ Кид “ – текст по отношение на стихотворец от Тулуза, който основал свое придвижване. Това се оказало литературна подигравка на „ Сид “, само че след това самият Бекет твърди, че не е възнамерявал да заблуждава публиката. През 1931 година той поставя завършек на своята къса академична кариера с поемата „ Гном “, въодушевена от „ Вилхелм Майстер “ на Гьоте.

След това Бекет пътува из Европа. Докато е в Лондон, разгласява „ Пруст “ (1931) – критическо проучване върху едноименния френски създател. Две години по-късно, след гибелта на татко му, Бекет стартира двугодишно лекуване при лекар Уилфред Бион, аспекти на което могат да бъдат видяни в някои от по-късните произведения на създателя като „ В очакване на Годо. “

През 1932 Бекет написа първата си новела – Dream of Fair to Middling Women , която е мощно автобиографична, само че е изоставена от създателя си след няколко несполучливи опита за издание. Новелата е оповестена чак през 1992 година, три години след гибелта на Бекет.

Бекет разгласява голям брой есета и ревюта като „ Съвременна ирландска лирика “ (в The Bookman, август 1934) и „ Хуманистичен наблюдателен мистицизъм “, ревю на поемите на неговия непосредствен другар Томас Макгрийви. Тези творби на Бекет са фокусирани към творбите на Макгрийви, Брайън Кофей, Денис Девлин и Бланайд Салкълд макар техните слаби достижения за това време. В опит да очертае границите на ирландския напредничав канон Бекет разпознава френските символисти като техни прародители и разказва творчеството им като „ ядрото на живата лирика в Ирландия “.

През 1935 година Бекет стартира да работи върху своят разказ „ Мърфи “ – героят на творбата чака гибелта си в лудница.

„ В началото бе каламбурът. И така нататък “ 

През 1936 година Бекет приключва „ Мърфи “ и отпътува на странствуване из Германия. Издателите отхвърлят ръкописа. Когато се завръща в Ирландия, „ Мърфи “ към този момент е оповестена там и той я превежда собственоръчно на френски език. Заради недоразумение с майка си Самюъл взема решението да се откри за непрекъснато в Париж по време на Втората международна война, където съумява да възвърне връзките си с Джойс.

През май месец на същата година той написа в писмо до своя другар Макгрийви, че има предпочитание да замине за Москва и да учи в Университета по кинематография „ С. А. Герасимов “ при Сергей Айзенщайн. В рамките на идната година Бекет се свързва с Айзенщайн, само че писмото му не доближава до задачата си, тъй като Айзенщайн е болен от шарка и му е наложена карантина.

През 1938 година в Париж Бекет е намушкан в гръдния панер, откакто отхвърля на молбата на известния сводник Прудент. Джойс урежда независима стая за Бекет в болничното заведение, само че огромният интерес към случилото се довежда при него Сюзан Дешево-Дюменил, която познава Бекет незадълбочено от престоя му в Париж. Двамата завързват дългогодишно другарство. Бекет смъква обвиняванията против своя нападател, с цел да избегне по-нататъшни формалности и тъй като намира Прудент за много приветлив човек с положителни маниери.

След немската окупация през 1940 година, Бекет се причислява към френската опозиция и работи за нея като курие р. „ Предпочитам Франция във война, в сравнение с Ирландия в мир “, споделя Бекет в писмо до Сюзан.

През август 1942 година неговото военно отделение е предадено и той, дружно със Сюзан, е заставен да бяга. Установява се в градче в Югоизточна Франция – Воклюз, където продължава да поддържа съпротивата, като складира въоръжения в задния си двор. По време на двугодишния си престой на това място той оказва помощ да бъде саботирана немската войска в планината, като за напъните си против немската окупация той след това е награден с два ордена. Въпреки това до края на живота си Бекет приказва за тази част от живота си като за „ момчешка работа “. Докато се крие, Бекет продължава работата си върху своя разказ „ Уат “ –дълъг монолог на един друмник, оповестен през 1953 година.

Късно творчество

Прозата на Бекет през този интервал не е толкоз продуктивна, колкото творчеството му, което е обвързвано с театъра, за което приказват и издадените през 1976 година прозаични текстове под заглавието Fizzles. Бекет изживява самобитно възобновление с повестта „ Компания “ (Company, 1980), последвана от „ Зле забелязано, зле казано “ (III Seen III Said, 1982) и „ Тръпки “ (Worstward, 1984). Тези текстове са събрани в сборника Nohow On. В тях Бекет продължава своите занимания с тематиката за паметта, самоограничението и самонаблюдението.

В болничното заведение и в частната клиника, където прекарва последните години от живота си, Бекет написва и своята последна творба – поемата „ Каква е думата “ (What Is The Word, 1988). Поемата интерпретира невъзможността на човек да откри думи, с които да изрази самия себе си – тематика, присъстваща и в по-ранното му творчество, само че евентуално засилена от заболяването му.