Времето на партиите единаци отминава
Всяка партия, колкото и сполучливо да се развива, рано или късно доближава зенита си и стартира да пада надолу. Някои избират да се борят независимо, с цел да поддържат политическото си въздействие и електорален капацитет на несъмнено равнище. А други избират да потърсят съдружници.
Вторият вид – основаването на коалиция, трайно се трансформира в желаната форма за политическо присъединяване у нас. За тази наклонност има три забележими аргументи. Първо, това е отслабването на огромните партии и стремежът им непременно да разширят кръга си от евентуални гласоподаватели. Второ, появяването на голям брой партии с дребен до междинен размер, които при солово присъединяване на изборите не могат да реализират нищо, само че обединени имат шанса да влязат в Народното събрание. Трето, цялостното неуважение към идеологическите разлики сред обособените партии, което разрешава сформирането на обединения по улеснение. Резултатът от сплитането на тези аргументи е, че в предния парламент участваха 4 обединения и единствено 2 независими партии.
От тази наклонност към този момент не прави изключение даже ГЕРБ
Само допреди няколко години партията на Бойко Борисов гордо се хвалеше, че взе участие и печели избори сама. И по този начин до евровота през 2019 година, когато се събра със Съюз на демократичните сили. Това изглеждаше като неособено печеливша договорка – сините могат да активизират едвам няколко десетки хиляди гласа. За Борисов обаче изгодата от съюза беше друга. „ Макар и малко останало, Съюз на демократичните сили е емблема ” – по този начин говореше някогашният седесар, а след това неприкрит гербер Георги Марков. Като събра ГЕРБ със Съюз на демократичните сили, Борисов се сред реформистките сили от началото на прехода и своята партия. Каквото започнаха прозападните антикомунисти през 1989 година, го доправям аз в този момент – такова е посланието, което насочва герберският водач.
Хващат ли му се десните гласоподаватели? Може би някои. Фактът е, че електоралната мощ на ГЕРБ запада – 300 000 гласа по-малко спрямо изборите през 2017 година, макар съюза със Съюз на демократичните сили. Във всеки случай, към този момент привикваме да виждаме партията на Борисов като част от коалиция, която може да се разшири с времето. Да си спомним, че ГЕРБ получи поддръжка за предишните парламентарни избори от сдружението на. Нищо чудно след някоя и друга година Борисов да се подреди с етническа партия като сътрудник, с цел да подчертае, че е съперник на придвижването на Ахмед Доган.
За ГЕРБ присъединяване в коалиция към момента е най-вече политически знак към избрани среди и групи от обществото.
За Българска социалистическа партия обаче се трансформира в възходяща необходимост
Соцпартията претърпя смазваща загуба на изборите на 4 април. Сериозността на ситуацията пролича от, с което се захвана партийният водач Корнелия Нинова. Очевидно уплашена, че упадъкът на столетницата може да продължи, Нинова не се поколеба да се обърне към партията АБВ на някогашния президент Георги Първанов, който през 2014 година беше изключен от Българска социалистическа партия. Всъщност хората на Първанов страхливо се пробваха да предложат съюз на „ Позитано ” 20 преди изборите на 4 април. Тогава обаче устремената към премиерското кресло Нинова изобщо не им обърна внимание. Протегна им ръка, едвам когато изборните резултати я отрезвиха.
В отчаянието си Нинова безусловно прекатурна лявото пространство в търсене на партии и лица, които да издърпат Българска социалистическа партия от ръба на пропастта. Успя да притегли някогашните депутати Минчо Христов (някога от „ Атака ”) и Георги Кадиев (някога от БСП). Макар и неособено сполучливи на избори, те са известни фигури в общественото пространство. От „ Позитано ” 20 не се поколебаха да приложат и мръсни номера – пробваха се да съблазнят някогашната социалистка Татяна Дончева да напусне обединението „ Изправи се! Мутри вън! ”. Нинова обаче на Дончева и заверата се провали. Цялото държание на соцлидера демонстрира накъде отива Българска социалистическа партия – преди партията влизаше в обединения, с цел да показва упоритостите си, че е водещата политическа мощ вляво, а в този момент го прави, с цел да натрупа гласове откъдето може да ги откри.
Въпрос на властова упоритост е.
Само това изяснява неистовото и непрекъснато прегрупиране на техните обединения през последните 5-6 години. Имахме „ Патриотичен фронт ” (НФСБ и ВМРО), по-късно „ Обединени патриоти ” (НФСБ, Вътрешна македонска революционна организация и „ Атака ”), последвана от „ Патриотична коалиция ВОЛЯ и НФСБ ”, а за идните избори на 11 юли дойде „ Българските патриоти – Вътрешна македонска революционна организация, ВОЛЯ и НФСБ ”. Тези партии вкупом имат към 200 000 гласа, в случай че съдим по резултатите от 4 април. Поотделно са нищо, дружно могат да бъдат парламентарна политическа мощ. Това основание е задоволително, с цел да не помнят безкрайните си крамоли в предишното и да се съберат за изборите.
Заслужава си да се означи настрана обединението „ Изправи се! Мутри вън! ”. Тя събра някогашната социалистка Мая Манолова, пременила се на цивилен деятел, лявата партия „ Движение 21 ” на Татяна Дончева, десните обединения ЕНП и ДБГ, както и неразбираемата група „ Отровното трио ”. Коалицията се зареди от политическата сила, която генерираха митингите от 2020 година, и сполучливо се пласира в предния парламент като реформаторска мощ. В реалност „ Изправи се! Мутри вън! ” е партийно-идеологическа каша, забъркана с конюнктурни политически цели. За страдание, това евентуално ще бъде и моделът, по който ще се основават обединенията в бъдещето.
Сред сериозните играчи в българската политика независимо се движат единствено „ ИТН ” и Движение за права и свободи. Партията на Слави Трифонов към момента изживява медения си месец с българските гласоподаватели. Формацията е във напредък и няма причина за момента да търси предизборни съдружни сътрудници. Политическото й амортизиране обаче – а това е развой, който у нас протича все по-бързо с всяка нова партия – скоро може да й наложи да се оглежда за съдружници. Що се отнася до Движение за права и свободи, придвижването е взело участие в коалиция единствено на изборите през 1997 година – в Обединение за национално избавление (ОНС). Сега даже и да желае да се коалира, няма с кого – всички (публично) странят от него поради токсичния му имидж и набрания от религиозно-етническите малцинства електорат.
Изглежда, че времето на партиите единаци отминава. Големите обединения отслабват, а дребните се групират по идеологически симптом или просто, с цел да уловят удобна политическа обстановка. Окрупняването ще продължи. Няма признаци, че това ще усъвършенства по какъвто и да било метод качеството на политическия живот у нас.
Вторият вид – основаването на коалиция, трайно се трансформира в желаната форма за политическо присъединяване у нас. За тази наклонност има три забележими аргументи. Първо, това е отслабването на огромните партии и стремежът им непременно да разширят кръга си от евентуални гласоподаватели. Второ, появяването на голям брой партии с дребен до междинен размер, които при солово присъединяване на изборите не могат да реализират нищо, само че обединени имат шанса да влязат в Народното събрание. Трето, цялостното неуважение към идеологическите разлики сред обособените партии, което разрешава сформирането на обединения по улеснение. Резултатът от сплитането на тези аргументи е, че в предния парламент участваха 4 обединения и единствено 2 независими партии.
От тази наклонност към този момент не прави изключение даже ГЕРБ
Само допреди няколко години партията на Бойко Борисов гордо се хвалеше, че взе участие и печели избори сама. И по този начин до евровота през 2019 година, когато се събра със Съюз на демократичните сили. Това изглеждаше като неособено печеливша договорка – сините могат да активизират едвам няколко десетки хиляди гласа. За Борисов обаче изгодата от съюза беше друга. „ Макар и малко останало, Съюз на демократичните сили е емблема ” – по този начин говореше някогашният седесар, а след това неприкрит гербер Георги Марков. Като събра ГЕРБ със Съюз на демократичните сили, Борисов се сред реформистките сили от началото на прехода и своята партия. Каквото започнаха прозападните антикомунисти през 1989 година, го доправям аз в този момент – такова е посланието, което насочва герберският водач.
Хващат ли му се десните гласоподаватели? Може би някои. Фактът е, че електоралната мощ на ГЕРБ запада – 300 000 гласа по-малко спрямо изборите през 2017 година, макар съюза със Съюз на демократичните сили. Във всеки случай, към този момент привикваме да виждаме партията на Борисов като част от коалиция, която може да се разшири с времето. Да си спомним, че ГЕРБ получи поддръжка за предишните парламентарни избори от сдружението на. Нищо чудно след някоя и друга година Борисов да се подреди с етническа партия като сътрудник, с цел да подчертае, че е съперник на придвижването на Ахмед Доган.
За ГЕРБ присъединяване в коалиция към момента е най-вече политически знак към избрани среди и групи от обществото.
За Българска социалистическа партия обаче се трансформира в възходяща необходимост
Соцпартията претърпя смазваща загуба на изборите на 4 април. Сериозността на ситуацията пролича от, с което се захвана партийният водач Корнелия Нинова. Очевидно уплашена, че упадъкът на столетницата може да продължи, Нинова не се поколеба да се обърне към партията АБВ на някогашния президент Георги Първанов, който през 2014 година беше изключен от Българска социалистическа партия. Всъщност хората на Първанов страхливо се пробваха да предложат съюз на „ Позитано ” 20 преди изборите на 4 април. Тогава обаче устремената към премиерското кресло Нинова изобщо не им обърна внимание. Протегна им ръка, едвам когато изборните резултати я отрезвиха.
В отчаянието си Нинова безусловно прекатурна лявото пространство в търсене на партии и лица, които да издърпат Българска социалистическа партия от ръба на пропастта. Успя да притегли някогашните депутати Минчо Христов (някога от „ Атака ”) и Георги Кадиев (някога от БСП). Макар и неособено сполучливи на избори, те са известни фигури в общественото пространство. От „ Позитано ” 20 не се поколебаха да приложат и мръсни номера – пробваха се да съблазнят някогашната социалистка Татяна Дончева да напусне обединението „ Изправи се! Мутри вън! ”. Нинова обаче на Дончева и заверата се провали. Цялото държание на соцлидера демонстрира накъде отива Българска социалистическа партия – преди партията влизаше в обединения, с цел да показва упоритостите си, че е водещата политическа мощ вляво, а в този момент го прави, с цел да натрупа гласове откъдето може да ги откри.
Въпрос на властова упоритост е.
Само това изяснява неистовото и непрекъснато прегрупиране на техните обединения през последните 5-6 години. Имахме „ Патриотичен фронт ” (НФСБ и ВМРО), по-късно „ Обединени патриоти ” (НФСБ, Вътрешна македонска революционна организация и „ Атака ”), последвана от „ Патриотична коалиция ВОЛЯ и НФСБ ”, а за идните избори на 11 юли дойде „ Българските патриоти – Вътрешна македонска революционна организация, ВОЛЯ и НФСБ ”. Тези партии вкупом имат към 200 000 гласа, в случай че съдим по резултатите от 4 април. Поотделно са нищо, дружно могат да бъдат парламентарна политическа мощ. Това основание е задоволително, с цел да не помнят безкрайните си крамоли в предишното и да се съберат за изборите.
Заслужава си да се означи настрана обединението „ Изправи се! Мутри вън! ”. Тя събра някогашната социалистка Мая Манолова, пременила се на цивилен деятел, лявата партия „ Движение 21 ” на Татяна Дончева, десните обединения ЕНП и ДБГ, както и неразбираемата група „ Отровното трио ”. Коалицията се зареди от политическата сила, която генерираха митингите от 2020 година, и сполучливо се пласира в предния парламент като реформаторска мощ. В реалност „ Изправи се! Мутри вън! ” е партийно-идеологическа каша, забъркана с конюнктурни политически цели. За страдание, това евентуално ще бъде и моделът, по който ще се основават обединенията в бъдещето.
Сред сериозните играчи в българската политика независимо се движат единствено „ ИТН ” и Движение за права и свободи. Партията на Слави Трифонов към момента изживява медения си месец с българските гласоподаватели. Формацията е във напредък и няма причина за момента да търси предизборни съдружни сътрудници. Политическото й амортизиране обаче – а това е развой, който у нас протича все по-бързо с всяка нова партия – скоро може да й наложи да се оглежда за съдружници. Що се отнася до Движение за права и свободи, придвижването е взело участие в коалиция единствено на изборите през 1997 година – в Обединение за национално избавление (ОНС). Сега даже и да желае да се коалира, няма с кого – всички (публично) странят от него поради токсичния му имидж и набрания от религиозно-етническите малцинства електорат.
Изглежда, че времето на партиите единаци отминава. Големите обединения отслабват, а дребните се групират по идеологически симптом или просто, с цел да уловят удобна политическа обстановка. Окрупняването ще продължи. Няма признаци, че това ще усъвършенства по какъвто и да било метод качеството на политическия живот у нас.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ