Всички сме отраснали с легендите за Крали Марко и приказките

Всички сме отраснали с легендите за Крали Марко и приказките за неговите подвизи. Но дали е съществувал подобен човек и дали е бил в действителност подобен популярен воин, ще забележим в идващите редове.

Според историците, Марко е наследник на прилепския крал и диктатор Вълкашин Мърнявчевич и брачната половинка му Елена. Баща му е провъзгласен за съвладетел на Душановото царство с купата крал от цар Стефан Урош към 1365 година Тази купа му е преотстъпена от владетеля, защото имала по-нисък статус в Изтока, а също по този начин и по държавни аргументи. Освен това Стефан Урош нямал синове.

Възходът на Марковата фамилия стартира през интервала на оформянето на Душанова Сърбия, която е приета за царство и обгръща обилни територии в зенита на силата си през 1347 година.

Сръбското царство се разпада след гибелта на Стефан Душан. Вълкашин и неговия брат Углеша остават авторитетни, само че районни феодални господари, които не след дълго се причисляват към кралица Елена Българска, вдовица на починалия сръбски държател и регент на сина си – идващия сръбски цар Стефан V Урош. Под крилото на могъщата кралица, Вълкашин е разгласен за крал и съвладетел на Урош с наклонността след неговата гибел идващият държател да е Мърнявчевич. Вълкашин е жупан на Прилеп, а Углеша – държател на Серес. Те ръководят свои владения през XIV век по времето на царуването на Стефан Душан в Македония.

Същевременно Вълкашин и Углеш са съвладетели и на Елена, която основава в град Сяр свое притежание, сплотяващо земите на Мърнявчевичи към Прилеп под общото наименование Серско деспотство. То престава да съществува, когато през 1371 година войските на Вълкашин и Углеша биват победени край Черномен от османците и самите владетели умират в сражението. Вълкашин е завещан от Марко, който, след загубата на Серес и прилежащите му територии, остава да ръководи останалите фамилни владения в Прилеп.

През 1371 година Марко е разгласен за правоприемник на крал Вълкашин. Наследявайки кралството, той се трансформира във васал на османския султан. Предполага се, че е взел участие и в Косовската борба на страната на Мурад I, дружно с Константин Драгаш.

Убит е в борбата при Ровине, в която влиза в качеството си на  васал на страната на османските турци против влашкия челник Мирчо Стария. Погребан е покрай Скопие, в манастира „ Св. Димитър “, по-късно наименуван Марков манастир. В храма има стенна живопис, който изобразява Марко с Вълкашин. Има корона и ореол, което го причислява към светците.  Надписът на стенописа е „ В Христа бога правоверен крал Марко “. Такъв надпис има и на монетите, които се секат по времето на Марко в Прилеп.

Спорно е и визията за произхода на Марко. Предположението за сръбската етническа принадлежност на Крали Марко се основава само на съчинението на Мавро Орбини от края на XVI век „ Царството на славяните “.

За българския му генезис, обаче, приказват голям брой летописци и хронисти от по-старо време, измежду които се отличават Константин Михайлович, Иван Музаки, Сфранцес, Теодор Кантакузин, Йосиф бен Йошуа, Филип Лоренц и други, които недвусмислено го посочват като български княз.

Редица по-късни исторически откриватели на интервала на османското завладяване на Балканския полуостров, измежду които Адам Кърчевич, Василе Петрович, Иларион Руварац, Владимир Чорович също са последователи на мнението, че Крали Марко е българин и изказванието на Орбини, че е родeн в Ливно, е целенасочена неправилност, с цел да стимулира херцеговинци да се борят против османците.

Владенията на Крали Марко (1371 – 1395). Уикипедия

Скоро по-късно, в резултат на битките сред феодалите крал Марко губи огромна част от своите владения. Накрая те остават единствено в рамките на Западна Македония, на север от р. Треска и горното течение на Вардар, на изток до р. Черна, на запад до Кичево и Поречието, а на юг – цялата Прилепска област.

Крал Марко е държател в продължение на 25 година и умира като турски васал.

В националния епос  възпяват Крали Марко като бранител на българите в Македония от турските зверства. Анализът на историческите обстоятелства, обаче, сочи, че той е бил васал, който е бил правилен на османлиите.

Образът на Крали Марко претърпява голямо развиване през вековете и прави усещане, че търпи възобновяване с всяко ново потомство. Въпреки че, обичайно остава наедрял и мощен мъж, яздещ правилния си кон Шарколия, външният тип на Марко доста се трансформира. Неговите облекла стават по-близки до тези на българите от интервала на Възраждането, като облеклото му в по-новите митове включва класическите калпак, червен пояс, конопена риза и калцуни, имащи все по-малко общо със средновековните царски златотъкани мантии или войнски брони с халки.

Макар приживе Крали Марко да е воювал с хладни оръжия, последователно той стартира да „ замязва “ по тип на класическия български бунтовник. Не е изключено върху облика му да са се наслагвали чертите и на други борци против османците, което дава учредения да се допусна, че Крали Марко към този момент не е бил един човек, а купа, с която са били назовавани редица безименни бойци против тиранията, всеки от тях поемащ ролята на великия воин.

Не се знае по кое време се появява първата легенда за бранителя на всички поробени, само че първото документирано сведение за подобен воин идва от дубровнишкия историк и пътеписец Мавро Орбини, който през XVI в. в своя труд „ Царството на славяните “, дава единствено бегла визия за произхода на мита.

Образът на Крали Марко може да се употребява и за един любопитен паралел сред него и по-късната инкарнация на български воин – Хитър Петър. На пръв взор сред двамата няма нищо общо. Докато Крали Марко се бие против българските потисници благодарение на голямата си физическа мощ и майсторството си в боравенето с оръжия, Хитър Петър явно бледнее пред по-ранния си другар. Той употребява присмиване на османците на локално равнище и влизане в единоборство по ловкост с техния най-изтъкнат представител на времето си – Настрадин Ходжа, в която борба, несъмнено, Хитър Петър постоянно е победител.

Едно е несъмнено – през вековете Крали Марко се трансформира в освен това от феодален аристократ. Неговият облик е концепция, израз на групов спомен за отминалата ера на Второто българско царство, в което са разполагали със суверенитет и средствата за неговата отбрана. Моралната разтуха, която човек получава вярвайки в нещо по-висше от самия него, дава и разумно пояснение за митологизирането на личността на Крали Марко.

В умозаключение може би е без значение кой в реалност стои зад облика на Крали Марко, тъй като героят е освен това от елементарна историческа персона. Той въплъщава на страниците на националното творчество бляновете на българския народ за независимост и самоуправление. Той е ослепителен знак на блян на именит старовремски вечен аристократ, оживял от рухването на българските царства, постоянно крачка пред османците, постоянно побеждаващ и освобождаващ идващия „ синджир с плебеи “. Подобни облици живеят собствен живот, дълго откакто костите на действителната персона към този момент са в земята, последователно трансформирайки ги в безсмъртни фигури, намерили непрекъснато леговище в сърцата на хората.

Автор: Десислава Михайлова