Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи

Военната история е изтъкана от доста епоси и митове. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и почтени бранители на обезверени дела. В тези именити епизоди от историята човешката покруса, подвиг и всеотдайност се преплитат по неповторим метод, който разкрива цялата разноцветност на нашата психика. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.

Всяка борба е признание. Всяка война е тестване. Ала даже и измежду пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден сегашен сграбчват мозъците на поколенията. Всяка борба е величава по собствен метод, само че измежду патроните, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които трансформират ориста на нации, райони и континенти.

Да познаваме тези сражения, същинският им мащаб и процес, да отделим митовете от действителността и да разкажем историята им такава, каквато е, значи да почетем героизма на тези, които са сложили живота си на карта и с кръвта си са откупили своето място в аналите на историята.

Баязид против Тимур, 1403 година

В края на XIV век, на Балканите има единствено една местна мощ – Османската страна. Изкована в кръв и пламъци, империята на Османлиите се уголемява непрестанно, поглъщайки притежание след притежание. Ако при започване на XIV век Осман I Гази (1282-1326 г.) владее едвам няколко замъци в Мала Азия, век по-късно, през 1400 година, неговият пра-внук Баязид, именуван Светкавицата (1389-1402 г.) владее земите на днешна България, Македония, Северна и Централна Гърция, европейска Турция и елементи от Албания и Сърбия, в добавка към западните елементи на Мала Азия. Под знамената на султан Баязид маршируват десетки хиляди бойци – армии, невиждани по мярка в Югоизточна Европа от времето на Римската империя. 

Войските на Баязид са подчинили Българското царство и неговите производни – Видинската страна и Добруджанското деспотство. Влашкото воеводство също е сложено според, както и Сърбия и Албания. В тази обстановка, Баязид хвърля взор към най-скъпоценната премия на Балканите – Константинопол. Византийската империя към този момент е бледа сянка на прежната си популярност. От империята е останала единствено нейната столица, няколко черноморски замъци, Солун и полу-независимото деспотство Морея в Пелопонес. Всички останали земи на империята са покорени от османците.

Баязид към този момент е положил основите на възможното завладяване – османците построяват две замъци в региона на Босфора, с които блокират достъпа до Пролива. Същевременно са доукрепени Галиполи и крепостите в Мала Азия, за затваряне и на Дарданелите. В тази безизходна обстановка, византийският император Мануил II (1391-1425 г.)  е подготвен да продаде и душата си на Дявола, в случай че това ще избави рухващата му империя. Оказва се, че Дяволът напълно не е по този начин надалеч от Константинопол.

През 1380 година, в обрулените от ветровете и слънцето плата на Източна Персия се надига нова мощ. Един от потомците на Чингиз хан събира към себе си войска от безпощадни войни и авантюристи и се заема да покори земите на Азия, възкресявайки античната монголска империя. Рана, понесена в едно от сраженията го оставя сакат до края на дните му, което му печели и прякора Ленг (Куция), който той гордо прибавя към своето лично име – Тимур. Надарен са безкрайна смелост, безспорна безсъвестност и упоритост, способна да срутва планини и нации, Тимур Ленг (наричан и тамерлан), скоро се издига като призрачен сън за тогавашния Левант. Армиите му плячкосват всички земи от Ганг до Средиземно море. През 1398 година, войските му завладяват Делхи и съгласно някои източници избиват над 300 000 души. Следват кървави завоевания в Дамаск, Алепо и Багдад, където гибелта си намират още към 100 000 души, а градовете с изцяло разорени. Тимур пощадява единствено занаятчиите, които дружно със фамилиите си биват изселени в столицата му Самарканд – перлата на Централна Азия. Следвайки претенциите на своето потекло, Тимур декларира върховенството си върху всички тюрки и тюркмени (наричани тогава туркомани). Той упорства да му се покорят всички владетели, държащи земи, в които в миналото е стъпвал монголски крайник. В тези територии влиза и Мала Азия, която монголите прегазват през 1250-те години. През 1400 година, до момента в който войските му маршируват през Сирия, Тимур насочва погледа си към Анадола и дава да се разбере, че няма да допусне по-нататъшна агресия на османците към земите на туркемните в днешна Източна Турция. 

Надушвайки опция да насъскат Тимур против османците, византийските дипломати поемат на рискова задача на изток, прекосявайки вражеските територии. Срещата им с Тимур би трябвало да е била смразяваща – мъжът, от който трепери цяла Азия не е някого, с който се срещаш току по този начин. Използвайки всички тънкости на римската дипломация, шлифована с епохи в договаряния с безчовечен завоеватели, ромейските пратеници убеждават Тимур, че в Мала Азия са струпани обилни благосъстояния, които могат да компенсират едно разкарване на армията му в западна посока. Същевременно дръзките думи на османския султан също наливат масло в огъня – Баязид е покорил прекалено много врагове и даже кървавата орис на Делхи, Багдад и Дамаск не разколебават духа му. 

През лятото на 1402 година, Тимур повежда войските си към границите на Османската империя. В редиците му маршируват представители на всички азиатски конни нации – туркомани от дивите кланове на Азербайджан, персийска конница, чагатайска кавалерия, узбеки, туркмени, афгани, пущуни, балуджи, араби и индийски наемници. Според някои извори, в армията си Тимур води и 35 слона, взети от Индия. Оценките за нейния размер варират от 100 000 до 1 000 000. Вероятно всички те са мощно пресилени. С оглед рестриктивните мерки на логистиката, превоза и потребността за изхранване на войските е малко евентуално Тимур да разполага с толкоз доста войски, още повече че в своя зенит Монголската империя разполага с настояща войска от 120 000 конници, а Тимур напълно не владее нито толкоз земи, нито толкоз нации като предшествениците си.

Срещу него Баязид взема решение да опълчи всичко, с което султаната му разполага. Обявена е цялостна готовност на румелийските и анадолските спахии, събрани са всички еничари, свикани са съюзни контингенти от Сърбия, Влашко и от тюркменските племена в Източна Анатолия. Султанът притегля на работа всички вероятни нередовни наемнически сили – азеби и акънджии, а също по този начин, ползвайки изключителния набор на локално население, провежда спомагателни наемнически отряди т. нар.  черехор. Всичко на всичко силите на Османлиите възлизат на ок. 70-80 000 души – цялостният боен капацитет на неговата страна. Дори и по този начин, съгласно всички налични извори, Тимур довежда повече бойци на бойното поле.

Съзнавайки заплахата да бъде обграден от по-многобройната и напълно кавалерийска вражеска мощ, Баязид взема решение да подбере деликатно бойното поле. Той разделя войските си на обособени елементи, поставяйки ги под командването на своите синове – Муса, Иса, Сюлейман, Мустафа и Мехмед, както и на някои от най-видните паши в страната – великият везир Чандарлъ Али паша и Кара Тимурташ паша. Османците заемат позиция по този начин, че фланговете и тила им да бъдат охранявани от високи и стръмни хълмове, които монголските сили да не могат да обходят. 

Тимур също поверява командването на своите войски на фамилията си – принцовете Шахрух, Пир Мухаммад, Миран Шах и Халил Султан, както и своите местни съдружници – бойният предводител на Белите Овни – Утман Бей и владетелят на Гермиян – Якуб Челеби. Тамерлан разпределя войските си по продължение на р. Чубук, която разделя бойното поле на две половини. Тежкобронираните конници заемат фланговете, а центъра, където са ситуирани по-леко снаряжените елементи, е заздравен с контингент от 35 бойни слона, на чийто гърбове са сложени кули със стрелци. 

На сутринта на 28-ми юли, 1402 година, двете войски се приготвят за борба. Макар и впечатлен от размера на вражеската войска, Баязид има вяра че ориста е на негова страна. Победил е прекалено много врагове с цел да се провали тъкмо в този момент. Докато спахиите му развяват бойните флагове на обособените отряди, султанът, възседнал своя жребец, обикаля челните редици на армията, произнасяйки на всеослушание тирада във прослава на османската войска и нейната мощ и героизъм. С помощта на Аллах, декларира султана, успеха ще бъде наша.

На отсрещния завършек на бойното поле, монголската войска стои настръхнала и подготвена за пердах, само че смълчана. Възседнал бял жребец, Тимур Ленг постепенно обхожда с взор редиците на своята войска. Също както е обичаят му преди всяка борба в която влиза, повелителят на Азия слиза от коня си и с накуцване разстила молитвения си килим пред армията, пада на колене и насочва безмълвна молитва към Аллах да му даде и този път победа и в никакъв случай да не познае усета на провалянето до момента в който е жив. Докато лидерът им постепенно се изправя с цел да възседне своя кон, музикантите, които отмерват ритъма на монголската войска надуват роговете нефир и забиват по бойните барабани некарре. 

Картина на худ. Станислав Хлебовски, 1878 година

Битката стартира със стремителната офанзива на десния тимуридски фланг, воден от Абу Бакр Мирза. Степната конница се хвърля в поредност от офанзиви против османското ляво крило, заемано от румелийската кавалерия, отпред с Мехмед Челеби. Стрелите на степните войни затъмняват слънцето, само че османските войски не трепват, хвърлят се в стремителна контра офанзива и разрушават вражеските елементи, отхвърляйки ги обратно. В този основен миг, туркоманите в османските редици – така наречен Черни татари, обръщат плащовете си и нападат румелийската кавалерия в гръб. Защо туркоманите вземат решение да се отметнат от верността си към Баязид е елементарно да се предскаже – в една победа на Тимур те виждат опция за отменяне на османското господство. По-добре да са правилни на отдалечен стопанин, обикалящ Азия, в сравнение с да коленичат пред османците с тяхната постоянна администрация, закони и непрекъснати налози.  

Въпреки измяната, румелийската кавалерия се бори почтено, отблъсквайки по едно и също време офанзиви от няколко страни – надушил пробойната във вражеските редици, Тимур заповядва спомагателни контингенти да поддържат силите на Абу Бакр Мирза. След неколкочасови кървави боеве, османския ляв фланг е победен и остатъците напущат бойното поле, оставяйки на тимуридите скъпи позиции оттатък река Чубук. 

Окрилени от триумфа, силите на Тимур нападат по едно и също време османския център и десния фланг на Баязид. Поредицата от пристъпи са посрещнати с гора от стомана от еничарите и анадолските спахии. Сръбските рицари, заемащи десния фланг, облечени от глава до пети в черна стомана, се хвърлят в офанзива и смайват азиатците, печелейки самопризнание от самия Тимур, който е очарован от качествата на балканската тежка кавалерия. В тази обстановка, лидерът на монголските войски вкарва в деяние финален запас – анадолските бейове от Айдън, Сарухан, Ментеше и Теке – бейлиците, до неотдавна покорни на Баязид. Те се хвърлят в офанзива и като по прелиминарен сигнал, част от анадолската кавалерия на Баязид – събратя и родственици на анадолските бейове също сменят страната и нападат останалите сили на Баязид. Напорът им е краткотрайно контриран от сръбската конница, която още веднъж се бори с обезверена решителност. Не се огъват и еничарите – желязната пехота, която шест години по-рано е удавила в кръв френските рицари при Никопол.

Към по здрач, след обезверена опозиция, Баязид изтегля последните си сили към хълма Чълтепе, където османските войски заемат кръгова защита. Тимур заповядва позициите им да бъдат обкръжени, а Баязид да бъде хванат. Нощта пада над бойното поле, а дружно със слънчевите лъчи угасват и османските очаквания. На идващия ден, измежду изгарящата горещина, останали без муниции, османците се пробват да пробият обкръжението, само че са разрушени от тимуридските сили, водени от Шахрух. Баязид попада в плен, окован е и е смъкнат на колене пред Тамерлан. Монголският военен предводител му е измислил страховито наказване – до края на дните си Баязид ще бъде разнасян в клетка пред владетелите на Азия като наставление за тези, които дръзват да се опълчват на Тамерлан. Повечето от бойците, останали със султана измират от горещина, изклани са или са хванати и продадени в иго.

Повечето синове на Баязид съумяват да се измъкнат от борбата с дребни кавалерийски контингенти и се отдръпват в разнообразни елементи на Османската империя. След успеха си, Тамерлан разграбва Анадола и постанова нов политически ред, принуждавайки османците да върнат множеството си завоевания назад на локалните бейове, които си връщат независимостта. Преразпределени са част от османските владения на Балканите. Византия си връща още замъци по днешното Южно Черноморие, както и владения в Тесалия и към Солун. Същевременно, защото Баязид не оставя явен правоприемник, неговите синове се хвърлят в кървава революция за трона, която ще продължи 11 години до 1413 година В нея самото битие на Османската империя ще бъде заложено на карта.

Тамерлан напуща Анатолия отчаян. Плячката, за която са му разказвали византийците се оказва ефимерна. Разорявайки всичко по пътя си и налагайки своето господство над Мала Азия, Тимур поема назад към дълбините на Азия, планирайки идващите си грандиозни походи. Животът на великия поробител угасва през 1405 година, до момента в който приготвя огромен поход против Китай. Баязид евентуално умира още преди този момент, изстрадал като пленено животно в менажерията на азиатския си стопанин. 

* От Уикипедия: На Баязид I му се наложило в края на земните си дни всяка заран да „ лъска чепика на господаря на Азия “. Зложелателите го одумвали, че обичаната му жена от харема Оливера служела като столче за изправяне на Тимур след утринната процедура.