В началото на последната предизборна седмица
Вчера, в неделя (неделя на св. Григорий Паламà, втора от Великия пост), видях улиците в квартала покрити с изхвърлени от пощенските кутии пропагандни материали под формата на вестничета - натрапчиви като листовките на хипермаркетите, които кой знае за какво никой не третира и не глоби като книжен спам, какъвто те са парекселанс. Също по този начин ме връхлетя и новината за акцията пред къщата в Банкя, където живее дъщерята на Бойко Борисов със фамилията си. На пръв взор това не е акция на политически индивид, не е обозначена като част от нечия предизборна акция, а деструктивен изблик в жанр Ислямска страна (черни флагове с бели знаци) с присъединяване на " Системата ни убива " (осиротели, откакто политическите им вдъхновители и настойници дадоха поръчка самите те да се запишат и да станат част от " системата " ) и оня псевдодуховник със подозрително психическо здраве. Протестъри, сър...
Най-сетне, от партията на Цветан Цветанов пък щели да постановат модела " Марк Рюте " - самичък по себе си задоволително блудкав и двуличен, оня модел, дето министър-председателят трябвало да живее в непретенциозен студентски апартамент и да се придвижва с велосипед. Не знам единствено с кои очи и с кой ум от партията на Цветан Цветанов насочат политическо обръщение, в което се съдържа думата " апартамент ".
Не, не желая да проследявам предизборната акция, не желая! Но тя ме застига, стоварва се върху мен и безсрамно ме допира с някой от лигавите си псевдоподи.
Какво ще стане на изборите? В последна сметка това, за което ще гласоподава електоратът. Нищо повече. Дори да има детайл на операция, той няма да бъде решителен, както в никакъв случай не е бил. Защото в случай че едни избори могат да се откраднат напълно, то постоянно ще ръководят едни и същи ръководещи, нали?
Този път има рекорден брой мераклии, може би тъй като митингите през лятото предходната година сътвориха илюзията, че властта се търкаля по земята и всеки може да се наведе и да я вземе. Ама безусловно всеки: и Сульо, и Пульо. А в действителност не е по този начин. Голямата конспирация още веднъж е сред основните играчи, а останалите се съревновават за позицията " банка за недостигащи депутати ". Не е без значение кой ще влезе в ролята на банката - Слави Трифонов, Мая Манолова или Демократична България. Затова е доста значимо по какъв начин гласоподавателите ще създадат избора си, на какъв принцип. И аз като един просташки теоретик имам доктрина за това по какъв начин се образува решението на систематизирания гласоподавател. То се образува от пет групи претекстове - три рационални и две ирационални.
Първият разумен претекст е идеологията . Гражданите гласоподават съгласно мирогледа и полезностите си, нормално в ляво или в дясно, за консервативни или демократични политически субекти. В последните времена (Прощавайте! Не желаех да прозвучи по този начин!) доста гласоподаватели ще се вглеждат в отношението на претендентите към въпроси като семейство и общности, християнска традиция и национализъм от една страна и глобализъм, модернизъм и мултикултурализъм от друга. Ще разсъждават по този начин: " Политик с верен светоглед и верни нравствени устои едва ли ще вземе неверни управнически решения. В последна сметка ще се окаже прав за всичко ".
Вторият разумен претекст е политическият - каква политика ще води този или оня, в случай че завоюва властта с нашите гласове. Тук към този момент гласоподавателят стартира да изследва целите. Дали приоритет е стопанската система с нейния непрекъснат напредък, с проблемите на безработицата и заетостта, с опциите да поддържа обществената система; дали пък приоритет са образованието и културата поради нуждата от нови качествени генерации, способни да оцеляват в комплицираната световна конюнктура; дали пък приоритет е опазването на здравето или пък сигурността, или пък външната политика, околната среда. Как властта ще се отнася към дребния бизнес, ще го пази ли от непостижимата конкуренция на корпорациите? А ще пази ли служащия от работодателя? Или пък, подкупена от едрия капитал, ще тъпче и скубе дребния човек, до момента в който не го докара до цялостно обезсърчение?
Третият разумен претекст е персоналният интерес . Не е все едно дали на власт е Драган или Стоян, изключително в случай че Стоян ти е братовчед. Това е най-здравомислещият претекст, тъй като посредством властта хората се надяват да реализират на първо място персонални цели, да подсигуряват и подобрят личния си живот. Те ще изискат такава власт, която може да подсигурява това. Ще изискат да видят свои познати на значими постове или най-малко да не банкрутират работодателите им.
Следват ирационалните претекстове. Първият е " по какъв начин ще гласоподават другите ". Ирационален е, тъй като изборът с подобен претекст няма никакво отношение към качеството на живот на избиращия. Често даже, пристрастен от общата инерция, гласоподавателят гласоподава срещу личните си ползи. Много хора, нищи духом в най-прекрасния евангелски смисъл, не набират храброст да решат сами и стартират да се оглеждат по какъв начин ще гласоподават техни близки или познати с потвърден престиж. Има нещо патриархално и благо в това. Когато преди години питахме една млада и интелигентна жена по какъв начин ще гласоподава, тя сви плещи с равнодушие и отговори: " Не знам. Каквото каже мъжът ми ". И го сподели с облекчение, задето някой различен ще свърши неприятната работа (в случая да реши за кого да се гласува) вместо нея.
Другият несъизмерим претекст е " гласуваме за спечелилия ". Не знам от кое място се е взел, само че го има: човек нюха накъде духа вятърът и гласоподава за оня, който вероятно ще завоюва изборите, с цел да каже след това: " завоювах ги и аз " и през годините на идващия мандат да се усеща ръководещ, да знае, че " ние сме на власт ", тъй като по този начин международната естетика е по-безспорна. Иначе да сме в съпротива, тъй като сме дали своят вот за изгубилия претендент, е напрягащо. Разбира се, в множеството случаи гласуващият на този принцип не е нито ръководещ, нито съпротива, а безлика електорална единица, за която се сещат един път на четири години.
Невинаги решението за гласоподаване е самостоятелно. Често и то не с неприятно сърце, хората се поучават между тях, гледат по какъв начин гласоподават роднините, сътрудниците, началниците... Бил съм очевидец на случай в регионален град. Водачът на една от листите имаше съученик със лична фабрика и стотина служащи. Срещнаха се двамата в една механа, спомниха си младостта и фабрикантът даде обещание да каже " добра дума " на служащите си. Вероятно е споделил и то без да задължава никого, а доста от служащите са били признателни, че някой е решил вместо тях.
Ето по този начин хората вземат решение (или най-малко би трябвало да решават) по какъв начин да се държат на избори. Всички претекстове са настоящи. У някого доминират идеологическите, у различен - политическите, у трети - прагматичните, само че в последна сметка ги има всичките. И казусът, доколкото има проблем, надалеч не е кой от петте претекста за гласоподаване е водещ. Проблемът е напълно различен.
Както доста пъти сме казвали, у всичко, в това число и у индивида (най-вече у индивида!) положителното и злото са смесени. Няма безусловно положителни и безусловно неприятни хора. Майсторството на взаимоотношенията е в това към кое от тях ще се обърнеш, с цел да ти отговорят насреща със същото. Порочното в предизборната акция е, че участниците се обръщат към злото един у другиго и надлежно със злото си отвръщат. А верният метод е да търсиш у претендентите и съперниците положителното, с цел да ти отговорят с положително и те след изборите. Способен ли е нашият народ на това? Способни ли сме да търсим у всекиго положителното, в случай че то с безспорна сигурност съществува? Помните ли оня филм, в който водачът на самолета на няколко водки избави пасажерите с гениална и смела маневра? Какъв е водачът: алкохолик или воин, пропаднал вид или надарен, самоуверен и жертвоготовен експерт? Очевидно и двете, неслитно и неотлъчно. Въпросът е кое ще изберем за по-важно. Кое от индивида насреща ще повикаме. И дръзвам да настоявам, че каквото повикаме, такова ще се обади. Да търсиш и провокираш положителното у другия е качествено нов (поне за нас) метод, изпълнен с вяра и положителни интуиции. Що пък да не пробваме, а? Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Най-сетне, от партията на Цветан Цветанов пък щели да постановат модела " Марк Рюте " - самичък по себе си задоволително блудкав и двуличен, оня модел, дето министър-председателят трябвало да живее в непретенциозен студентски апартамент и да се придвижва с велосипед. Не знам единствено с кои очи и с кой ум от партията на Цветан Цветанов насочат политическо обръщение, в което се съдържа думата " апартамент ".
Не, не желая да проследявам предизборната акция, не желая! Но тя ме застига, стоварва се върху мен и безсрамно ме допира с някой от лигавите си псевдоподи.
Какво ще стане на изборите? В последна сметка това, за което ще гласоподава електоратът. Нищо повече. Дори да има детайл на операция, той няма да бъде решителен, както в никакъв случай не е бил. Защото в случай че едни избори могат да се откраднат напълно, то постоянно ще ръководят едни и същи ръководещи, нали?
Този път има рекорден брой мераклии, може би тъй като митингите през лятото предходната година сътвориха илюзията, че властта се търкаля по земята и всеки може да се наведе и да я вземе. Ама безусловно всеки: и Сульо, и Пульо. А в действителност не е по този начин. Голямата конспирация още веднъж е сред основните играчи, а останалите се съревновават за позицията " банка за недостигащи депутати ". Не е без значение кой ще влезе в ролята на банката - Слави Трифонов, Мая Манолова или Демократична България. Затова е доста значимо по какъв начин гласоподавателите ще създадат избора си, на какъв принцип. И аз като един просташки теоретик имам доктрина за това по какъв начин се образува решението на систематизирания гласоподавател. То се образува от пет групи претекстове - три рационални и две ирационални.
Първият разумен претекст е идеологията . Гражданите гласоподават съгласно мирогледа и полезностите си, нормално в ляво или в дясно, за консервативни или демократични политически субекти. В последните времена (Прощавайте! Не желаех да прозвучи по този начин!) доста гласоподаватели ще се вглеждат в отношението на претендентите към въпроси като семейство и общности, християнска традиция и национализъм от една страна и глобализъм, модернизъм и мултикултурализъм от друга. Ще разсъждават по този начин: " Политик с верен светоглед и верни нравствени устои едва ли ще вземе неверни управнически решения. В последна сметка ще се окаже прав за всичко ".
Вторият разумен претекст е политическият - каква политика ще води този или оня, в случай че завоюва властта с нашите гласове. Тук към този момент гласоподавателят стартира да изследва целите. Дали приоритет е стопанската система с нейния непрекъснат напредък, с проблемите на безработицата и заетостта, с опциите да поддържа обществената система; дали пък приоритет са образованието и културата поради нуждата от нови качествени генерации, способни да оцеляват в комплицираната световна конюнктура; дали пък приоритет е опазването на здравето или пък сигурността, или пък външната политика, околната среда. Как властта ще се отнася към дребния бизнес, ще го пази ли от непостижимата конкуренция на корпорациите? А ще пази ли служащия от работодателя? Или пък, подкупена от едрия капитал, ще тъпче и скубе дребния човек, до момента в който не го докара до цялостно обезсърчение?
Третият разумен претекст е персоналният интерес . Не е все едно дали на власт е Драган или Стоян, изключително в случай че Стоян ти е братовчед. Това е най-здравомислещият претекст, тъй като посредством властта хората се надяват да реализират на първо място персонални цели, да подсигуряват и подобрят личния си живот. Те ще изискат такава власт, която може да подсигурява това. Ще изискат да видят свои познати на значими постове или най-малко да не банкрутират работодателите им.
Следват ирационалните претекстове. Първият е " по какъв начин ще гласоподават другите ". Ирационален е, тъй като изборът с подобен претекст няма никакво отношение към качеството на живот на избиращия. Често даже, пристрастен от общата инерция, гласоподавателят гласоподава срещу личните си ползи. Много хора, нищи духом в най-прекрасния евангелски смисъл, не набират храброст да решат сами и стартират да се оглеждат по какъв начин ще гласоподават техни близки или познати с потвърден престиж. Има нещо патриархално и благо в това. Когато преди години питахме една млада и интелигентна жена по какъв начин ще гласоподава, тя сви плещи с равнодушие и отговори: " Не знам. Каквото каже мъжът ми ". И го сподели с облекчение, задето някой различен ще свърши неприятната работа (в случая да реши за кого да се гласува) вместо нея.
Другият несъизмерим претекст е " гласуваме за спечелилия ". Не знам от кое място се е взел, само че го има: човек нюха накъде духа вятърът и гласоподава за оня, който вероятно ще завоюва изборите, с цел да каже след това: " завоювах ги и аз " и през годините на идващия мандат да се усеща ръководещ, да знае, че " ние сме на власт ", тъй като по този начин международната естетика е по-безспорна. Иначе да сме в съпротива, тъй като сме дали своят вот за изгубилия претендент, е напрягащо. Разбира се, в множеството случаи гласуващият на този принцип не е нито ръководещ, нито съпротива, а безлика електорална единица, за която се сещат един път на четири години.
Невинаги решението за гласоподаване е самостоятелно. Често и то не с неприятно сърце, хората се поучават между тях, гледат по какъв начин гласоподават роднините, сътрудниците, началниците... Бил съм очевидец на случай в регионален град. Водачът на една от листите имаше съученик със лична фабрика и стотина служащи. Срещнаха се двамата в една механа, спомниха си младостта и фабрикантът даде обещание да каже " добра дума " на служащите си. Вероятно е споделил и то без да задължава никого, а доста от служащите са били признателни, че някой е решил вместо тях.
Ето по този начин хората вземат решение (или най-малко би трябвало да решават) по какъв начин да се държат на избори. Всички претекстове са настоящи. У някого доминират идеологическите, у различен - политическите, у трети - прагматичните, само че в последна сметка ги има всичките. И казусът, доколкото има проблем, надалеч не е кой от петте претекста за гласоподаване е водещ. Проблемът е напълно различен.
Както доста пъти сме казвали, у всичко, в това число и у индивида (най-вече у индивида!) положителното и злото са смесени. Няма безусловно положителни и безусловно неприятни хора. Майсторството на взаимоотношенията е в това към кое от тях ще се обърнеш, с цел да ти отговорят насреща със същото. Порочното в предизборната акция е, че участниците се обръщат към злото един у другиго и надлежно със злото си отвръщат. А верният метод е да търсиш у претендентите и съперниците положителното, с цел да ти отговорят с положително и те след изборите. Способен ли е нашият народ на това? Способни ли сме да търсим у всекиго положителното, в случай че то с безспорна сигурност съществува? Помните ли оня филм, в който водачът на самолета на няколко водки избави пасажерите с гениална и смела маневра? Какъв е водачът: алкохолик или воин, пропаднал вид или надарен, самоуверен и жертвоготовен експерт? Очевидно и двете, неслитно и неотлъчно. Въпросът е кое ще изберем за по-важно. Кое от индивида насреща ще повикаме. И дръзвам да настоявам, че каквото повикаме, такова ще се обади. Да търсиш и провокираш положителното у другия е качествено нов (поне за нас) метод, изпълнен с вяра и положителни интуиции. Що пък да не пробваме, а? Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ