Вървях по претъпканите улици на Витошка, забързана към малкото магазинче

Най-сетне стигнах. Има двама души пред мен. Чакането на опашката ме изнервя. Тропам с крайник и си очаквам реда, желая да си взема цигарите и да се махна, да седна на някоя скамейка и да се успокоя. Имам потребност от това, наподобявам на нервозен тинейджър, на който са му забранили да играе God of war. Да, момичето пред мен най-сетне си взе кафето откакто 3 минути се разправя с продавачката, дали да е с мляко или без, с кафява или бяла захар. Давам 5 лв. на рошавата, само че усмихната лелка, която ме гледа през дребното прозорче на магазина. Голяма необичайност е да видиш усмихната продавачка, несъмнено денят й е прекрасен, взела е заплата и ще зарадва фамилията си.

Грабвам цигарите и се запътвам към най-близката скамейка, като заобикалям чевръсто ромките, които ме гонят, с цел да ми гледат на ръка и да ми кажат, че ще срещна любовта. Дали някой им се връзва…не ми пука. Продължавам. Избирам си скамейка до хотел „ Рила ”, тя е моето място, на което ще получа малко усамотение. Сядам и бързо раздирам станиола на цигарите. Вадя си една, само че ми я няма запалката. Ровя като луда в чантата и се чудя за какво в никакъв случай не я класифицирам. Ето я. Най-сетне си запалвам цигарата, дърпам и се отпущам на облегалката, несъмнено наподобявам на наркоманка, чакала през целия ден дозата. Мисля си, че би трябвало да се върна в офиса и да се опитам да не убия колежката до края на работния ден. Не ме мислете за вманиачен агресор, тя просто е нетърпима. Затрупани сме от работа, през целия ден я очаквам да вкара едни фактури, с цел да мога да завърша доклада, който шефът чака от сутринта, а тя виси във Facebook и слуша поп фолк.

Изведнъж от мислите ми ме изважда прегърбена жена с къса бяла коса и набръчкано лице. Моли ме за цигара и 5 минути внимание. Давам й цигара, само че за диалог нямам време. Отрязвам я с отговора, че би трябвало да се върна на работа. Тя ме поглежда с тъжните си очи и ме пита: „ Можете ли да ми отделите една цигара време? ”. Трябва да се връщам, само че тези сини очи ме карат да се усещам длъжна да остана. Нервността ми е изчезнала. Оставам.

Жената наподобява на към 70 години, облеклата и са остарели и дрипави. Разказва ми, че не желае благодеяние. Не търси благосклонност и пари от хората. Иска единствено за малко да поговори с някого, самотна е. Разказва ми, че е била инженер и дружно с мъжа й имали апартамент в „ Хаджи Димитър ”. Когато той умрял, щерка й я изгонила от жилището, с цел да живее там с новия си мъж – някогашен пандизчия. Така баба Тонка останала на улицата. Няма дом, животът й се побира в малко на ниска цена сакче с надпис „ Adidas ”. Взима 170 лв. пенсия, има диабет и с цел да изкара за насъщния събира кашони и пластмасови бутилки. Спи в метрото, до момента в който не събере някой лев, с който да замине за Кюстендил при своя приятелка-вдовица, при която да живее.

След описа й едвам се спирам да не заплача с цялостно гърло, а тя се усмихва като малко дете. Щастлива е, че някой я е изслушал. Господи, какъв брой малко й би трябвало на тази клета жена. Допушваме и вторите си цигари и тя става и ми споделя: „ Извинявай, че изгубих част от времето ти, знам че е скъпо. Благодаря, че поговори с мен. Ние старите хора имаме потребност от малко внимание. Не забравяй родителите си, баба си и дядо си, бит ги и приказва с тях ”. И си потегли.

Седях на пейката и мислех, какъв брой непоносим беше денят ми, изпълнен с нерви поради колежката в офиса и несвършената работа, а баба Тонка беше усмихната и спокойна. Въпреки че на главата й са се стоварили куп страдания.
Тази опърпана жена, с тип на остаряла банкнота, само че с усмивка откровена и чиста като на дете, ми оказа помощ да мисля по-положително и да не се нервирам за дребните неща. Но най-важният урок, който тя ми даде е да не не помня, да демонстрирам на околните си, че ги обичам.

Автор: Мадлен Шишманова

Инфо: http://www.gnezdoto.net