Откъс от "Бог да бди над детето" на Тони Морисън
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Бог да бди над детето ", с създател Тони Морисън, възложен от Издателство " Обсидиан "
Бог да бди над детето " е разтърсваща история за страданията и контузиите в детството и за мъчителното освобождение от гнева, който те пораждат.
След години на пренебрежение и самотност поради абаносовата си кожа Брайд се трансформира в ослепителна хубавица, дръзка, сполучлива и самоуверена. Но тя не може да не помни, че и личната й майка е избягвала да я допира и се е срамувала от нея. Брайд е била подготвена на всичко, с цел да завоюва нейната любов, даже да унищожи с подправени показания живота на една почтена жена.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Бог да бди над детето " на Тони Морисън
Бела
Вината не е моя. Тъй че не ме упреквайте. Умът ми не го побира, не знам по какъв начин е станало, само че не съм прегрешила. Не мина и час, откогато я изтеглиха всред краката ми, и осъзнахме, че нещо не е наред. Ама в действителност, беше толкоз черна, че чак ме уплаши. Среднощно черна, все едно е суданка. Аз съм с доста по-светла кожа – цвят на остаряло злато – и с хубава коса. Такъв е и бащата на Лула Ан. Никой в рода ми даже не се приближава до този неин цвят. Катран е най-точното съпоставяне, за което се сещам, само че косата ѝ не подхожда на кожата.
Тя е друга – права, само че усукана на масури като на тези голи туземци в Австралия. Може би си мислите, че е наследила чертите на някакви прародители – само че на кои? Ако можехте единствено да видите моята ба-ба! Тя минаваше за бяла и не искаше да има нищо общо с което и да било от децата си. Всичките писма до нея от майка ми или лелите ми се връщаха неразпечатани. Накрая те схванаха безмълвното ѝ обръщение и я оставиха на мира. По това време съвсем всички мулати и квартерони постъпваха като нея, стига косата им да не ги издаваше, несъмнено. Имате ли визия в жилите на какъв брой от белите хора скрито тече негърска кръв? Хайде, пробвайте се да отгатнете.
Двайсет %, по този начин съм чувала. Моята лична майка, Лула Мей, елементарно можеше да мине за бяла, само че изначало не желала. Веднъж ми описа каква цена е платила за тоя избор. Когато с татко ми отишли в съда, с цел да се оженят, там имало две библии и трябвало да сложат длани върху онази, предопределена за негрите. Другата била за ръцете на белите. Библията! Представяте ли си? Майка ми беше прислужница на богато бяло семейство. Ядяха всичко, каквото им сготвеше, желаеха да им търка гърбовете във ваната и Бог знае какви други интимни неща са я карали да прави, само че не допираха същата библия.
Някои от вас вероятно си мислят, че не е хубаво да се разделяме съгласно цвета на кожата – колкото по-светла, толкоз по-добре – в общинските клубове, кварталите, църквите, студентските организации, та даже и в учебните заведения за цветнокожи. Но по какъв начин другояче да запазим най-малко малко достолепие? Как другояче да избегнем да ни плюят в аптеката, да ни ръчкат с лакти на автобусната спирка, да газим в канавката, та белите да разполагат с целия тротоар, да плащаме в бакалията за книжна торба, която белите купувачи получават гратис?
За оскърбленията пък въобще да не приказваме. Чувала съм какво ли не. Но тъй като майка ми имаше светла кожа, не ѝ забраняваха да опитва шапки в универсалния магазин или да употребява дамската тоалетна. И татко ми можеше да опитва обувки в предната част на магазина, а не откъм гърба. И двамата не биха пили вода от чешмичката с табелка " Само за цветнокожи ", даже да умираха от жадност.
Срам ме е да го кажа, само че още през цялото време в родилното дребната Лула Ан ме тормози. В първия миг кожата ѝ беше бледа като на всички бебета, даже на африканските, но бързо се промени. Мислех, че обезумявам, когато видях по какъв начин пред очите ми става синкавочерна. Знам, че по едно време в действителност полудях – единствено за броени секунди, – тъй като метнах одеяло върху личицето ѝ и натиснах. Но не можах да го сторя, без значение какъв брой ми се искаше да не се е раждала с този ужасяващ цвят. Дори си мислех да я дам в някое сиропиталище.
Не смеех да бъда като тези майки, които подмятат децата си на църковните стъпала. На-скоро чух за една двойка в Германия – и двамата били бели като сняг, само че им се родило бебе с тъмна кожа и никой не можел да си го изясни. Близнаци били, коства ми се – едното бяло, другото черно. Не знам дали е правилно. Знам единствено че до момента в който я кърмех, от гърдите ми като че ли сучеше някакво черно дяволче. Щом се прибрах вкъщи, незабавно минах на биберон.
Мъжът ми Луис е кондуктор по влаковете и когато се върна от работа, ме изгледа така, като че ли в действителност бях луда, а в дребната се вторачи, сякаш беше паднала от Юпитер. Той не си падаше по ругатните, по тази причина, щом изтърси: " Мамка му! Туй пък какво е, по дяволите? ", разбрах, че сме загазили. Оттам потегли всичко, оттова почнаха кавгите посред ни. Това унищожи брака ни. Три години си бяхме живели отлично, само че когато Лула Ан се роди, той хвърли цялата виновност върху мен, а към нея се държеше като към непознато дете – даже освен това, като към зложелател.
Изобщо не я докосна. Така и не съумях да му избия от главата, че в никакъв случай, но в действителност в никакъв случай не съм била с различен мъж. Беше твърдо убеден, че го неистина. Карахме се още веднъж и още веднъж, до момента в който най-после му споделих, че черният цвят би трябвало да идва от неговия жанр, не от моя. Тогава към този момент стана напълно зле – толкоз зле, че той просто си потегли, а аз трябваше да си диря ново, по-евтино жилище. Благоразумно не взех бебето със себе си, до момента в който обикалях да ревизирам квартирите – викнах дребната си братовчедка да го гледа.
Така или другояче, стараех се да не отвеждам постоянно на открито Лула Ан, тъй като, когато я возех в количката, другари и напълно непознати хора се навеждаха да надникнат и да кажат нещо благо, сетне ненадейно отдръпваха глави и се навъсваха озадачено. От това ме болеше най-вече. Ако аз бях черна, а тя светлокожа, можех да мина за нейната бавачка. И без това беше мъчно за цветнокожа жена – въпреки и с цвят остаряло злато – да си търси квартира в порядъчен квартал.
През деветдесетте, когато се роди Лула Ан, законът забраняваше дискриминирането на наемателите, само че малко на брой хазяи се съобразяваха с него. Намираха си аргументи да те отхвърлен. Но аз извадих шанс с мистър Лий, въпреки че той подвигна наема със седем $ над оповестеното и го хващаха гневните, в случай че забавех заплащането даже с минута.
Казах ѝ да ми вика Бела вместо " майко " или " мамо ". Така беше по-безопасно. Хората щяха да се объркват, в случай че едно така черно детенце с прекомерно дебели според мен устни ме наричаше " мамо ". Освен това имаше странни очи – гарвановочерни със синкав нюанс и нещо магьосническо в тях.
Така че задълго си останахме единствено двете, а би трябвало ли да ви споделям какъв брой е мъчно да си изоставена брачна половинка.
Навярно и на Луис не му е било леко, откакто ни заряза по този начин, тъй като няколко месеца по-късно той откри къде пребивавам и почна да ми праща пари всеки месец, въпреки че аз в никакъв случай не съм го молила за това и не подадох искане за прехрана. С неговите чекове за петдесет $ и моята нощна работа в болничното заведение не се постановяваше да разчитаме на обществени помощи.
Така е по-добре. Ще ми се да престанат да ги назовават " помощи " и да върнат думата, която са употребявали през младостта на майка ми. Тогава ги наричали " поддръжка ". Звучи доста по-добре – като че ли е единствено краткотрайно облекчение, до момента в който си стъпиш на краката. А и тези служители от обществените служби са зли като псета. Когато най-накрая си открих работа и не се нуждаех към този момент от тях, печелех повече, в сравнение с можеха да си показват.
Сигурно злобата им се дължеше на техните мизерни заплати, по тази причина се държаха с нас като с просяци. Особено като погледнеха първо Лула Ан, след това мен – като че ли ги мамех или нещо сходно. Потръгна ни, само че въпреки всичко трябваше да бъда деликатна. Много деликатна във възпитанието ѝ. Да бъда строга, доста строга. Лула Ан трябваше да се научи по какъв начин да се държи, да не вири глава и да не основава проблеми. Не ме интересува какъв брой пъти си сменя името. Цветът е оня кръст, който ще си носи постоянно. Но той не е по моя виновност. Не е по моя виновност. Не е!
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1139)
Бог да бди над детето " е разтърсваща история за страданията и контузиите в детството и за мъчителното освобождение от гнева, който те пораждат.
След години на пренебрежение и самотност поради абаносовата си кожа Брайд се трансформира в ослепителна хубавица, дръзка, сполучлива и самоуверена. Но тя не може да не помни, че и личната й майка е избягвала да я допира и се е срамувала от нея. Брайд е била подготвена на всичко, с цел да завоюва нейната любов, даже да унищожи с подправени показания живота на една почтена жена.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Бог да бди над детето " на Тони Морисън
Бела
Вината не е моя. Тъй че не ме упреквайте. Умът ми не го побира, не знам по какъв начин е станало, само че не съм прегрешила. Не мина и час, откогато я изтеглиха всред краката ми, и осъзнахме, че нещо не е наред. Ама в действителност, беше толкоз черна, че чак ме уплаши. Среднощно черна, все едно е суданка. Аз съм с доста по-светла кожа – цвят на остаряло злато – и с хубава коса. Такъв е и бащата на Лула Ан. Никой в рода ми даже не се приближава до този неин цвят. Катран е най-точното съпоставяне, за което се сещам, само че косата ѝ не подхожда на кожата.
Тя е друга – права, само че усукана на масури като на тези голи туземци в Австралия. Може би си мислите, че е наследила чертите на някакви прародители – само че на кои? Ако можехте единствено да видите моята ба-ба! Тя минаваше за бяла и не искаше да има нищо общо с което и да било от децата си. Всичките писма до нея от майка ми или лелите ми се връщаха неразпечатани. Накрая те схванаха безмълвното ѝ обръщение и я оставиха на мира. По това време съвсем всички мулати и квартерони постъпваха като нея, стига косата им да не ги издаваше, несъмнено. Имате ли визия в жилите на какъв брой от белите хора скрито тече негърска кръв? Хайде, пробвайте се да отгатнете.
Двайсет %, по този начин съм чувала. Моята лична майка, Лула Мей, елементарно можеше да мине за бяла, само че изначало не желала. Веднъж ми описа каква цена е платила за тоя избор. Когато с татко ми отишли в съда, с цел да се оженят, там имало две библии и трябвало да сложат длани върху онази, предопределена за негрите. Другата била за ръцете на белите. Библията! Представяте ли си? Майка ми беше прислужница на богато бяло семейство. Ядяха всичко, каквото им сготвеше, желаеха да им търка гърбовете във ваната и Бог знае какви други интимни неща са я карали да прави, само че не допираха същата библия.
Някои от вас вероятно си мислят, че не е хубаво да се разделяме съгласно цвета на кожата – колкото по-светла, толкоз по-добре – в общинските клубове, кварталите, църквите, студентските организации, та даже и в учебните заведения за цветнокожи. Но по какъв начин другояче да запазим най-малко малко достолепие? Как другояче да избегнем да ни плюят в аптеката, да ни ръчкат с лакти на автобусната спирка, да газим в канавката, та белите да разполагат с целия тротоар, да плащаме в бакалията за книжна торба, която белите купувачи получават гратис?
За оскърбленията пък въобще да не приказваме. Чувала съм какво ли не. Но тъй като майка ми имаше светла кожа, не ѝ забраняваха да опитва шапки в универсалния магазин или да употребява дамската тоалетна. И татко ми можеше да опитва обувки в предната част на магазина, а не откъм гърба. И двамата не биха пили вода от чешмичката с табелка " Само за цветнокожи ", даже да умираха от жадност.
Срам ме е да го кажа, само че още през цялото време в родилното дребната Лула Ан ме тормози. В първия миг кожата ѝ беше бледа като на всички бебета, даже на африканските, но бързо се промени. Мислех, че обезумявам, когато видях по какъв начин пред очите ми става синкавочерна. Знам, че по едно време в действителност полудях – единствено за броени секунди, – тъй като метнах одеяло върху личицето ѝ и натиснах. Но не можах да го сторя, без значение какъв брой ми се искаше да не се е раждала с този ужасяващ цвят. Дори си мислех да я дам в някое сиропиталище.
Не смеех да бъда като тези майки, които подмятат децата си на църковните стъпала. На-скоро чух за една двойка в Германия – и двамата били бели като сняг, само че им се родило бебе с тъмна кожа и никой не можел да си го изясни. Близнаци били, коства ми се – едното бяло, другото черно. Не знам дали е правилно. Знам единствено че до момента в който я кърмех, от гърдите ми като че ли сучеше някакво черно дяволче. Щом се прибрах вкъщи, незабавно минах на биберон.
Мъжът ми Луис е кондуктор по влаковете и когато се върна от работа, ме изгледа така, като че ли в действителност бях луда, а в дребната се вторачи, сякаш беше паднала от Юпитер. Той не си падаше по ругатните, по тази причина, щом изтърси: " Мамка му! Туй пък какво е, по дяволите? ", разбрах, че сме загазили. Оттам потегли всичко, оттова почнаха кавгите посред ни. Това унищожи брака ни. Три години си бяхме живели отлично, само че когато Лула Ан се роди, той хвърли цялата виновност върху мен, а към нея се държеше като към непознато дете – даже освен това, като към зложелател.
Изобщо не я докосна. Така и не съумях да му избия от главата, че в никакъв случай, но в действителност в никакъв случай не съм била с различен мъж. Беше твърдо убеден, че го неистина. Карахме се още веднъж и още веднъж, до момента в който най-после му споделих, че черният цвят би трябвало да идва от неговия жанр, не от моя. Тогава към този момент стана напълно зле – толкоз зле, че той просто си потегли, а аз трябваше да си диря ново, по-евтино жилище. Благоразумно не взех бебето със себе си, до момента в който обикалях да ревизирам квартирите – викнах дребната си братовчедка да го гледа.
Така или другояче, стараех се да не отвеждам постоянно на открито Лула Ан, тъй като, когато я возех в количката, другари и напълно непознати хора се навеждаха да надникнат и да кажат нещо благо, сетне ненадейно отдръпваха глави и се навъсваха озадачено. От това ме болеше най-вече. Ако аз бях черна, а тя светлокожа, можех да мина за нейната бавачка. И без това беше мъчно за цветнокожа жена – въпреки и с цвят остаряло злато – да си търси квартира в порядъчен квартал.
През деветдесетте, когато се роди Лула Ан, законът забраняваше дискриминирането на наемателите, само че малко на брой хазяи се съобразяваха с него. Намираха си аргументи да те отхвърлен. Но аз извадих шанс с мистър Лий, въпреки че той подвигна наема със седем $ над оповестеното и го хващаха гневните, в случай че забавех заплащането даже с минута.
Казах ѝ да ми вика Бела вместо " майко " или " мамо ". Така беше по-безопасно. Хората щяха да се объркват, в случай че едно така черно детенце с прекомерно дебели според мен устни ме наричаше " мамо ". Освен това имаше странни очи – гарвановочерни със синкав нюанс и нещо магьосническо в тях.
Така че задълго си останахме единствено двете, а би трябвало ли да ви споделям какъв брой е мъчно да си изоставена брачна половинка.
Навярно и на Луис не му е било леко, откакто ни заряза по този начин, тъй като няколко месеца по-късно той откри къде пребивавам и почна да ми праща пари всеки месец, въпреки че аз в никакъв случай не съм го молила за това и не подадох искане за прехрана. С неговите чекове за петдесет $ и моята нощна работа в болничното заведение не се постановяваше да разчитаме на обществени помощи.
Така е по-добре. Ще ми се да престанат да ги назовават " помощи " и да върнат думата, която са употребявали през младостта на майка ми. Тогава ги наричали " поддръжка ". Звучи доста по-добре – като че ли е единствено краткотрайно облекчение, до момента в който си стъпиш на краката. А и тези служители от обществените служби са зли като псета. Когато най-накрая си открих работа и не се нуждаех към този момент от тях, печелех повече, в сравнение с можеха да си показват.
Сигурно злобата им се дължеше на техните мизерни заплати, по тази причина се държаха с нас като с просяци. Особено като погледнеха първо Лула Ан, след това мен – като че ли ги мамех или нещо сходно. Потръгна ни, само че въпреки всичко трябваше да бъда деликатна. Много деликатна във възпитанието ѝ. Да бъда строга, доста строга. Лула Ан трябваше да се научи по какъв начин да се държи, да не вири глава и да не основава проблеми. Не ме интересува какъв брой пъти си сменя името. Цветът е оня кръст, който ще си носи постоянно. Но той не е по моя виновност. Не е по моя виновност. Не е!
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1139)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ