Отвъд границите“: Когато на всеки кръстопът му трябва тишина
В „ Отвъд границите “ през днешния ден ви представяме Катя Янкова. Когато правихме това изявление в края на декември 2017 година доцент Катя Янкова преподаваше туризъм в Стопанския факултет на " University of Greenwich ", в Лондон. Но, до момента в който четете тази история, Катя може би към този момент е достигнала до следващата си фантазия - пустините на Абу Даби. Някъде сред лондонските мъгли и пясъците на Изтока, пътят ѝ минава през Шейсетия паралел на север, с цел да учи ескимосите. Оттам Катя взима познание, един „ уловител на сънища “ и открива по какъв начин „ тишината може да приказва “. За какво ѝ е всичко това?- Възможностите за отговор са толкоз доста, колкото са и истините, в които имаме вяра, с цел да прекосяваме личните си граници.
Част първа: Пътуването
Пътувахме с „ British Airways “. Приказен задокеански полет с красиви, руси стюардеси, като нимфи. Бяха толкоз благи с нас. Дадоха ни одеяла, чорапи, четка и паста за зъби, а на детето доста играчки. Но аз бях вкаменена от смут, тъй като нямах визия къде отивам… нито пък имах познати там. Знаех единствено, че някаква жена Силвия ще ни посрещне, само че даже не знаех по какъв начин наподобява. Още до момента в който самолетът кацаше, ужасът ми ставаше все по-голям. Виждах от горната страна плоските грозни покриви на постройките и си споделих: „ О, Боже мой, дали в миналото ще привикна тук “. И по този начин, когато кацнахме, аз се оказах с пет годишно дете в едната ръка и тридесет килограмов куфар в другата на летището в Монреал – емигрантка в Канада.
Годината е 1999-а. Катя е на двадесет и шест години. Току що приключила СУ " Св. Климент Охридски ". Решава да замине за Канада, тъй като:
В България беше ужасяващ апетит и бедност. Не можех да си намеря работа, а говорех пет езика и таман бях приключила интернационален туризъм. Но това е втората причина. Първата беше тежкият бракоразвод с първата ми обич, ученическата – бащата на детето ми. Трябваше да заминем дружно, имахме документи и легални визи, само че по този начин се получи, че отпътувах единствено аз с дребния ни наследник.
Докато споделя за пътуването, идването и първите часове в Канада, Катя се намества комфортно в кухненския стол, подпира ръцете си на дървената, обла маса и двете отпиваме по глътка кафе. Кухнята ѝ е уютна, топла, украсена с коледни свещи. Ухае на мандарини. На прозореца каца гълъб, а напълно наоколо се чува зов на чайка. Във Варна сме. Родният град на Катя Янкова. Тя поглежда през прозореца, от който се виждат постройката на Варненския спектакъл и огромния площад с фонтаните. Апартаментът е на последния етаж в остаряла кооперация, а на тавана над нас гнездят гълъби и непрекъснато се чува гукането им. Катя се усмихва и ми споделя:
Докато чувам гълъбите на тавана, се сещам в какъв апартамент живеехме в Монреал. Беше в най-бедния квартал – замърсен, промишлен, единствено емигранти. На всичкото от горната страна беше над един бар, но престъпен, „ каубойски “, който непрекъснато всякакви малките екрани идваха да снимат, за сериали ли, защо ли… по този начин и не разбрах… И аз се оказах над този бар с моето дете… без работа. Още първия ден синът ми стартира да плаче и макар че беше на пет, нареждаше като възрастен човек: „ Как можа да ме доведеш тук, желая при баба и дядо във Варна, тук е неприятно, ти ме направи трагичен “. А аз чувам и рева с него, до момента в който той подрежда. Трябваше да си намеря работа. Това беше легална емиграция с документи, имах тапия за висше обучение, говорех пет езика (английски, френски, съветски, италиански и български), само че нямах работа. Ужас някакъв. Поне съумях да намеря детска градина за Ясен, само че и с това беше мъчно, тъй като той не разбираше какво му приказват децата, те него не го разбираха и той стартира да ги бие наред. Стана доста нападателен. Висях непрекъснато при директорката да ми се оплакват от него.
Как си откри работа? Какво стартира да работиш?
Никога няма да не помни. В блока над бара, където живеехме имаше един човек от Коста Рика, беше нещо като поддръжка на блока. Казваше се Хесус… като Исус… (замисля се и продължава) Не беше инцидентно това име, сигурна съм. Представи си ме, аз съм момиче на двадесет и шест години, четиридесет и девет кг, вейка, като дете бях, само че с дете… Та Хесус ме гледа и ме пита какво диря изобщо в Канада и по какъв начин мисля да оцелея. Аз му отговорих, че диря работа, че това е единственото, което желая – да работя, без значение какво. И той ме хвана за ръката и ме поведе по улиците на квартала да разпитваме някой търси ли си служащ. А то, една индустриална зона с тенекеджийски работилници и сервизи за коли… къде ти работа за момиче. Всички ни гледат все едно сме луди. Като в този момент си припомням бях с една черна поличка и бяла ризка, изплашена, едвам пристъпвах, по улицата нямаше никой, единствено аз и Хесус. По едно време, на края на една улица излизат двама мъже и стартират да си приказват с Хесус на испански. Сочат нещо в далечината и Хесус ми споделя, че може там да намерим работа за мен. Стигнахме до една алена постройка, от тези с тухлите. Влизаме вътре. Някакви хора приказват с Хесус на испански, само че аз от италианския малко разбирам. И го питат: „ Тази каква ти е? Любовница ли ти е или жена? “ Той им споделя, че не съм му никаква, просто едно момиче в неволя, което си търси работа. Питат ме по какъв начин се споделям. Отговарям им: „ Катя “. Още един въпрос - дали съм рускиня. Казвам им, че съм българка. И тогава единият ме поглежда и ми проговаря на български: „ Здравейте, и аз съм българин “. Оказа се, че този човек е трето потомство българин, фамилията му още по царско време е избягало в Колумбия. И той сега също е бежанец в Канада и има фабрика за банички и всевъзможни тестени хранителни артикули. Започнах да работя при него. Беше доста тежко – пълниш баничките, подреждаш ги в едни тави, буташ количките до големи хладилници за надълбоко заледяване и влизаш на -20 градуса, където ги редиш по рафтовете, само че най-малко имах работа. Работих три месеца, само че затвориха детската градина, нямаше кой да ми гледа детето и напуснах. Започнаха да ми дават помощи, тъй като бях самотна майка, а това беше огромен позор за мен, да ми дават помощи и да не работя...И по този начин два месеца, до момента в който не видях, че в университета на Монреал има докторантска стратегия по урбанистика. Кандидатствах и ме одобриха. Още първата година една от професорките ми доста ме хареса. Взеха ме в университета да върша изследователска активност дружно с нея. Изследвахме емигрантските общественост в Канада против възнаграждение. Изучавахме хаитяни и всевъзможни други групи. Беше чиста социология, обърната основно към дамите от малцинствата, които ми разказваха доста от персоналните си истории. Някои от които ужасяващи – кръвосмешения, наркомания, проституция, насилие… Постепенно започнахме работа и по други планове и по този начин попаднах при ескимосите.
Част втора: Първата тишина, пътят на север и уловителят на сънища. През 2005 година година съвсем бях приключила доктората си. Тогава потеглих на север към ескимосите и прекарах измежду тях пет години. Научих се да разграничавам другите звуци от хрущенето на снега при разнообразни температури. Там студът и снегът блестят по друг метод при -5 и -25 градуса и границата на смяната е при -21 градуса, тогава хрущенето става пискливо като гларусите във Варна… (започва да се смее) Пътувах всеки 40 дни. Уникално беше – с едни самолетчета, които побират единствено по шест индивида... като летящи таксита бяха. Пистите бяха посипани с камъчета, няма асфалт. И тия самолетчета успяваха да се приземят и излетят по тях. Летяхме до над Шейсетия паралел. 
Какви са ескимосите? Каква общественост са?
Много затворена, с доста запаси към който и да било. Не позволяват никого. Аз бях късметлийка, че ме одобриха измежду тях. Първо, тъй като не съм канадка. Те са доста недоверчиви към локалните, само че като им споделих, че съм българка и те се успокоиха. Знаеха, че в България режимът е комунистически, и в това време, че България не е била колонизаторска страна. Интересно е, че са доста добре настроени към комунистическите страни. Може би тъй като тяхното устройство (на ескимосите б.а.) е на колективен принцип. Имат да вземем за пример големи общи хладилници и някой като хване кит, го поставя в този общ ледник, и всички ядат от него, цяла зима. Едно от най-впечатляващите неща измежду тях са танците им, озвучени от нещо като дайрета върху които има опъната кожа. И те удрят върху тази кожа и танцуват. Другото, което е необикновено при тях са стаите им за потене, опушени с билки и като влезеш вътре изпадаш в транс. Има доста мистицизъм и гадателство…
Ти поинтересува ли се за нещо от бъдещето ти?
Не, не посмях. Но си донесох уловител на сънища. Това е една плетеница – мрежа от мъниста и пера, през която могат да минат единствено положителните сънища, неприятните остават оплетени в мрежата и не доближават до теб. (усмихва се)
О, донесла си си паяжина с паячета за положителни сънища?
Да, тъкмо като паяжина за положителни сънища са, да!
Какво научи от ескимосите. Има ли нещо, което си мислиш, че си могла да вземеш единствено от тях?
Може би най-важното, което научих там е по какъв начин да правя оценка тишината, по какъв начин да я слушам и тя да ми приказва. Тогава ми идват най-важните мисли и хрумвания, най-ценните, както за работата, по този начин и за персоналния живот.
Това е някаква откровеност със самата теб, през съзерцанието, по този начин ли?
Да! (усмихва се) Така е – съзерцанието и тишината са откровеност. Тогава чуваш какво желае сърцето ти. Част трета: Европа
Защо напусна Канада?
Тръгнах си от Канада и ескимосите през 2010 година. Въпреки че от 2007 година имах лична, триетажна къща в Нюфаундленд, преподавах туризъм в Университета „ Мемориал “ (Memorial University of Newfoundland), ходех да уча ескимосите, образовах студенти, които да ме заместят някой ден и животът ми беше спретнат. Но провинцията беше доста отдалечена, нямах задоволително почитатели и студенти, с които да върша изследванията си. За три години дадох и взех всичко, което можех. Започнах да тъпча на едно място, а аз не желаех това. Освен това доста дълго останах разграничена със сина ми. Докато аз ходех на север за университетските изследвания, Ясен, тъй като от дребен си беше доста нападателен и аз се чудех на какъв спорт да го запиша, беше почнал да тренира фигурно пързаляне. Откриха в него огромен гений. Стигна до първите места в републиканските надпревари на Канада, където конкуренцията е голяма. Но той трябваше да е в огромните градове, с цел да тренира и бяхме разграничени. И по този начин започнах да депозирам документи да се върна в континенталната част на Канада, само че все нямаше университет, който да има потребност от експерт като мен. За сметка на това ме поканиха в Европа. Можех да отпътува или за Италия, или за Англия. Избрах Англия, Лондон.
Как ти се стори Европа, след тишината на ескимосите?
Европа ми се стори полуда. Хората приказват прекалено много, без да има потребност, толкоз е шумно и объркващо. Въпреки че Университетът (University of Greenwich), в който преподавам туризъм, е извънредно хубав остарял палат.
Имаш ли амулет или нещо, което постоянно носиш в куфара си?
Да! Точно преди да отпътува за Канада през 1998-а вървях в Рожен. Там имаше едно параклисче. И аз до момента в който се молех, преди този момент пътешестване, погалих кръста. Дървен кръст. От него се отчупи едно малко късче. Това късче е на всички места с мен. И тук желая да ти кажа, че тази символика не е инцидентна, тъй като още през 2000-а година, до момента в който бях в Монреал, аз и още девет индивида основахме православна църка там. Тя се споделя „ Св. Иван Рилски “. Четири години се занимавах с тази черква, с изключение на с другите неща. И тази черква е едно от най-големите достижения на моя живот. Бях на тридесет и три… Затова отчупеното късче от кръста ми е толкоз скъпо. То пристигна с мен от България, стигна до Монреал, оказа помощ ми в доста неща, в това число да основа българска православна черква там. А то е толкоз малко късче, в случай че не знаеш смисъла му можеш да го изхвърлиш, като камъче, толкоз е малко…
Църквата „ Св. Иван Рилски “, учредена от Катя Янкова и още 9 доброволци в Монреал
Канада ли беше първото ти излизане в чужбина?
Не. Бях на деветнадесет години, когато една моя съученичка Мария ми сподели, че отпътува да работи като гувернантка във Франция. Училището, в което учехме, беше с френски език и тя по тази причина потегли на там, само че моите родители не ме пуснаха, тъй като бях дребна. Но 1990-а година в България времената бяха доста тежки и безпарични. Моите родители останаха безработни. Аз на осемнадесет, брат ми на дванадесет години – страшна бедност и заплашителен апетит. Тогава (1991-а година - б.а.) взех решение да отпътува за Франция при моята другарка. Градчето, в което започнах работа се споделя Nîmes. И това беше някакво фантастично време за мен, тъй като аз в никакъв случай не бях излизала отвън страната, а попаднах в южна Франция – такава хубост! Грижех се за две деца и дома на хората, които ме бяха наели. Четири месеца бях най-щастливият човек на света. Първата заплата в живота ми беше във франкове… (смее се). Но визата ми не беше работна и изтече. Трябваше да се върна в България. Тогава фамилията, при което работех ми сподели: „ Остани, в случай че би трябвало ще те оженим тук “, но аз идеалистка… (смее се) … по какъв начин ще се оженя по сметка за една виза… И се върнах в България. И какво мислиш се случи като се върнах? Започнах да изучавам интернационален туризъм, ожених се по обич и забременях… Детето ми се роди в края на третата година от студентството ми. През 1998-а приключих СУ и през 1999-а емигрирах в Канада. Част четвърта: Нов тип тишина
Къде сядаш – до прозореца или пътеката?
До прозореца, тъй като обичам да си върша слънчеви бани, когато самолетът се издигне над облаците. Тогава чувството е неповторимо.
В какво вярваш?
В положителната природа на хората, в бъдещето и в напредъка.
От какво се страхуваш?
На времето се опасявах от физическата болежка и от самотата. Днес не ме е боязън от нищо. Но то е въпрос на подготовка – самичък да се научиш да не те е боязън.
Тишината, отново за тишината ли си приказваме?
Да, за тишината. Човек може да живее измежду тишина, даже и измежду многолюдния град.
Какво не ти дава мира, та все търсиш нещо ново, не се задържаш на едно място?
Вярвам в това, че хората имат задача – дребна, огромна, само че имат и тя може да се реализира и откри единствено, в случай че не стопират да я търсят, в случай че вървят напред. Ако стоиш на едно място, то те тегли обратно. Няма по какъв начин да се развиваш.
Това може ли да се назова търсене на благополучие, до момента в който се развиваш и искаш напредък?
Да, дори аз постоянно съм казвала, че съм една преродена богомилка. Те по този начин все са вървели напред и са търсели напредъка. И аз не желая да се оставям. Защото стоенето на едно място е тип покой. А покоят е доста близо до гибелта.
Зад целия този твой несклоняем дух, в теб прозира горест. Всичко, което ми разказваш, даже и радостните неща са като че ли през някаква горест. Така ли е? Има ли си име тази горест?
(усмихва се) Така е. Тази горест е от това, че хората мъчно одобряват такива като мен. И още нещо има, като че ли от детството ми непрекъснато имам чувството за нелюбимост, че не съм обичана.
Това фантазия ли е – да бъдеш обичана?
Да, фантазия е! Да съм обичана, доста обичана и специфична за някого. Някой да се реалокира, да пристигна тук или там, поради теб… Но това е необичайност, тъй като хората все чакат някой да направи това за тях, а не те да го вършат за някого – да съумеят да накарат някого да се усеща обичан.
За какво пътешестване мечтаеш?
За пътешестване с обичан човек. Аз все пътувам сама. Много желая да имам до себе си обичан човек, с който да отида, в случай че ще да е до Аспаруховия мост, само че да сме дружно в това пътешестване.
Когато това се случи, ще носиш ли парченцето от кръста със себе си?
Да! Задължително!
А професионално на къде ще пътуваш в този момент?
Заминавам да преподавам в Абу Даби. Влюбих се в пустинята, когато 2010-а – 2011-а вървях в Дубай на конференции. Искам да усетя и да пребивавам измежду трептенето на въздуха от пясъка, и да потърся в него нов тип тишина.
Част първа: Пътуването Пътувахме с „ British Airways “. Приказен задокеански полет с красиви, руси стюардеси, като нимфи. Бяха толкоз благи с нас. Дадоха ни одеяла, чорапи, четка и паста за зъби, а на детето доста играчки. Но аз бях вкаменена от смут, тъй като нямах визия къде отивам… нито пък имах познати там. Знаех единствено, че някаква жена Силвия ще ни посрещне, само че даже не знаех по какъв начин наподобява. Още до момента в който самолетът кацаше, ужасът ми ставаше все по-голям. Виждах от горната страна плоските грозни покриви на постройките и си споделих: „ О, Боже мой, дали в миналото ще привикна тук “. И по този начин, когато кацнахме, аз се оказах с пет годишно дете в едната ръка и тридесет килограмов куфар в другата на летището в Монреал – емигрантка в Канада.
Годината е 1999-а. Катя е на двадесет и шест години. Току що приключила СУ " Св. Климент Охридски ". Решава да замине за Канада, тъй като:
В България беше ужасяващ апетит и бедност. Не можех да си намеря работа, а говорех пет езика и таман бях приключила интернационален туризъм. Но това е втората причина. Първата беше тежкият бракоразвод с първата ми обич, ученическата – бащата на детето ми. Трябваше да заминем дружно, имахме документи и легални визи, само че по този начин се получи, че отпътувах единствено аз с дребния ни наследник.
Докато споделя за пътуването, идването и първите часове в Канада, Катя се намества комфортно в кухненския стол, подпира ръцете си на дървената, обла маса и двете отпиваме по глътка кафе. Кухнята ѝ е уютна, топла, украсена с коледни свещи. Ухае на мандарини. На прозореца каца гълъб, а напълно наоколо се чува зов на чайка. Във Варна сме. Родният град на Катя Янкова. Тя поглежда през прозореца, от който се виждат постройката на Варненския спектакъл и огромния площад с фонтаните. Апартаментът е на последния етаж в остаряла кооперация, а на тавана над нас гнездят гълъби и непрекъснато се чува гукането им. Катя се усмихва и ми споделя:
Докато чувам гълъбите на тавана, се сещам в какъв апартамент живеехме в Монреал. Беше в най-бедния квартал – замърсен, промишлен, единствено емигранти. На всичкото от горната страна беше над един бар, но престъпен, „ каубойски “, който непрекъснато всякакви малките екрани идваха да снимат, за сериали ли, защо ли… по този начин и не разбрах… И аз се оказах над този бар с моето дете… без работа. Още първия ден синът ми стартира да плаче и макар че беше на пет, нареждаше като възрастен човек: „ Как можа да ме доведеш тук, желая при баба и дядо във Варна, тук е неприятно, ти ме направи трагичен “. А аз чувам и рева с него, до момента в който той подрежда. Трябваше да си намеря работа. Това беше легална емиграция с документи, имах тапия за висше обучение, говорех пет езика (английски, френски, съветски, италиански и български), само че нямах работа. Ужас някакъв. Поне съумях да намеря детска градина за Ясен, само че и с това беше мъчно, тъй като той не разбираше какво му приказват децата, те него не го разбираха и той стартира да ги бие наред. Стана доста нападателен. Висях непрекъснато при директорката да ми се оплакват от него.
Как си откри работа? Какво стартира да работиш?
Никога няма да не помни. В блока над бара, където живеехме имаше един човек от Коста Рика, беше нещо като поддръжка на блока. Казваше се Хесус… като Исус… (замисля се и продължава) Не беше инцидентно това име, сигурна съм. Представи си ме, аз съм момиче на двадесет и шест години, четиридесет и девет кг, вейка, като дете бях, само че с дете… Та Хесус ме гледа и ме пита какво диря изобщо в Канада и по какъв начин мисля да оцелея. Аз му отговорих, че диря работа, че това е единственото, което желая – да работя, без значение какво. И той ме хвана за ръката и ме поведе по улиците на квартала да разпитваме някой търси ли си служащ. А то, една индустриална зона с тенекеджийски работилници и сервизи за коли… къде ти работа за момиче. Всички ни гледат все едно сме луди. Като в този момент си припомням бях с една черна поличка и бяла ризка, изплашена, едвам пристъпвах, по улицата нямаше никой, единствено аз и Хесус. По едно време, на края на една улица излизат двама мъже и стартират да си приказват с Хесус на испански. Сочат нещо в далечината и Хесус ми споделя, че може там да намерим работа за мен. Стигнахме до една алена постройка, от тези с тухлите. Влизаме вътре. Някакви хора приказват с Хесус на испански, само че аз от италианския малко разбирам. И го питат: „ Тази каква ти е? Любовница ли ти е или жена? “ Той им споделя, че не съм му никаква, просто едно момиче в неволя, което си търси работа. Питат ме по какъв начин се споделям. Отговарям им: „ Катя “. Още един въпрос - дали съм рускиня. Казвам им, че съм българка. И тогава единият ме поглежда и ми проговаря на български: „ Здравейте, и аз съм българин “. Оказа се, че този човек е трето потомство българин, фамилията му още по царско време е избягало в Колумбия. И той сега също е бежанец в Канада и има фабрика за банички и всевъзможни тестени хранителни артикули. Започнах да работя при него. Беше доста тежко – пълниш баничките, подреждаш ги в едни тави, буташ количките до големи хладилници за надълбоко заледяване и влизаш на -20 градуса, където ги редиш по рафтовете, само че най-малко имах работа. Работих три месеца, само че затвориха детската градина, нямаше кой да ми гледа детето и напуснах. Започнаха да ми дават помощи, тъй като бях самотна майка, а това беше огромен позор за мен, да ми дават помощи и да не работя...И по този начин два месеца, до момента в който не видях, че в университета на Монреал има докторантска стратегия по урбанистика. Кандидатствах и ме одобриха. Още първата година една от професорките ми доста ме хареса. Взеха ме в университета да върша изследователска активност дружно с нея. Изследвахме емигрантските общественост в Канада против възнаграждение. Изучавахме хаитяни и всевъзможни други групи. Беше чиста социология, обърната основно към дамите от малцинствата, които ми разказваха доста от персоналните си истории. Някои от които ужасяващи – кръвосмешения, наркомания, проституция, насилие… Постепенно започнахме работа и по други планове и по този начин попаднах при ескимосите.
Част втора: Първата тишина, пътят на север и уловителят на сънища. През 2005 година година съвсем бях приключила доктората си. Тогава потеглих на север към ескимосите и прекарах измежду тях пет години. Научих се да разграничавам другите звуци от хрущенето на снега при разнообразни температури. Там студът и снегът блестят по друг метод при -5 и -25 градуса и границата на смяната е при -21 градуса, тогава хрущенето става пискливо като гларусите във Варна… (започва да се смее) Пътувах всеки 40 дни. Уникално беше – с едни самолетчета, които побират единствено по шест индивида... като летящи таксита бяха. Пистите бяха посипани с камъчета, няма асфалт. И тия самолетчета успяваха да се приземят и излетят по тях. Летяхме до над Шейсетия паралел. Какви са ескимосите? Каква общественост са?
Много затворена, с доста запаси към който и да било. Не позволяват никого. Аз бях късметлийка, че ме одобриха измежду тях. Първо, тъй като не съм канадка. Те са доста недоверчиви към локалните, само че като им споделих, че съм българка и те се успокоиха. Знаеха, че в България режимът е комунистически, и в това време, че България не е била колонизаторска страна. Интересно е, че са доста добре настроени към комунистическите страни. Може би тъй като тяхното устройство (на ескимосите б.а.) е на колективен принцип. Имат да вземем за пример големи общи хладилници и някой като хване кит, го поставя в този общ ледник, и всички ядат от него, цяла зима. Едно от най-впечатляващите неща измежду тях са танците им, озвучени от нещо като дайрета върху които има опъната кожа. И те удрят върху тази кожа и танцуват. Другото, което е необикновено при тях са стаите им за потене, опушени с билки и като влезеш вътре изпадаш в транс. Има доста мистицизъм и гадателство…
Ти поинтересува ли се за нещо от бъдещето ти?
Не, не посмях. Но си донесох уловител на сънища. Това е една плетеница – мрежа от мъниста и пера, през която могат да минат единствено положителните сънища, неприятните остават оплетени в мрежата и не доближават до теб. (усмихва се)
О, донесла си си паяжина с паячета за положителни сънища?
Да, тъкмо като паяжина за положителни сънища са, да!
Какво научи от ескимосите. Има ли нещо, което си мислиш, че си могла да вземеш единствено от тях?
Може би най-важното, което научих там е по какъв начин да правя оценка тишината, по какъв начин да я слушам и тя да ми приказва. Тогава ми идват най-важните мисли и хрумвания, най-ценните, както за работата, по този начин и за персоналния живот.
Това е някаква откровеност със самата теб, през съзерцанието, по този начин ли?
Да! (усмихва се) Така е – съзерцанието и тишината са откровеност. Тогава чуваш какво желае сърцето ти. Част трета: Европа
Защо напусна Канада?
Тръгнах си от Канада и ескимосите през 2010 година. Въпреки че от 2007 година имах лична, триетажна къща в Нюфаундленд, преподавах туризъм в Университета „ Мемориал “ (Memorial University of Newfoundland), ходех да уча ескимосите, образовах студенти, които да ме заместят някой ден и животът ми беше спретнат. Но провинцията беше доста отдалечена, нямах задоволително почитатели и студенти, с които да върша изследванията си. За три години дадох и взех всичко, което можех. Започнах да тъпча на едно място, а аз не желаех това. Освен това доста дълго останах разграничена със сина ми. Докато аз ходех на север за университетските изследвания, Ясен, тъй като от дребен си беше доста нападателен и аз се чудех на какъв спорт да го запиша, беше почнал да тренира фигурно пързаляне. Откриха в него огромен гений. Стигна до първите места в републиканските надпревари на Канада, където конкуренцията е голяма. Но той трябваше да е в огромните градове, с цел да тренира и бяхме разграничени. И по този начин започнах да депозирам документи да се върна в континенталната част на Канада, само че все нямаше университет, който да има потребност от експерт като мен. За сметка на това ме поканиха в Европа. Можех да отпътува или за Италия, или за Англия. Избрах Англия, Лондон.
Как ти се стори Европа, след тишината на ескимосите?
Европа ми се стори полуда. Хората приказват прекалено много, без да има потребност, толкоз е шумно и объркващо. Въпреки че Университетът (University of Greenwich), в който преподавам туризъм, е извънредно хубав остарял палат.
Имаш ли амулет или нещо, което постоянно носиш в куфара си?
Да! Точно преди да отпътува за Канада през 1998-а вървях в Рожен. Там имаше едно параклисче. И аз до момента в който се молех, преди този момент пътешестване, погалих кръста. Дървен кръст. От него се отчупи едно малко късче. Това късче е на всички места с мен. И тук желая да ти кажа, че тази символика не е инцидентна, тъй като още през 2000-а година, до момента в който бях в Монреал, аз и още девет индивида основахме православна църка там. Тя се споделя „ Св. Иван Рилски “. Четири години се занимавах с тази черква, с изключение на с другите неща. И тази черква е едно от най-големите достижения на моя живот. Бях на тридесет и три… Затова отчупеното късче от кръста ми е толкоз скъпо. То пристигна с мен от България, стигна до Монреал, оказа помощ ми в доста неща, в това число да основа българска православна черква там. А то е толкоз малко късче, в случай че не знаеш смисъла му можеш да го изхвърлиш, като камъче, толкоз е малко…
Църквата „ Св. Иван Рилски “, учредена от Катя Янкова и още 9 доброволци в Монреал
Канада ли беше първото ти излизане в чужбина?
Не. Бях на деветнадесет години, когато една моя съученичка Мария ми сподели, че отпътува да работи като гувернантка във Франция. Училището, в което учехме, беше с френски език и тя по тази причина потегли на там, само че моите родители не ме пуснаха, тъй като бях дребна. Но 1990-а година в България времената бяха доста тежки и безпарични. Моите родители останаха безработни. Аз на осемнадесет, брат ми на дванадесет години – страшна бедност и заплашителен апетит. Тогава (1991-а година - б.а.) взех решение да отпътува за Франция при моята другарка. Градчето, в което започнах работа се споделя Nîmes. И това беше някакво фантастично време за мен, тъй като аз в никакъв случай не бях излизала отвън страната, а попаднах в южна Франция – такава хубост! Грижех се за две деца и дома на хората, които ме бяха наели. Четири месеца бях най-щастливият човек на света. Първата заплата в живота ми беше във франкове… (смее се). Но визата ми не беше работна и изтече. Трябваше да се върна в България. Тогава фамилията, при което работех ми сподели: „ Остани, в случай че би трябвало ще те оженим тук “, но аз идеалистка… (смее се) … по какъв начин ще се оженя по сметка за една виза… И се върнах в България. И какво мислиш се случи като се върнах? Започнах да изучавам интернационален туризъм, ожених се по обич и забременях… Детето ми се роди в края на третата година от студентството ми. През 1998-а приключих СУ и през 1999-а емигрирах в Канада. Част четвърта: Нов тип тишина
Къде сядаш – до прозореца или пътеката?
До прозореца, тъй като обичам да си върша слънчеви бани, когато самолетът се издигне над облаците. Тогава чувството е неповторимо.
В какво вярваш?
В положителната природа на хората, в бъдещето и в напредъка.
От какво се страхуваш?
На времето се опасявах от физическата болежка и от самотата. Днес не ме е боязън от нищо. Но то е въпрос на подготовка – самичък да се научиш да не те е боязън.
Тишината, отново за тишината ли си приказваме?
Да, за тишината. Човек може да живее измежду тишина, даже и измежду многолюдния град.
Какво не ти дава мира, та все търсиш нещо ново, не се задържаш на едно място?
Вярвам в това, че хората имат задача – дребна, огромна, само че имат и тя може да се реализира и откри единствено, в случай че не стопират да я търсят, в случай че вървят напред. Ако стоиш на едно място, то те тегли обратно. Няма по какъв начин да се развиваш.
Това може ли да се назова търсене на благополучие, до момента в който се развиваш и искаш напредък?
Да, дори аз постоянно съм казвала, че съм една преродена богомилка. Те по този начин все са вървели напред и са търсели напредъка. И аз не желая да се оставям. Защото стоенето на едно място е тип покой. А покоят е доста близо до гибелта.
Зад целия този твой несклоняем дух, в теб прозира горест. Всичко, което ми разказваш, даже и радостните неща са като че ли през някаква горест. Така ли е? Има ли си име тази горест?
(усмихва се) Така е. Тази горест е от това, че хората мъчно одобряват такива като мен. И още нещо има, като че ли от детството ми непрекъснато имам чувството за нелюбимост, че не съм обичана.
Това фантазия ли е – да бъдеш обичана?
Да, фантазия е! Да съм обичана, доста обичана и специфична за някого. Някой да се реалокира, да пристигна тук или там, поради теб… Но това е необичайност, тъй като хората все чакат някой да направи това за тях, а не те да го вършат за някого – да съумеят да накарат някого да се усеща обичан.
За какво пътешестване мечтаеш?
За пътешестване с обичан човек. Аз все пътувам сама. Много желая да имам до себе си обичан човек, с който да отида, в случай че ще да е до Аспаруховия мост, само че да сме дружно в това пътешестване.
Когато това се случи, ще носиш ли парченцето от кръста със себе си?
Да! Задължително!
А професионално на къде ще пътуваш в този момент?
Заминавам да преподавам в Абу Даби. Влюбих се в пустинята, когато 2010-а – 2011-а вървях в Дубай на конференции. Искам да усетя и да пребивавам измежду трептенето на въздуха от пясъка, и да потърся в него нов тип тишина.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ