Отвъд границите: Вера Гигова: Времето не принадлежи на никого!
Вера приключва гимназия в родния си град Самоков, след което е призната в специалността стопанско ръководство в ЮЗУ „ Неофит Рилски “ – Благоевград. Две години по-късно кандидатства в СУ „ Св. Климент Охридски “, където учи „ Начална педагогика “ с втора компетентност „ Френски език и литература “. Тя съчетава образованието си в двата университета, до момента в който се дипломира. В Канада Вера приключва магистърска стратегия по „ Мениджъмънт “ в „ HEC de Montréal “ (Висше комерсиално учебно заведение - б.а.) към Университета в Монреал. Днес, дружно със брачна половинка си, работи в лична консултантска компания в Монреал.
Спомням си, че кацнах в извънредно студена зима. Бях събрала в датата ми на идване всички вероятни двойки – 22.02.2002...
Вера се смее, поема въздух като че ли и сега ѝ е студено и продължава:
Пристигнах дружно с моето коте, Мики, което беше моята опора...
Това, което най-вече ме впечатли във Вера, до момента в който уговаряхме изявлението, а и след това, по време на него, беше нещо доста изключително в интонациите, тембъра и произнасянето на мислите. Тя приказва превъзходен български, без акцент, с верен словоред, само че не това ме изненада.
Търсех думата, в която да събера в едно: сърдечните, доброжелателни, засмяни нотки, примесени с притихнала обраност. Все едно някъде там, надалеч в нея има нещо неизречено, което чака своето си уместно време. Нарекох в себе си тази интонационна мистерия: „ блус “ – като музикалния род... Вера разказваше истории за живота си, като че ли задава въпроси и отговори по едно и също време...
Изгубена в Монреал Родителите ми, които живеят в региона на Бостън, ме посрещнаха на летището, само че мама остана с мен към седмица, след което си отпътува и аз трябваше да продължа сама в Монреал. Това са сложни моменти за всеки, тъй като се озоваваш в една безусловно нова, друга и непозната като просвета на държание конюнктура. Аз съм човек, който държи да знае къде е позициониран чисто физически в пространството и първата седмица ми беше мъчно се ориентирам по отношение на посоките: изток, запад, север, юг... Фактът, че не можех да дефинира в коя част на града се намирах по отношение на центъра или друго място, ме караше да се усещам изгубена.
Защо реши да заминеш за Канада?
През 1996-а година, родителите ми отпътуваха за Съединените щати дружно със сестра ми. Аз към този момент бях навършила двадесет и една години и съгласно американските закони бях пълнолетна и трябваше да си остана в България. Нашето семейство е доста сплотено и връзката посред ни е извънредно мощна. Тази разлъка ни костваше доста в прочувствен проект. Докато чаках да ми излязат американските документи, аплайвах за Канада. Отговорих на критериите и дойдох в Монреал. По този метод, съкратих дистанцията посред ни от 10 000 километра на 500 километра.
Защо родителите ти напуснаха България?
Моите родители напуснаха страната на една много зрелост и за тях това беше доста мъчно решение. Тръгнаха поради тежката икономическа конюнктура в България през 1995-а година. Мама е публицист по обучение и работеше в общинския вестник в Самоков, а баща има техническо обучение и беше шеф на Асфалтовата база. Всъщност всичко стана доста инцидентно. Докато чакаха отговор на документите им за емиграция в Канада, дойде писмо от Америка, в което им споделяха, че са изтеглени да получат прословутите „ зелени карти “. Мама е малко авантюрист човек, който сподели: „ ще отидем, ще забележим и в случай че не ни хареса, ще се приберем “. Тяхната случка продължава към този момент 23 години, тъй като те са си към момента там - в Бостън, Масачузетс.
А ти какво си спомняш от идването си в Канада? Освен студената зима?
Преди да дойде в Монреал, през 90-те, бях посетила множеството европейски страни. Тук ме поразиха мащабите. Говорейки за мащаби, имам поради територията, върху която е разпрострат градът и неговите квартали. Сам по себе си, Монреал напълно няма образа на типичния северноамерикански град. Той носи в себе си атмосферата на европейските градове.
Разкажи ми за Монреал. Какъв град е той?
Монреал е един остров. От северната и от южната му страна минава реката Сен Лоран, която в устието си е с ширина над 100 километра. Преди няколко години си направихме екскурзия до Гаспе. Много изключително е чувството, когато си на брега на реката и не можеш да видиш другия ѝ бряг. Това водно наличие, прави града доста атрактивен. През лятото има доста кораби и яхти, а зимата, когато реката замръзне, по нейната заледена повърхнина, хората вършат даже надпревари с коли.
Архитектурно Монреал има две лица. В остарялата част, където е почнало заселването му, се намират кметството и пристанището. Катедрала " Нотр Дам " е доста красива. Тя е строена два пъти, тъй като първият път не е била задоволителна да събере всички вярващи, които са желали да влязат в нея. В тази част на града се усеща европейската просвета с дребните магазинчета, ресторантчета, тесните, уютни улички, които ти дават опция да се изолираш от забързания град. Това е архитектурата, която постоянно съм търсила, тъй като във фасадите на постройките можеш да проследиш другите столетия.
Другата доста красива част на Монреал са университетските кампуси, които са ситуирани на доста огромна територия и самите те са паркове. Там можеш да видиш освен студенти, само че и елементарни хора, които избират тревните площи, с цел да четат книги. Много красива е и ораторията Сен Жозеф, в която доста вярващи хора от разнообразни краища на света идват, с цел да търсят излекуване посредством молебствия. Въобще Монреал е доста привлекателен град. Есента сега е извънредно красива с играта си на багри. Листата са пурпурно червени и тази им осезаемост се укрепва от слънчевите лъчи, които минават през тях. През лятото градът е доста зелен, тъй като има доста паркове. Единственият проблем най-малко за мен е студът, с чиито екстремности не мога да привикна, тъй като постоянно доближава до минус тридесет градуса.
Иска ми се да обърна внимание на още един миг, за който би трябвало да си дадем ясна сметка. Когато пристигнах тук, аз влязох в едно общество, което като просвета на държание и метод на размишление бе доста друго от това, в което аз бях израснала. Тази разлика, макар че бях готова психически, е сериозен културен потрес в прочувствено отношение.
Тук хората са доста приветливи, поздравяват те с усмивка, само че стават резервирани сега, в който направиш опит да навлезеш в персоналното им пространство. Много мъчно е да се „ вклиниш “ в техните среди, което не значи, че е невероятно, само че просто изисква време. Когато дойдох, първите 10 месеца работих като учителка, само че си дадох сметка, че би трябвало да надградя образованието си, в случай че желая да имам някаква друга вероятност в развиването си. Кандидатствах в най-престижния френски университет тук и приключих в него магистърска степен по мениджмънт, като направих дипломна работа в региона на предприемачеството.
В моя курс аз бях единствената емигрантка и несъмнено усещах изолацията от страна на другите ми сътрудници. Случвало ми се е да ги приветствам, а те да не ми отвръщат. Осъзнах, че за някои това е метод на държание, а други просто виждаха в мое лице конкуренция. Въпреки всичко, колкото и да си резистентен, този детайл в държанието им малко или доста те дестабилизира и те кара да се чувстваш изолиран. Когато приключих, бях ангажирана от една огромна организация, даваща курсове на претендент бизнесмените да напишат образователни стратегии за бизнесмените емигранти.
Пристигайки в Монреал, хората имат две други възможности – да намерят работа или сами да си основат такава. Ако желаят да вършат бизнес, би трябвало да се срещнат с доста специфики, които са от юридически, финансов и управленчески аспект. За да успееш тук, доста значимо е да имаш вярната информация и да се възползваш оптимално от нея. Работейки по-късно косвено към Министерство на емиграцията, имах отговорността освен да пиша стратегии, само че и да се срещам с новопристигналите персонално. Към всеки случай подхождах самостоятелно. Виждала съм разнообразни хора с друга степен на готовност. Общото сред тях е, че всеки би трябвало да извърви своя път на интеграция, а той е в директна взаимозависимост от степента им на готовност.
Как може да се опише методът на живот на българите в Монреал?
Хубавата страна е, че живееш в една доста подредена среда. Харесва ми методът, по който са проведени библиотеките. Има доста паркове, басейни и тенис кортове. Общо взето целогодишно градовете провеждат разнообразни безвъзмездни културни стратегии. Специални жълти рейсове извозват децата до учебно заведение. Болниците са доста добре оборудвани. Друг е въпросът, че има липса на персонални лекари. Всичко е добре замислено, само че не трябва да забравяме, че за всяко едно от тези неща хората заплащат чрез наложителните налози, които възлизат на съществени суми. Тоест, хубостта, удобството и подредеността на обществото, в което пребивавам съществуват, тъй като са част от персоналния бюджет на всеки един жител. Тук човек може да се
усеща доста благополучен и да живее доста добре, само че трябват неизменност и дисциплинираност, с цел да се наложи, защото конкуренцията е доста огромна, а хората нормално идват без всевъзможни контакти. Уверих се, че без значение от CV-то, което имаш, когато става въпрос за забавни позиции, в случай че човек няма положителни рекомендации е доста мъчно да бъде зает.
След като физически се ориентира в града, какво стана с възприятието „ изгубена съм “?
В оня миг, в своя метафоричен смисъл, възприятието „ изгубена съм “ показваше моята нерешителност от новата ми среда на живот и вътрешните ми терзания по отношение на пътя, който трябваше да извървя, с цел да се усещам пълноценна и задоволена от себе си. Дълго време не можех да се отърся от него, само че с времето то стартира да понижава и изчезна изцяло. Сега, когато поглеждам обратно, откривам, че верните ориентири са ми дали порив да ходя по пътя посипан с камъчета, само че напъните, които съм отделила в отместването на всяко едно от тях напълно са си заслужавали. Писането е моето друго „ Аз “ Докато пишех всичките тези стратегии, все на френски, си дадох сметка, че писането на български ми липсва доста.
В какъв смисъл писането на български?
В смисъл, че няма нищо по прелестно от това да се изразяваш на майчиния ти език и да усещаш семантиката на всяка дума, нюансите, които тя носи в себе си. Когато се връщам обратно във времето, откривам, че постоянно съм пишела. Това качество съм го наследила от майка ми. В шести клас бях написала един роман и моята учителка по литература беше доста сюрпризирана, че дете на моята възраст може да написа толкоз добре. Впоследствие започнах да пиша за Самоковския вестник „ Любословие “, а по-късно за вестник „ Приятел “. Като студентка имах изявления във вестник „ Демокрация “ и вестник „ Кеш “, само че държа да кажа, че това не бяха политически изявления, а по-скоро изявленията с общественици, ректори, декани на разнообразни университети. Идвайки тук, откакто приключих, започнах да пиша понякога дописки за българските вестници в Монреал, само че не ми беше задоволително. Така взех решение да направя собствен блог. Съпругът ми, който ме подтиква да го основа, ми предложи да се споделя „ Моето перо “, което доста ми хареса.
Колко български вестника има в Монреал?
Бяха два. Единият, „ Форум “, към този момент не излиза, а другият се споделя „ Зорница “.
На какви тематики бяха дописките ти?
Главно с българи, хора на изкуството, които посещават Монреал. Тези срещи ми бяха доста благи, тъй като гостуващите артисти или артисти носят част от духа на България със себе си. Разговорите, които върша ме, допълват и ми дават задоволеност. С някои от тях съумяваме да останем другари.
Защо сътвори блога си, като се изключи че ти се е пишело на български?
Чрез блога ми желаех да основа бистрота в общността ни тук. Държа да отбележа, че той няма комерсиална устременост и не е главното ми занятие. Идеята ми е да интервюирам българи, които са сполучливо осъществени и които с постигнатото биха подтикнали останалите да преследват персоналния си триумф. Аз съм човек, който се базира на данните и постоянно ги диря с цел да подплатя с достоверни обстоятелства това, което споделям. Преди диалога ни още веднъж ревизирах статистиките с последното броене от 2016-а година в Канада. Преброяването е анонимно и всеки би трябвало да отговори кой е майчиният език, който продължава да приказва вкъщи. На тази база се дефинира етническата принадлежност на хората. И знаеш ли, макар анонимността, единствено 20 025 индивида са споделили, че приказват български. Това е за цяла Канада, а всеки споделя, че българите са доста повече. Какво значи това съгласно теб?
Вера стопира, замисля се и продължава:
За мен персонално това значи, че те не се разпознават с нашия етнос или народ, което е извънредно тъпо, тъй като приказва за ниско национално самочувствие. Стана ми мъчително и това беше един от мотивите да реша да направя блога ми. Помислих си, че в случай че през блога ми покажа ориста на съумелите българи в Канада, ще мога да подхраня това възприятие за национална еднаквост у другите сънародници тук.
Другата причина е обвързвана с образованието ми. В тукашния университет опазих една доста сериозна дипломна работа за етническото предприемачество в Монреал. Разгледах стотици случаи на други етнически групи, срещнах се с доста български бизнесмени и това, което ме шокира, беше, че единствено нашите български бизнесмени тук се разделяха на хора, пристигнали преди 1989 година и такива, след нея. Тези, които бяха пристигнали преди 1989-а си сътрудничаха доста повече между тях, в сравнение с тези, пристигнали по-късно. Това ме порази. Дошлите след 1989-а избраха да построяват бизнеса си като търсеха поддръжката на другите етнически групи, само че не и българската. Разбира се, не трябва да се не помни, че за това има доста фактори, единият от които е незадоволителната маса на общността ни, което казано по различен метод значи, че не можеш да си намериш съотечественик, който да вземем за пример прави услуга, от която имаш потребност сега. Сега, 13 години по-късно нещата са се трансформирали, само че тогава това беше в действителност смайващо.
Аз желая посредством блога си да покажа другите сфери на активност, в които всеки по настрана се изявява. Списъкът ми от имена е дълъг и е въпрос на време да осъществя заплануваните диалози. Аз го върша за моите читатели с огромно наслаждение и всяка минутка време, което влагам в писането му е за тях. Ето за какво, най-голямото самопризнание за мен е написаното да доближи до повече читатели. В този вселенски свят, границите нямат значение и опитът може да бъде пренесен от едно място на друго. Аз желая да дам мотив на хората да се замислят, да видят, да усетят... Това са двете аргументи за основаването на „ Моето перо “.
Вместо край
Ти в какво вярваш?
Вера се усмихва. После слушам: Името ми е Вера. Аз съм белязана от заветите, които въплъщава то в себе си. В този смисъл, имам вяра в любовта сред хората, в тяхната мъдрост, както и в вярата, която всеки носи в себе си и която ни движи напред.
Има ли нещо, от което те е боязън?
Страх ме е, че няма да ми стигне времето да доближи до хармонията в моя вътрешен свят и да извърша отговорностите си към околните ми хора, както и към себе си – да пораствам, да се развъртвам духовно и да преодолея страха от страховете, които имам.
Какво е независимост?
Да мога да изляза от рамките на забързаното ми всекидневие и да нямам часовник на ръката. Времето, което е големина, измислена от хората за тяхно улеснение, не им принадлежи, то не принадлежи на никого. То се случва в този момент. Свободата съгласно мен е да бъдеш стопанин на персоналната си мерна единица от време и да го изпълваш по най-пълноценния метод!
Спомням си, че кацнах в извънредно студена зима. Бях събрала в датата ми на идване всички вероятни двойки – 22.02.2002... Вера се смее, поема въздух като че ли и сега ѝ е студено и продължава:
Пристигнах дружно с моето коте, Мики, което беше моята опора...
Това, което най-вече ме впечатли във Вера, до момента в който уговаряхме изявлението, а и след това, по време на него, беше нещо доста изключително в интонациите, тембъра и произнасянето на мислите. Тя приказва превъзходен български, без акцент, с верен словоред, само че не това ме изненада.
Търсех думата, в която да събера в едно: сърдечните, доброжелателни, засмяни нотки, примесени с притихнала обраност. Все едно някъде там, надалеч в нея има нещо неизречено, което чака своето си уместно време. Нарекох в себе си тази интонационна мистерия: „ блус “ – като музикалния род... Вера разказваше истории за живота си, като че ли задава въпроси и отговори по едно и също време...
Изгубена в Монреал Родителите ми, които живеят в региона на Бостън, ме посрещнаха на летището, само че мама остана с мен към седмица, след което си отпътува и аз трябваше да продължа сама в Монреал. Това са сложни моменти за всеки, тъй като се озоваваш в една безусловно нова, друга и непозната като просвета на държание конюнктура. Аз съм човек, който държи да знае къде е позициониран чисто физически в пространството и първата седмица ми беше мъчно се ориентирам по отношение на посоките: изток, запад, север, юг... Фактът, че не можех да дефинира в коя част на града се намирах по отношение на центъра или друго място, ме караше да се усещам изгубена. Защо реши да заминеш за Канада?
През 1996-а година, родителите ми отпътуваха за Съединените щати дружно със сестра ми. Аз към този момент бях навършила двадесет и една години и съгласно американските закони бях пълнолетна и трябваше да си остана в България. Нашето семейство е доста сплотено и връзката посред ни е извънредно мощна. Тази разлъка ни костваше доста в прочувствен проект. Докато чаках да ми излязат американските документи, аплайвах за Канада. Отговорих на критериите и дойдох в Монреал. По този метод, съкратих дистанцията посред ни от 10 000 километра на 500 километра.
Защо родителите ти напуснаха България?
Моите родители напуснаха страната на една много зрелост и за тях това беше доста мъчно решение. Тръгнаха поради тежката икономическа конюнктура в България през 1995-а година. Мама е публицист по обучение и работеше в общинския вестник в Самоков, а баща има техническо обучение и беше шеф на Асфалтовата база. Всъщност всичко стана доста инцидентно. Докато чакаха отговор на документите им за емиграция в Канада, дойде писмо от Америка, в което им споделяха, че са изтеглени да получат прословутите „ зелени карти “. Мама е малко авантюрист човек, който сподели: „ ще отидем, ще забележим и в случай че не ни хареса, ще се приберем “. Тяхната случка продължава към този момент 23 години, тъй като те са си към момента там - в Бостън, Масачузетс.
А ти какво си спомняш от идването си в Канада? Освен студената зима?
Преди да дойде в Монреал, през 90-те, бях посетила множеството европейски страни. Тук ме поразиха мащабите. Говорейки за мащаби, имам поради територията, върху която е разпрострат градът и неговите квартали. Сам по себе си, Монреал напълно няма образа на типичния северноамерикански град. Той носи в себе си атмосферата на европейските градове.
Разкажи ми за Монреал. Какъв град е той?
Монреал е един остров. От северната и от южната му страна минава реката Сен Лоран, която в устието си е с ширина над 100 километра. Преди няколко години си направихме екскурзия до Гаспе. Много изключително е чувството, когато си на брега на реката и не можеш да видиш другия ѝ бряг. Това водно наличие, прави града доста атрактивен. През лятото има доста кораби и яхти, а зимата, когато реката замръзне, по нейната заледена повърхнина, хората вършат даже надпревари с коли.
Архитектурно Монреал има две лица. В остарялата част, където е почнало заселването му, се намират кметството и пристанището. Катедрала " Нотр Дам " е доста красива. Тя е строена два пъти, тъй като първият път не е била задоволителна да събере всички вярващи, които са желали да влязат в нея. В тази част на града се усеща европейската просвета с дребните магазинчета, ресторантчета, тесните, уютни улички, които ти дават опция да се изолираш от забързания град. Това е архитектурата, която постоянно съм търсила, тъй като във фасадите на постройките можеш да проследиш другите столетия.
Другата доста красива част на Монреал са университетските кампуси, които са ситуирани на доста огромна територия и самите те са паркове. Там можеш да видиш освен студенти, само че и елементарни хора, които избират тревните площи, с цел да четат книги. Много красива е и ораторията Сен Жозеф, в която доста вярващи хора от разнообразни краища на света идват, с цел да търсят излекуване посредством молебствия. Въобще Монреал е доста привлекателен град. Есента сега е извънредно красива с играта си на багри. Листата са пурпурно червени и тази им осезаемост се укрепва от слънчевите лъчи, които минават през тях. През лятото градът е доста зелен, тъй като има доста паркове. Единственият проблем най-малко за мен е студът, с чиито екстремности не мога да привикна, тъй като постоянно доближава до минус тридесет градуса.
Иска ми се да обърна внимание на още един миг, за който би трябвало да си дадем ясна сметка. Когато пристигнах тук, аз влязох в едно общество, което като просвета на държание и метод на размишление бе доста друго от това, в което аз бях израснала. Тази разлика, макар че бях готова психически, е сериозен културен потрес в прочувствено отношение. Тук хората са доста приветливи, поздравяват те с усмивка, само че стават резервирани сега, в който направиш опит да навлезеш в персоналното им пространство. Много мъчно е да се „ вклиниш “ в техните среди, което не значи, че е невероятно, само че просто изисква време. Когато дойдох, първите 10 месеца работих като учителка, само че си дадох сметка, че би трябвало да надградя образованието си, в случай че желая да имам някаква друга вероятност в развиването си. Кандидатствах в най-престижния френски университет тук и приключих в него магистърска степен по мениджмънт, като направих дипломна работа в региона на предприемачеството.
В моя курс аз бях единствената емигрантка и несъмнено усещах изолацията от страна на другите ми сътрудници. Случвало ми се е да ги приветствам, а те да не ми отвръщат. Осъзнах, че за някои това е метод на държание, а други просто виждаха в мое лице конкуренция. Въпреки всичко, колкото и да си резистентен, този детайл в държанието им малко или доста те дестабилизира и те кара да се чувстваш изолиран. Когато приключих, бях ангажирана от една огромна организация, даваща курсове на претендент бизнесмените да напишат образователни стратегии за бизнесмените емигранти.
Пристигайки в Монреал, хората имат две други възможности – да намерят работа или сами да си основат такава. Ако желаят да вършат бизнес, би трябвало да се срещнат с доста специфики, които са от юридически, финансов и управленчески аспект. За да успееш тук, доста значимо е да имаш вярната информация и да се възползваш оптимално от нея. Работейки по-късно косвено към Министерство на емиграцията, имах отговорността освен да пиша стратегии, само че и да се срещам с новопристигналите персонално. Към всеки случай подхождах самостоятелно. Виждала съм разнообразни хора с друга степен на готовност. Общото сред тях е, че всеки би трябвало да извърви своя път на интеграция, а той е в директна взаимозависимост от степента им на готовност.
Как може да се опише методът на живот на българите в Монреал?
Хубавата страна е, че живееш в една доста подредена среда. Харесва ми методът, по който са проведени библиотеките. Има доста паркове, басейни и тенис кортове. Общо взето целогодишно градовете провеждат разнообразни безвъзмездни културни стратегии. Специални жълти рейсове извозват децата до учебно заведение. Болниците са доста добре оборудвани. Друг е въпросът, че има липса на персонални лекари. Всичко е добре замислено, само че не трябва да забравяме, че за всяко едно от тези неща хората заплащат чрез наложителните налози, които възлизат на съществени суми. Тоест, хубостта, удобството и подредеността на обществото, в което пребивавам съществуват, тъй като са част от персоналния бюджет на всеки един жител. Тук човек може да се
усеща доста благополучен и да живее доста добре, само че трябват неизменност и дисциплинираност, с цел да се наложи, защото конкуренцията е доста огромна, а хората нормално идват без всевъзможни контакти. Уверих се, че без значение от CV-то, което имаш, когато става въпрос за забавни позиции, в случай че човек няма положителни рекомендации е доста мъчно да бъде зает. След като физически се ориентира в града, какво стана с възприятието „ изгубена съм “?
В оня миг, в своя метафоричен смисъл, възприятието „ изгубена съм “ показваше моята нерешителност от новата ми среда на живот и вътрешните ми терзания по отношение на пътя, който трябваше да извървя, с цел да се усещам пълноценна и задоволена от себе си. Дълго време не можех да се отърся от него, само че с времето то стартира да понижава и изчезна изцяло. Сега, когато поглеждам обратно, откривам, че верните ориентири са ми дали порив да ходя по пътя посипан с камъчета, само че напъните, които съм отделила в отместването на всяко едно от тях напълно са си заслужавали. Писането е моето друго „ Аз “ Докато пишех всичките тези стратегии, все на френски, си дадох сметка, че писането на български ми липсва доста.
В какъв смисъл писането на български?
В смисъл, че няма нищо по прелестно от това да се изразяваш на майчиния ти език и да усещаш семантиката на всяка дума, нюансите, които тя носи в себе си. Когато се връщам обратно във времето, откривам, че постоянно съм пишела. Това качество съм го наследила от майка ми. В шести клас бях написала един роман и моята учителка по литература беше доста сюрпризирана, че дете на моята възраст може да написа толкоз добре. Впоследствие започнах да пиша за Самоковския вестник „ Любословие “, а по-късно за вестник „ Приятел “. Като студентка имах изявления във вестник „ Демокрация “ и вестник „ Кеш “, само че държа да кажа, че това не бяха политически изявления, а по-скоро изявленията с общественици, ректори, декани на разнообразни университети. Идвайки тук, откакто приключих, започнах да пиша понякога дописки за българските вестници в Монреал, само че не ми беше задоволително. Така взех решение да направя собствен блог. Съпругът ми, който ме подтиква да го основа, ми предложи да се споделя „ Моето перо “, което доста ми хареса.
Колко български вестника има в Монреал?
Бяха два. Единият, „ Форум “, към този момент не излиза, а другият се споделя „ Зорница “.
На какви тематики бяха дописките ти?
Главно с българи, хора на изкуството, които посещават Монреал. Тези срещи ми бяха доста благи, тъй като гостуващите артисти или артисти носят част от духа на България със себе си. Разговорите, които върша ме, допълват и ми дават задоволеност. С някои от тях съумяваме да останем другари.
Защо сътвори блога си, като се изключи че ти се е пишело на български?
Чрез блога ми желаех да основа бистрота в общността ни тук. Държа да отбележа, че той няма комерсиална устременост и не е главното ми занятие. Идеята ми е да интервюирам българи, които са сполучливо осъществени и които с постигнатото биха подтикнали останалите да преследват персоналния си триумф. Аз съм човек, който се базира на данните и постоянно ги диря с цел да подплатя с достоверни обстоятелства това, което споделям. Преди диалога ни още веднъж ревизирах статистиките с последното броене от 2016-а година в Канада. Преброяването е анонимно и всеки би трябвало да отговори кой е майчиният език, който продължава да приказва вкъщи. На тази база се дефинира етническата принадлежност на хората. И знаеш ли, макар анонимността, единствено 20 025 индивида са споделили, че приказват български. Това е за цяла Канада, а всеки споделя, че българите са доста повече. Какво значи това съгласно теб?
Вера стопира, замисля се и продължава:
За мен персонално това значи, че те не се разпознават с нашия етнос или народ, което е извънредно тъпо, тъй като приказва за ниско национално самочувствие. Стана ми мъчително и това беше един от мотивите да реша да направя блога ми. Помислих си, че в случай че през блога ми покажа ориста на съумелите българи в Канада, ще мога да подхраня това възприятие за национална еднаквост у другите сънародници тук.
Другата причина е обвързвана с образованието ми. В тукашния университет опазих една доста сериозна дипломна работа за етническото предприемачество в Монреал. Разгледах стотици случаи на други етнически групи, срещнах се с доста български бизнесмени и това, което ме шокира, беше, че единствено нашите български бизнесмени тук се разделяха на хора, пристигнали преди 1989 година и такива, след нея. Тези, които бяха пристигнали преди 1989-а си сътрудничаха доста повече между тях, в сравнение с тези, пристигнали по-късно. Това ме порази. Дошлите след 1989-а избраха да построяват бизнеса си като търсеха поддръжката на другите етнически групи, само че не и българската. Разбира се, не трябва да се не помни, че за това има доста фактори, единият от които е незадоволителната маса на общността ни, което казано по различен метод значи, че не можеш да си намериш съотечественик, който да вземем за пример прави услуга, от която имаш потребност сега. Сега, 13 години по-късно нещата са се трансформирали, само че тогава това беше в действителност смайващо.
Аз желая посредством блога си да покажа другите сфери на активност, в които всеки по настрана се изявява. Списъкът ми от имена е дълъг и е въпрос на време да осъществя заплануваните диалози. Аз го върша за моите читатели с огромно наслаждение и всяка минутка време, което влагам в писането му е за тях. Ето за какво, най-голямото самопризнание за мен е написаното да доближи до повече читатели. В този вселенски свят, границите нямат значение и опитът може да бъде пренесен от едно място на друго. Аз желая да дам мотив на хората да се замислят, да видят, да усетят... Това са двете аргументи за основаването на „ Моето перо “.
Вместо край Ти в какво вярваш?
Вера се усмихва. После слушам: Името ми е Вера. Аз съм белязана от заветите, които въплъщава то в себе си. В този смисъл, имам вяра в любовта сред хората, в тяхната мъдрост, както и в вярата, която всеки носи в себе си и която ни движи напред.
Има ли нещо, от което те е боязън?
Страх ме е, че няма да ми стигне времето да доближи до хармонията в моя вътрешен свят и да извърша отговорностите си към околните ми хора, както и към себе си – да пораствам, да се развъртвам духовно и да преодолея страха от страховете, които имам.
Какво е независимост?
Да мога да изляза от рамките на забързаното ми всекидневие и да нямам часовник на ръката. Времето, което е големина, измислена от хората за тяхно улеснение, не им принадлежи, то не принадлежи на никого. То се случва в този момент. Свободата съгласно мен е да бъдеш стопанин на персоналната си мерна единица от време и да го изпълваш по най-пълноценния метод!
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ