Отвъд границите: Как един индийски блокбъстър може да преобърне живота ти...
Животът на Теодора Чингарова е низ от смели и необикновени решения. Тя приключва Немската гимназия в София, след което продължава да осъществя фантазията си да стане актриса като стартира да учи актьорско майсторство във Англия. Бързо взема решение, че работата пред камера не е за нея и се насочва към продукцията. Един непонятен за нея и до през днешния ден избор обаче я довежда освен до Индия, където през днешния ден живее и работи, само че я насочва и по пътя на любовта.
Не съм виждал Теди от завършването. Знаех, че учи в Лондон и то в учебно заведение по актьорско майсторство, само че когато чух, че се е преместила в Индия и работи там, ми стана ясно, че няма по-подходящ човек, който да ви показва в тази графа.
В моите показа Теодора Чингарова с изключение на другарка, с която гледахме и коментарихме Оскарите, е и актрисата, която до момента в който учехме в гимназията, се превъплъти в ролята на Хенриете Искариотска - майката на Юда, в постановката “Последните дни на Юда Искариотски ”. Младо момиче в ролята на изстрадала майка, което с играта си съумява да те вцепени. Още тогава знаех, че има бъдеще като актриса, но… тя ме изненада.
Отидох в учебно заведение по актьорско майсторство в Борнмът, Англия. Там учих 3 години. Третата година осъзнах, че от мен актриса няма да стане.
Проблемът? Актьорската работа пред камера изисква стоическо самообладание.
Актьорът на снимачна площадка е нещо ужасно. Ти седиш и чакаш някой да благоволи да пристигна да те викне и повтаряш нещо 72 пъти, което първоначално нормално си е огромна тъпня, тъй като никой няма да те вземе да играеш до Мерил Стрийп. Така че би трябвало да си третият пингвин в реклама на Sainsbury’s (британска верига супермаркети - б.р.) примерно. Казах си, че това няма по какъв начин да се случи.
А по кое време го разбра?
Още по време на ученето. Стана ми ясно какво ще се случи и си споделих “Не, това няма по какъв начин да стане ”. Между втората и третата година в университета, се върнах в България през лятото и направих един стаж в Бояна като асистент-режисьор. Разбрах, че аз би трябвало да съм зад камера. Защото всичко би трябвало да зависи от мен. Реших, че най-хубавият ми вид е да стана продуцент. След университета се реалокирах в Лондон и започнах да работя като постпродуцент. Правихме телевизионни шоута, риалитита, реклама, за кралицата правихме всякакви неща, каквото се сетиш.
Какъв беше първият ти план там?
Първият ми план беше документален филм за дами убийци, множеството умъртвили мъжете си. На мен ми беше много забавно.
А какво научи от работата си върху тази история?
В персонален проект няма да ти кажа, тъй като за в бъдеще мога да употребявам тези неща (смее се). А другояче осъзнах, че постпродукцията е скучна. Работа зад бюро е, доста телефонни позвънявания, само че физически нищо не правиш. Да, монтажистите вършат магия. Те могат да трансформират това, което си снимал, дотам, че да не можеш да си го познаеш като режисьор по-късно. Монтажистите са доста скъпи. Дори да си имал някакъв проблем до момента в който си снимал, в случай че имаш добър монтажист, той може да обърне плана и да го направи в действителност първокласен. Но аз желаех повече екшън и взех решение, че би трябвало да се върна назад към продукция.
Как наподобяват обаче проектите към настоящо време?
В момента съм се заровила в доста документи, защото си разтварям моя лична продукция. Минавам през 1000 документи, подписи, заявления. Правя уеб страница, лого. На 300 места съм по едно и също време. Ама е за положително май (смее се).
Как обаче стигаш от Лондон до Мумбай? Отговорът е къс, само че сладкодумен - с обич.
СушуантТака се стекоха нещата, че преди да направя стажа си в Бояна сред втората и третата година, се обадих на една моя позната там. Казах ѝ, че желая да се включа да оказвам помощ за няколко месеца. Тя ми сподели: " Виж, има два разновидността - единият е френски сериал. Става въпрос за правата на гей общността във Франция, малко е чудноват, само че на теб доста ще ти хареса. Режисьорът е доста добър. Актьорите са доста известни. Другият ти вид е един индийски блокбъстър, за който ние нищо не знаем, само че в случай че искаш " (смее се). Затворих телефона, разисках го с околните ми, те ми споделиха: " Ама ти луда ли си, отивай във френския сериал, там ще създадеш контакти. А и е сериал, ще продължи дълго време, ще имаш работа ". И аз отговорих: " Да, несъмнено, няма какво да го обсъждаме ". И се обадих аз на моята позната и й споделих: " Веси, аз ще взема индийски блокбъстър " (смее се). И на всички им падна ченето.
Но в началото Теодора стартира да съжалява за непринудено взетото решение.
Озовах се на снимачна площадка с 300 индийци, които ме гледаха доста необичайно.
В този миг какво знаеше за Индия?
Нищо, но безусловно нищичко. Аз даже не съм гледал тези сериали, които са известни в България.
А това ли беше в основата на решението - ползата към непознатото?
Не, нямаше нищо в основата на решението ми. Нямам визия за какво беше взето това решение (смее се). Аз одобрявам доста французите, одобрявам тяхното кино, разумното нещо беше да потегли към техния сериал. Но какво ме накара да избера индийския блокбъстър не знам. И аз съжалих. В момента, в който отидох на снимачната площадка, си споделих: “Ей тука ще си умра ”. Посрещна ме първата режисьорка от българския екип - Катя, която е страхотна, и още от вратата и тя, и продуцентът на въпросната продукция ми споделиха: " Ми тука не знаем на какво можем да те научим тъкмо, само че можем да ти покажем по какъв начин не се вършат нещата. " На снимачната площадка открих, че има голяма бездна сред индийския екип и българския екип. Индийците си правеха тяхното нещо, българите също. И изобщо хаосът беше цялостен. Освен това никой не ми говореше, просто стояха и ме зяпаха. И аз още на първия ден си споделих: " Като правиш нелепости, айде в този момент да те видя ". Но на втория ден техният асистент-режисьор пристигна и ми сподели: Здравей, аз съм Сушуант, ти по какъв начин се казваш? На идващия ден с него излязохме и не спряхме да излизаме до края. Паснахме си. До такава степен, че не съм спала месец и половина. Излизахме, цяла вечер на открито. Говорим, приказваме, приказваме. На сутринта ставаме и отиваме на фотоси. Спали сме 1 час примерно. С него си паснахме ужасно доста, завързахме една обич, която, несъмнено, трябваше да спре, когато той си тръгне. Защото аз съм интелигентен човек с цели и знам, че това няма да проработи за мен. И… това нещо не спря (смее се).
Аз бях в университета, след това работех в Лондон, бяхме във връзка от разстояние към 2 години. През това време не сме се виждали. Говорихме си непрекъснато онлайн. Всички ми споделяха, че съм ненормална. Аз също знаех, че съм ненормална. Но нещо в мен ми сподели, че това е моят човек и аз не го пуснах. След две години и половина той пристигна в Лондон. Двамата седнахме, обсъдихме го и взехме решение, че би трябвало да сме дружно - дали в Европа или в Индия, само че би трябвало да сме дружно. Понеже той работи от доста години в промишлеността и нещата при него се бяха развили повече като кариера. Щеше да е егоистично да му кажа: " Я, зарежи всичко и се реалокира в Лондон ". И по тази причина споделих: " Добре, аз ще се преместя ".Пътят към Индия
Как хвърча до Индия?
Заминах през май 2017 година. Не бях летяла отвън Европа в никакъв случай. Най-дългият ми полет е три часа до Лондон. Това е. Аз съм ужасена. Мразя да хвърча. Страх ме е до не мога да опиша каква степен. И внезапно аз би трябвало да се кача на полет от София до Амстердам. И след това от Амстердам би трябвало да хвърча 9 часа до Мумбай.
С него ли хвърча или сама?
Сама! Бях се подготвила прочувствено, че някак би трябвало да преживея тези 9 часа. Настроила съм се. Всичко тъкмо. Събрала съм смелостта и силата и съм подготвена да се кача от Амстердам. И в този миг ми анулират полета по някакви механически аргументи и аз би трябвало да прекарам нощта в Амстердам. Прекарах аз тази нощ, през която всяка клетка, в която бях натрупала храброст, се изгуби.На другия ден потеглям към самолета. Говоря с майка си, качвам се в самолета и изгубвам мозъка и дума. Започвам да плача неутешимо. Почервеняла като домат. Нищо не мога да кажа, нищо не ми се схваща. Стюардесите изпадат в потрес и смут. Не схващат за какво плача. А аз просто съм ужасена, че ще умра в този полет. Дадоха ми портокалов сок, сложиха ме да седна. Преместиха ме допустимо на първо време. През две минути идваше стюардесата да ме пита дали съм добре.Стигам до Мумбай. Земята е под колелата на самолета. Всичко е тъкмо. Излизам от самолета и си слизам по стълбичките към автобусчето. Става опашка, защото всички си мъкнат багажа. Индийките са със сарите и би трябвало да ги наберат нагоре, с цел да слязат по стълбите. И аз съм на върха на стълбите и ме удря една топла вълна, която в никакъв случай не съм изпитвал. И си споделям: " Наистина ли ще заседна тъкмо тук, пред мотора на самолета, с цел да ми духа топло? " Слизам няколко стъпала надолу, само че моторът продължава. Отне ми още малко време и осъзнах, че никакъв мотор не затопля, а това е въздухът. Той си е такъв… на всички места.
Без ленти и маркировка
А какво друго първо ти направи усещане, като се изключи че е топло?
Излизам от летището и там някаква навалица, каквато в никакъв случай не съм виждала през живота си. Страшно доста хора. Ти не виждаш нищо пред себе си, тъй като е цялостно с хора. А аз съм кацнала измежду нощ. Взех си багажа, минах към 40 опашки. Разбира се, Сушуант, индивидът, с който съм избрала да прекарам живота си... е просрочен. Аз, след цялото това нещо, излизам и трепераща възпламенявам цигара. И внезапно 30 глави се обръщат към мен и ме гледат все едно съм им откраднала първородния наследник. Сушуант идва, прегръщам го, всичко наред. Питам го какъв е казусът. И в този момент оказа, че в Мумбай не можеш да пушиш, където си поискаш, единствено в някакви избрани места. Но както и да е, излизаме от летището и пътят към Мумбай е със светлини, палми, чувстваш се все едно си в Лос Анджелис. Този път свършва. Ние влизаме в автомагистралата и на мен ми пада ченето. В 3:00 през нощта на автомагистралата има запушване като на “Цариградско шосе ” след злополука в 17:30. И това можеш да го утроиш. И виждам, пътищата са тесни и нямат ленти. Лентите се образуват на база “колкото може да побере ”.
Има ли маркировка?
Не, защо да има маркировка. Това си е загуба на пари. Повечето светофари не работят, ти за маркировка питаш (смее се). Иначе магазините им са доста странни. Те имат едни дребни будки, които назовават “medical ”. Те не са аптеки. В тяхната аптека се продават перилни препарати, шоколади, можеш да си купиш самун, всичко, което се сетиш. И множеството работят 24/7.
А при хората какво те изненада?
Много благи хора. Но в всекидневието си не тъкмо. Нямат навика да се усмихват, “благодаря ” и “приятен ден ” няма. Първият път като поръчахме храна, доставчикът идва и ми дава пицата, при което аз му споделям “Благодаря, хубава вечер! ”. И той седи и ме гледа, изобщо не схваща какво и за какво му го приказвам. Другото нещо е, че те нямат необикновен почит към персоналното пространство. Ако да вземем за пример си някъде на опашка и си решил да оставиш, и 5 сантиметра на индивида пред теб, значи не си на опашката. В тези 5 сантиметра ще се навре сигурно още някой. Но аз не мога да ги обвинявам хората, тъй като просто няма място. Има прекалено много хора. Мумбай е 20 милиона.
Колко време ти лиши да се адаптираш?
Две седмици. Но аз съм отворен човек. Утре може да ме заведеш в Зимбабве, ще е същото.
А какъв брой време ти лиши да си намериш работа?
Три месеца.
Как мина този развой?
Обаждахме се на доста хора, с които Сушуант е работил или родителите му са работили. Аз си приказвах с тях, поддържахме си връзка. При състояние, че не съм била в Индия, те не бяха доста сигурни какво мога да върша. Тук хората нямат искания за това, къде си учил и каква тапия имаш. Или с каква оценка си приключил университета. Защото повече не са. Особено в промишлеността, в която се намираме.
Наследява ли се работата в Боливуд?
Да, и това е доста огромен проблем. Много е мъчно за хора без връзки да пробият, където и да е. Всъщност това е една от аргументите, заради която със Сушуант взехме решение, че желаеме да си основем наша компания. Паралелно с нея ще развием един фонд, който да дава опция на млади гении, които нямат тази поддръжка. Дали ще е музикант, който има страховит гений, само че няма опция да запише сингъл или да направи видео към него, или някой, който написа, написа добре, само че няма опция да си разгласява книгата, или артист, който няма никой зад себе си. Искаме да помогнем на такива хора и да им дадем късмет.Има доста огромен проблем с хора, които идват в Мумбай да работят. В момента, в който останат без работа за два месеца, те би трябвало да се върнат назад там, откъдето са пристигнали. А от време на време това значи доста тежък живот, тъй като в селата е доста ужасно ситуацията.Индия за начинаещи ДжайпурВ Джайпур прекарах един месец. Правихме една фотосесия за компания, която създава всички неща за Fabindia. Те вършат керамични купички, чинии, чаши, доста забавни дизайни, мебели, облекла. Производителят реши, че желае да си отвори личен бизнес. И ние се заехме да създадем цялата фотосесия за уеб страницата. Трябваше да наснимаме нещо от рода на 1001 продукта. За всеки един артикул се правеше артбокс с храна, цветя, орнаменти. Бяхме към 30 индивида екип и дневно не можехме да снимаме повече от 10-15 продукта.
Там ядох доста забавни неща. Бях единствената чужденка и не знаеха какво хапвам. Имаха нещо като иконом, ние снимахме в жилището на този човек, който е голям. И той ми готвеше персонално всеки ден по три пъти. И всеки ден идваше да ме пита какво ще хапвам през днешния ден. В Джайпур хората карат извънредно. По принцип в Индия карат доста неприятно, само че там е извънредно. Те карат в насрещното, не дават мигачи, карат извънредно бързо. Освен това има крави на всички места. Ама на всички места. Те са ужасно доста и са като улични кучета. Те просто си вървят по улицата. Кравата очевидно не принадлежи на никого. Няма човек с нея. Тя си върви по улицата и ти би трябвало да спреш. Ще си легнат на средата на пътя, не можеш да й кажеш нищо на тази крава. Но в това време хората в Джайпур са извънредно изобретателни. Те са доста по-цветни, доста по-усмихнати. Те в действителност са доста усмихнати хора. Работата, езиците, проблемите
Три месеца след идването си Теодора стартира работа като асистент-продуцент в компания за реклама.
Върху какви планове работеше?
Първата ми продукция беше за една банка. И аз бях нещо като асистент-продуцент и асистент-режисьор, тъй като не знаехме още къде числя се. Занимавах се с девойките от костюмите, с актьорите и с режисьора основно, който беше прелестен. Той видя, че мога и ми даваше да покажа какъв брой повече мога. Допитваше се до мен. Завързахме другарски връзки с него. Така видях повече неща. Започнах да влизам в продукцията, което беше задача невъзможна в началото. Защото множеството хора от продукцията - осветители, грим, асистенти - те не приказват британски. Което значи, че аз би трябвало да приказвам хинди. След втория, третия план открих някакъв метод да споделям с тези хора през помощник. Имахме помощник, който говореше британски, и аз през него давах дилемите, които би трябвало да се свършат. Първият ми план беше относително огромен, по-късно се върнах на няколко по-малки - за бижута, сладолед. На тази фотосесия за сладоледа всички изпаднаха в потрес, тъй като никой не можеше да откри подобаващи ягоди, а фотографът беше доста концентриран върху тях. И на идната заран, аз излязох сама, три часа преди фотосите, и обиколих всички допустимо пазари, които знаех. И му донесох четири торби с ягоди, които бяха съвършени. С такива дребни стъпки се отворих и към този момент нямаше какво да ме уплаши. Говоря на всички на хинди, без значение какви нелепости споделям.
В Индия формалните езици са хинди и британски, само че приетите са 22.
В Индия не приказват всеобщо британски, по този начин ли?
Много малко хора приказват британски. И то хора, които са по-високопоставени като сан. Но с изключение на британски, има и хора в Мумбай, които не приказват хинди. Те приказват марати. Това е другият проблем в Индия, те имат доста езици. Много е мъчно да се оправиш.
Забелязва ли се разделянето в другите пластове на обществото по улиците?
Да, проличава си по облекло, по бижута, по метода на превоз, принадлежностите. Ще видиш да вземем за пример момче, което бута количка със зеленчуци и незабавно ще схванеш от коя класа идва. Пропастта сред тях е голяма.
Ти по какъв начин си ги разделяш?
В моята глава има долна класа и горна класа, която се дели на по-долна и по-горна. Семейството, в което пребивавам да вземем за пример, е по-долна горна класа. Шефът на брачна половинка ми пък, който е прочут режисьор, е по-горна горна класа.
А напрежението сред другите религии усеща ли се всекидневието?
Усеща се, само че някак си повърхностно. Те имат доста огромна история на проблеми сред хинди и мюсюлмани. Самият факт, че са до Пакистан и са непрекъснато в някаква война, в случай че не дейна, то вербална. Ако влезеш в интернет и гледаш една емисия на новините в Индия, ще го видиш доста добре.
При напрежение, каквото има в този момент около Кашмир, ангажирани ли са всички хора, интересуват ли се?
Да, разискват се тези тематики. И всеки го приема персонално. Въпросът с Пакистан е персонален. Независимо дали приказваш с индиец, който се интересува от политика или не, казусът с Пакистан е персонален. Проблемите с Кашмир и Джаму в никакъв случай няма да се решат, тъй като аз знам по какъв начин приказват. Те имат вяра, че пакистанците имат лагери за трениране на терористи. Аз не мога да кажа дали е по този начин или не, не съм задоволително осведомена. От границата с Кашмир влизат терористи и се разпръскват из цяла Индия.
Мит ли е мръсотията в Индия?
Мит е от позиция на това, че в случай че не си бил в Индия, не знаеш какво е - без значение какво си чувал и какви фотоси си виждал. Аз сега пребивавам в един комплекс, който има 5 здания. В него има детски площадки, градинки. Прекрасно изработен, с градинки, светлини и така нататък Когато стъпиш отвън комплекса, нещата внезапно се трансформират. Виждаш хора, които работят безусловно в канавка, цялостна с отпадъци. Той има да кажем някаква сергийка и продава някакви неща. И ти се чудиш: " Добре де, ти работиш тук, не те ли нервира, не ти ли идва на акъла да го събереш? " По същия метод и един огромен магазин, който явно е развъртян бизнес, не е от през вчерашния ден. В същото време пред него е една огромна кочина и те няма да го съберат. Или караш по пътя и в един миг стигаш до едно бунище, което е по средата на улицата. Виждам, че се пробват да създадат нещо по въпроса. В Махаращра пластмасата към този момент е неразрешена - торбички, вилици, лъжици, сламки и така нататък Това фрапантно понижава пластмасата като проблем. Но в това време ще отнеме години. Иначе съм била в доста къщи - от всевъзможни касти, във всички съсловия - горна, долна. Умишлено не споделям междинна, тъй като аз нея просто не съм я виждала. Просто в долната класа има няколко подкласи, които за мен отново са си ниски. Това все е беднотия. Едната е трагична като нямаш къде да живееш, другата е имаш къде да живееш, само че отново едва-едва свързваш двата края. Но съм била в доста къщи и вътре е в действителност подредено. Подредено, чисто. Това за мръсотията на открито за мен си е метод на мислене - аз това не мога да го изчистя, а и даже да го изчистя след 5 минути отново ще е същото.
Чувстваш ли се сигурна?
Да, в Мумбай нямам проблем. Нашият регион е окей. Прибирала съм се от работа в 2 през нощта, сама с рикша. Аз пътувам единствено с рикша. Предпочитам рикша пред кола. Колата можеш да я заключиш от вътрешната страна, рикшата - не. Ако нещо се случи, не дай си Боже, аз мога да скоча в придвижване. А и Мумбай в никакъв случай не спи, аз където и да съм, постоянно има хора. Няма случай, в който в 2 часа през нощта да ходя по алея и да няма хора.
А не ти ли идва допълнително този звук от време на време?
Не, с това се привиква. Но има хора и хора. Аз имам познати, които не могат да оцелеят тук. Те пристигнаха, видяха и сподели “Никога повече ”. И аз го разбирам това. Индия е по този начин. Или идваш, казваш си “Обожавам го ” и започваш да се връщаш отново, или е “Не, благодаря! ”.
Свободното пространство и навалицата
Къде е у дома?
Толкова доста места направих у дома, до момента в който пътувах. Но сега са две вкъщита - Индия и България.
А какво ти липсва от България?
Пространството. Като се прибера в България, имам възприятието, че един товар е паднал от плещите ми. Първоначално като кацнеш в България, излезеш от летището и се огледаш, няма хора. София стартира да ти наподобява на нереален град.
А какво ти липсва от Индия като си в България?
Шумът (смее се). И че непрекъснато нещо се случва, всеки ден има нещо друго, всекидневието тук в никакъв случай не е монотонно. Може да правиш едно и също, само че през днешния ден ще го усетиш по-различен метод от през вчерашния ден. Докато в България като се прибера, имам възприятието, че нищо не се случва.
Кое е обичаното ти място за отмора?
България. Особено в последно време. Като се прибера в България мога да релаксирам най-добре.
Кое е мястото, което си посетила, само че си усетила като най-далечно от себе си?
Ченай, макар че Лондон също не ми повлия въобще добре. Даже бих споделила Лондон. Защото в Ченай в никакъв случай не съм сама. В Лондон се усещах доста сама, макар че двама от моите най-хубави другари бяха там. Имах съквартиранти. Но все пак душевно не се разбрахме с този град.
Коя е мечтаната дестинация?
Нова Зеландия.
Липсва ли ти сцената?
Да, доста.
Не си ли казваш: Защо не опитам отново?
За сцената - да. Ако някой ми предложи да играя на сцена, бих играла. Но другояче наложително съм зад камера.
Какво е свободата?
Свободата за мен е една фантазия, която имам и към която се стремя. Един ден да имам опцията да си отворя един личен спектакъл, който да прави едни гранд продукции, да харчи ужасно доста пари и да не прави никакви (смее се). Както всеки спектакъл. Мечтата ми е да имам едно скъпо занимание и свободата за мен е, когато достигнеш подобен стадий, че можеш да си позволиш да правиш каквото обичаш и да не искаш нищо в подмяна, даже пари.
Не съм виждал Теди от завършването. Знаех, че учи в Лондон и то в учебно заведение по актьорско майсторство, само че когато чух, че се е преместила в Индия и работи там, ми стана ясно, че няма по-подходящ човек, който да ви показва в тази графа.
В моите показа Теодора Чингарова с изключение на другарка, с която гледахме и коментарихме Оскарите, е и актрисата, която до момента в който учехме в гимназията, се превъплъти в ролята на Хенриете Искариотска - майката на Юда, в постановката “Последните дни на Юда Искариотски ”. Младо момиче в ролята на изстрадала майка, което с играта си съумява да те вцепени. Още тогава знаех, че има бъдеще като актриса, но… тя ме изненада.
Отидох в учебно заведение по актьорско майсторство в Борнмът, Англия. Там учих 3 години. Третата година осъзнах, че от мен актриса няма да стане.
Проблемът? Актьорската работа пред камера изисква стоическо самообладание.
Актьорът на снимачна площадка е нещо ужасно. Ти седиш и чакаш някой да благоволи да пристигна да те викне и повтаряш нещо 72 пъти, което първоначално нормално си е огромна тъпня, тъй като никой няма да те вземе да играеш до Мерил Стрийп. Така че би трябвало да си третият пингвин в реклама на Sainsbury’s (британска верига супермаркети - б.р.) примерно. Казах си, че това няма по какъв начин да се случи.
А по кое време го разбра?
Още по време на ученето. Стана ми ясно какво ще се случи и си споделих “Не, това няма по какъв начин да стане ”. Между втората и третата година в университета, се върнах в България през лятото и направих един стаж в Бояна като асистент-режисьор. Разбрах, че аз би трябвало да съм зад камера. Защото всичко би трябвало да зависи от мен. Реших, че най-хубавият ми вид е да стана продуцент. След университета се реалокирах в Лондон и започнах да работя като постпродуцент. Правихме телевизионни шоута, риалитита, реклама, за кралицата правихме всякакви неща, каквото се сетиш.
Какъв беше първият ти план там?
Първият ми план беше документален филм за дами убийци, множеството умъртвили мъжете си. На мен ми беше много забавно.
А какво научи от работата си върху тази история?
В персонален проект няма да ти кажа, тъй като за в бъдеще мога да употребявам тези неща (смее се). А другояче осъзнах, че постпродукцията е скучна. Работа зад бюро е, доста телефонни позвънявания, само че физически нищо не правиш. Да, монтажистите вършат магия. Те могат да трансформират това, което си снимал, дотам, че да не можеш да си го познаеш като режисьор по-късно. Монтажистите са доста скъпи. Дори да си имал някакъв проблем до момента в който си снимал, в случай че имаш добър монтажист, той може да обърне плана и да го направи в действителност първокласен. Но аз желаех повече екшън и взех решение, че би трябвало да се върна назад към продукция.
Как наподобяват обаче проектите към настоящо време?
В момента съм се заровила в доста документи, защото си разтварям моя лична продукция. Минавам през 1000 документи, подписи, заявления. Правя уеб страница, лого. На 300 места съм по едно и също време. Ама е за положително май (смее се).
Как обаче стигаш от Лондон до Мумбай? Отговорът е къс, само че сладкодумен - с обич.
СушуантТака се стекоха нещата, че преди да направя стажа си в Бояна сред втората и третата година, се обадих на една моя позната там. Казах ѝ, че желая да се включа да оказвам помощ за няколко месеца. Тя ми сподели: " Виж, има два разновидността - единият е френски сериал. Става въпрос за правата на гей общността във Франция, малко е чудноват, само че на теб доста ще ти хареса. Режисьорът е доста добър. Актьорите са доста известни. Другият ти вид е един индийски блокбъстър, за който ние нищо не знаем, само че в случай че искаш " (смее се). Затворих телефона, разисках го с околните ми, те ми споделиха: " Ама ти луда ли си, отивай във френския сериал, там ще създадеш контакти. А и е сериал, ще продължи дълго време, ще имаш работа ". И аз отговорих: " Да, несъмнено, няма какво да го обсъждаме ". И се обадих аз на моята позната и й споделих: " Веси, аз ще взема индийски блокбъстър " (смее се). И на всички им падна ченето. Но в началото Теодора стартира да съжалява за непринудено взетото решение.
Озовах се на снимачна площадка с 300 индийци, които ме гледаха доста необичайно.
В този миг какво знаеше за Индия?
Нищо, но безусловно нищичко. Аз даже не съм гледал тези сериали, които са известни в България.
А това ли беше в основата на решението - ползата към непознатото?
Не, нямаше нищо в основата на решението ми. Нямам визия за какво беше взето това решение (смее се). Аз одобрявам доста французите, одобрявам тяхното кино, разумното нещо беше да потегли към техния сериал. Но какво ме накара да избера индийския блокбъстър не знам. И аз съжалих. В момента, в който отидох на снимачната площадка, си споделих: “Ей тука ще си умра ”. Посрещна ме първата режисьорка от българския екип - Катя, която е страхотна, и още от вратата и тя, и продуцентът на въпросната продукция ми споделиха: " Ми тука не знаем на какво можем да те научим тъкмо, само че можем да ти покажем по какъв начин не се вършат нещата. " На снимачната площадка открих, че има голяма бездна сред индийския екип и българския екип. Индийците си правеха тяхното нещо, българите също. И изобщо хаосът беше цялостен. Освен това никой не ми говореше, просто стояха и ме зяпаха. И аз още на първия ден си споделих: " Като правиш нелепости, айде в този момент да те видя ". Но на втория ден техният асистент-режисьор пристигна и ми сподели: Здравей, аз съм Сушуант, ти по какъв начин се казваш? На идващия ден с него излязохме и не спряхме да излизаме до края. Паснахме си. До такава степен, че не съм спала месец и половина. Излизахме, цяла вечер на открито. Говорим, приказваме, приказваме. На сутринта ставаме и отиваме на фотоси. Спали сме 1 час примерно. С него си паснахме ужасно доста, завързахме една обич, която, несъмнено, трябваше да спре, когато той си тръгне. Защото аз съм интелигентен човек с цели и знам, че това няма да проработи за мен. И… това нещо не спря (смее се).
Аз бях в университета, след това работех в Лондон, бяхме във връзка от разстояние към 2 години. През това време не сме се виждали. Говорихме си непрекъснато онлайн. Всички ми споделяха, че съм ненормална. Аз също знаех, че съм ненормална. Но нещо в мен ми сподели, че това е моят човек и аз не го пуснах. След две години и половина той пристигна в Лондон. Двамата седнахме, обсъдихме го и взехме решение, че би трябвало да сме дружно - дали в Европа или в Индия, само че би трябвало да сме дружно. Понеже той работи от доста години в промишлеността и нещата при него се бяха развили повече като кариера. Щеше да е егоистично да му кажа: " Я, зарежи всичко и се реалокира в Лондон ". И по тази причина споделих: " Добре, аз ще се преместя ".Пътят към Индия Как хвърча до Индия?
Заминах през май 2017 година. Не бях летяла отвън Европа в никакъв случай. Най-дългият ми полет е три часа до Лондон. Това е. Аз съм ужасена. Мразя да хвърча. Страх ме е до не мога да опиша каква степен. И внезапно аз би трябвало да се кача на полет от София до Амстердам. И след това от Амстердам би трябвало да хвърча 9 часа до Мумбай.
С него ли хвърча или сама?
Сама! Бях се подготвила прочувствено, че някак би трябвало да преживея тези 9 часа. Настроила съм се. Всичко тъкмо. Събрала съм смелостта и силата и съм подготвена да се кача от Амстердам. И в този миг ми анулират полета по някакви механически аргументи и аз би трябвало да прекарам нощта в Амстердам. Прекарах аз тази нощ, през която всяка клетка, в която бях натрупала храброст, се изгуби.На другия ден потеглям към самолета. Говоря с майка си, качвам се в самолета и изгубвам мозъка и дума. Започвам да плача неутешимо. Почервеняла като домат. Нищо не мога да кажа, нищо не ми се схваща. Стюардесите изпадат в потрес и смут. Не схващат за какво плача. А аз просто съм ужасена, че ще умра в този полет. Дадоха ми портокалов сок, сложиха ме да седна. Преместиха ме допустимо на първо време. През две минути идваше стюардесата да ме пита дали съм добре.Стигам до Мумбай. Земята е под колелата на самолета. Всичко е тъкмо. Излизам от самолета и си слизам по стълбичките към автобусчето. Става опашка, защото всички си мъкнат багажа. Индийките са със сарите и би трябвало да ги наберат нагоре, с цел да слязат по стълбите. И аз съм на върха на стълбите и ме удря една топла вълна, която в никакъв случай не съм изпитвал. И си споделям: " Наистина ли ще заседна тъкмо тук, пред мотора на самолета, с цел да ми духа топло? " Слизам няколко стъпала надолу, само че моторът продължава. Отне ми още малко време и осъзнах, че никакъв мотор не затопля, а това е въздухът. Той си е такъв… на всички места.
Без ленти и маркировка А какво друго първо ти направи усещане, като се изключи че е топло?
Излизам от летището и там някаква навалица, каквато в никакъв случай не съм виждала през живота си. Страшно доста хора. Ти не виждаш нищо пред себе си, тъй като е цялостно с хора. А аз съм кацнала измежду нощ. Взех си багажа, минах към 40 опашки. Разбира се, Сушуант, индивидът, с който съм избрала да прекарам живота си... е просрочен. Аз, след цялото това нещо, излизам и трепераща възпламенявам цигара. И внезапно 30 глави се обръщат към мен и ме гледат все едно съм им откраднала първородния наследник. Сушуант идва, прегръщам го, всичко наред. Питам го какъв е казусът. И в този момент оказа, че в Мумбай не можеш да пушиш, където си поискаш, единствено в някакви избрани места. Но както и да е, излизаме от летището и пътят към Мумбай е със светлини, палми, чувстваш се все едно си в Лос Анджелис. Този път свършва. Ние влизаме в автомагистралата и на мен ми пада ченето. В 3:00 през нощта на автомагистралата има запушване като на “Цариградско шосе ” след злополука в 17:30. И това можеш да го утроиш. И виждам, пътищата са тесни и нямат ленти. Лентите се образуват на база “колкото може да побере ”.
Има ли маркировка?
Не, защо да има маркировка. Това си е загуба на пари. Повечето светофари не работят, ти за маркировка питаш (смее се). Иначе магазините им са доста странни. Те имат едни дребни будки, които назовават “medical ”. Те не са аптеки. В тяхната аптека се продават перилни препарати, шоколади, можеш да си купиш самун, всичко, което се сетиш. И множеството работят 24/7.
А при хората какво те изненада?
Много благи хора. Но в всекидневието си не тъкмо. Нямат навика да се усмихват, “благодаря ” и “приятен ден ” няма. Първият път като поръчахме храна, доставчикът идва и ми дава пицата, при което аз му споделям “Благодаря, хубава вечер! ”. И той седи и ме гледа, изобщо не схваща какво и за какво му го приказвам. Другото нещо е, че те нямат необикновен почит към персоналното пространство. Ако да вземем за пример си някъде на опашка и си решил да оставиш, и 5 сантиметра на индивида пред теб, значи не си на опашката. В тези 5 сантиметра ще се навре сигурно още някой. Но аз не мога да ги обвинявам хората, тъй като просто няма място. Има прекалено много хора. Мумбай е 20 милиона.
Колко време ти лиши да се адаптираш?
Две седмици. Но аз съм отворен човек. Утре може да ме заведеш в Зимбабве, ще е същото.
А какъв брой време ти лиши да си намериш работа?
Три месеца.
Как мина този развой?
Обаждахме се на доста хора, с които Сушуант е работил или родителите му са работили. Аз си приказвах с тях, поддържахме си връзка. При състояние, че не съм била в Индия, те не бяха доста сигурни какво мога да върша. Тук хората нямат искания за това, къде си учил и каква тапия имаш. Или с каква оценка си приключил университета. Защото повече не са. Особено в промишлеността, в която се намираме.
Наследява ли се работата в Боливуд?
Да, и това е доста огромен проблем. Много е мъчно за хора без връзки да пробият, където и да е. Всъщност това е една от аргументите, заради която със Сушуант взехме решение, че желаеме да си основем наша компания. Паралелно с нея ще развием един фонд, който да дава опция на млади гении, които нямат тази поддръжка. Дали ще е музикант, който има страховит гений, само че няма опция да запише сингъл или да направи видео към него, или някой, който написа, написа добре, само че няма опция да си разгласява книгата, или артист, който няма никой зад себе си. Искаме да помогнем на такива хора и да им дадем късмет.Има доста огромен проблем с хора, които идват в Мумбай да работят. В момента, в който останат без работа за два месеца, те би трябвало да се върнат назад там, откъдето са пристигнали. А от време на време това значи доста тежък живот, тъй като в селата е доста ужасно ситуацията.Индия за начинаещи ДжайпурВ Джайпур прекарах един месец. Правихме една фотосесия за компания, която създава всички неща за Fabindia. Те вършат керамични купички, чинии, чаши, доста забавни дизайни, мебели, облекла. Производителят реши, че желае да си отвори личен бизнес. И ние се заехме да създадем цялата фотосесия за уеб страницата. Трябваше да наснимаме нещо от рода на 1001 продукта. За всеки един артикул се правеше артбокс с храна, цветя, орнаменти. Бяхме към 30 индивида екип и дневно не можехме да снимаме повече от 10-15 продукта.
Там ядох доста забавни неща. Бях единствената чужденка и не знаеха какво хапвам. Имаха нещо като иконом, ние снимахме в жилището на този човек, който е голям. И той ми готвеше персонално всеки ден по три пъти. И всеки ден идваше да ме пита какво ще хапвам през днешния ден. В Джайпур хората карат извънредно. По принцип в Индия карат доста неприятно, само че там е извънредно. Те карат в насрещното, не дават мигачи, карат извънредно бързо. Освен това има крави на всички места. Ама на всички места. Те са ужасно доста и са като улични кучета. Те просто си вървят по улицата. Кравата очевидно не принадлежи на никого. Няма човек с нея. Тя си върви по улицата и ти би трябвало да спреш. Ще си легнат на средата на пътя, не можеш да й кажеш нищо на тази крава. Но в това време хората в Джайпур са извънредно изобретателни. Те са доста по-цветни, доста по-усмихнати. Те в действителност са доста усмихнати хора. Работата, езиците, проблемите Три месеца след идването си Теодора стартира работа като асистент-продуцент в компания за реклама.
Върху какви планове работеше?
Първата ми продукция беше за една банка. И аз бях нещо като асистент-продуцент и асистент-режисьор, тъй като не знаехме още къде числя се. Занимавах се с девойките от костюмите, с актьорите и с режисьора основно, който беше прелестен. Той видя, че мога и ми даваше да покажа какъв брой повече мога. Допитваше се до мен. Завързахме другарски връзки с него. Така видях повече неща. Започнах да влизам в продукцията, което беше задача невъзможна в началото. Защото множеството хора от продукцията - осветители, грим, асистенти - те не приказват британски. Което значи, че аз би трябвало да приказвам хинди. След втория, третия план открих някакъв метод да споделям с тези хора през помощник. Имахме помощник, който говореше британски, и аз през него давах дилемите, които би трябвало да се свършат. Първият ми план беше относително огромен, по-късно се върнах на няколко по-малки - за бижута, сладолед. На тази фотосесия за сладоледа всички изпаднаха в потрес, тъй като никой не можеше да откри подобаващи ягоди, а фотографът беше доста концентриран върху тях. И на идната заран, аз излязох сама, три часа преди фотосите, и обиколих всички допустимо пазари, които знаех. И му донесох четири торби с ягоди, които бяха съвършени. С такива дребни стъпки се отворих и към този момент нямаше какво да ме уплаши. Говоря на всички на хинди, без значение какви нелепости споделям.
В Индия формалните езици са хинди и британски, само че приетите са 22.
В Индия не приказват всеобщо британски, по този начин ли?
Много малко хора приказват британски. И то хора, които са по-високопоставени като сан. Но с изключение на британски, има и хора в Мумбай, които не приказват хинди. Те приказват марати. Това е другият проблем в Индия, те имат доста езици. Много е мъчно да се оправиш.
Забелязва ли се разделянето в другите пластове на обществото по улиците?
Да, проличава си по облекло, по бижута, по метода на превоз, принадлежностите. Ще видиш да вземем за пример момче, което бута количка със зеленчуци и незабавно ще схванеш от коя класа идва. Пропастта сред тях е голяма.
Ти по какъв начин си ги разделяш?
В моята глава има долна класа и горна класа, която се дели на по-долна и по-горна. Семейството, в което пребивавам да вземем за пример, е по-долна горна класа. Шефът на брачна половинка ми пък, който е прочут режисьор, е по-горна горна класа.
А напрежението сред другите религии усеща ли се всекидневието?
Усеща се, само че някак си повърхностно. Те имат доста огромна история на проблеми сред хинди и мюсюлмани. Самият факт, че са до Пакистан и са непрекъснато в някаква война, в случай че не дейна, то вербална. Ако влезеш в интернет и гледаш една емисия на новините в Индия, ще го видиш доста добре.
При напрежение, каквото има в този момент около Кашмир, ангажирани ли са всички хора, интересуват ли се?
Да, разискват се тези тематики. И всеки го приема персонално. Въпросът с Пакистан е персонален. Независимо дали приказваш с индиец, който се интересува от политика или не, казусът с Пакистан е персонален. Проблемите с Кашмир и Джаму в никакъв случай няма да се решат, тъй като аз знам по какъв начин приказват. Те имат вяра, че пакистанците имат лагери за трениране на терористи. Аз не мога да кажа дали е по този начин или не, не съм задоволително осведомена. От границата с Кашмир влизат терористи и се разпръскват из цяла Индия.
Мит ли е мръсотията в Индия?
Мит е от позиция на това, че в случай че не си бил в Индия, не знаеш какво е - без значение какво си чувал и какви фотоси си виждал. Аз сега пребивавам в един комплекс, който има 5 здания. В него има детски площадки, градинки. Прекрасно изработен, с градинки, светлини и така нататък Когато стъпиш отвън комплекса, нещата внезапно се трансформират. Виждаш хора, които работят безусловно в канавка, цялостна с отпадъци. Той има да кажем някаква сергийка и продава някакви неща. И ти се чудиш: " Добре де, ти работиш тук, не те ли нервира, не ти ли идва на акъла да го събереш? " По същия метод и един огромен магазин, който явно е развъртян бизнес, не е от през вчерашния ден. В същото време пред него е една огромна кочина и те няма да го съберат. Или караш по пътя и в един миг стигаш до едно бунище, което е по средата на улицата. Виждам, че се пробват да създадат нещо по въпроса. В Махаращра пластмасата към този момент е неразрешена - торбички, вилици, лъжици, сламки и така нататък Това фрапантно понижава пластмасата като проблем. Но в това време ще отнеме години. Иначе съм била в доста къщи - от всевъзможни касти, във всички съсловия - горна, долна. Умишлено не споделям междинна, тъй като аз нея просто не съм я виждала. Просто в долната класа има няколко подкласи, които за мен отново са си ниски. Това все е беднотия. Едната е трагична като нямаш къде да живееш, другата е имаш къде да живееш, само че отново едва-едва свързваш двата края. Но съм била в доста къщи и вътре е в действителност подредено. Подредено, чисто. Това за мръсотията на открито за мен си е метод на мислене - аз това не мога да го изчистя, а и даже да го изчистя след 5 минути отново ще е същото.
Чувстваш ли се сигурна?
Да, в Мумбай нямам проблем. Нашият регион е окей. Прибирала съм се от работа в 2 през нощта, сама с рикша. Аз пътувам единствено с рикша. Предпочитам рикша пред кола. Колата можеш да я заключиш от вътрешната страна, рикшата - не. Ако нещо се случи, не дай си Боже, аз мога да скоча в придвижване. А и Мумбай в никакъв случай не спи, аз където и да съм, постоянно има хора. Няма случай, в който в 2 часа през нощта да ходя по алея и да няма хора.
А не ти ли идва допълнително този звук от време на време?
Не, с това се привиква. Но има хора и хора. Аз имам познати, които не могат да оцелеят тук. Те пристигнаха, видяха и сподели “Никога повече ”. И аз го разбирам това. Индия е по този начин. Или идваш, казваш си “Обожавам го ” и започваш да се връщаш отново, или е “Не, благодаря! ”.
Свободното пространство и навалицата Къде е у дома?
Толкова доста места направих у дома, до момента в който пътувах. Но сега са две вкъщита - Индия и България.
А какво ти липсва от България?
Пространството. Като се прибера в България, имам възприятието, че един товар е паднал от плещите ми. Първоначално като кацнеш в България, излезеш от летището и се огледаш, няма хора. София стартира да ти наподобява на нереален град.
А какво ти липсва от Индия като си в България?
Шумът (смее се). И че непрекъснато нещо се случва, всеки ден има нещо друго, всекидневието тук в никакъв случай не е монотонно. Може да правиш едно и също, само че през днешния ден ще го усетиш по-различен метод от през вчерашния ден. Докато в България като се прибера, имам възприятието, че нищо не се случва.
Кое е обичаното ти място за отмора?
България. Особено в последно време. Като се прибера в България мога да релаксирам най-добре.
Кое е мястото, което си посетила, само че си усетила като най-далечно от себе си?
Ченай, макар че Лондон също не ми повлия въобще добре. Даже бих споделила Лондон. Защото в Ченай в никакъв случай не съм сама. В Лондон се усещах доста сама, макар че двама от моите най-хубави другари бяха там. Имах съквартиранти. Но все пак душевно не се разбрахме с този град.
Коя е мечтаната дестинация?
Нова Зеландия.
Липсва ли ти сцената?
Да, доста.
Не си ли казваш: Защо не опитам отново?
За сцената - да. Ако някой ми предложи да играя на сцена, бих играла. Но другояче наложително съм зад камера.
Какво е свободата?
Свободата за мен е една фантазия, която имам и към която се стремя. Един ден да имам опцията да си отворя един личен спектакъл, който да прави едни гранд продукции, да харчи ужасно доста пари и да не прави никакви (смее се). Както всеки спектакъл. Мечтата ми е да имам едно скъпо занимание и свободата за мен е, когато достигнеш подобен стадий, че можеш да си позволиш да правиш каквото обичаш и да не искаш нищо в подмяна, даже пари. Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ