Отвъд границите: Димитър Минков: Танцът е най-късият път към хората
Димитър Минков приключва " Държавното хореографско учебно заведение " в София. След това танцува в " Ансамбълът на строителни войски " и " Ансамбъл Тракия “. Завършва " Академията за музикално и танцово изкуство " със компетентност " Хореографска постановка. " Днес живее в Канада.
Да ти кажа, подобен сняг не съм виждал... Цялата земя е бяла, а от горната страна падат жълти листа. Ужасно студено е.
Така стартира диалогът ни с Димитър Минков в края на октомври – той някъде в Канада, аз в България. Питам го не е ли обикновено по това време в Канада да вали сняг. Митко стартира да се смее и ми споделя:
О, изобщо не е обикновено. Тук, където съм, стартира да вали някъде през декември и то отново е меко. Аз пребивавам на двадесет километра от Ниагарския водопад от канадската страна.
Ниагара, Бърнард Шоу и ледено вино
Засмях се и внезапно се сетих за един филм от 1953 година с Мерилин Монро, който се споделя „ Ниагара “. Историята не е кой знае каква, само че фрагментите от водопада са изключителни. Питам Митко толкоз ли е красиво, колкото на фотоси?
Даже повече. Тук е неповторимо. Градчето, в което пребивавам, се споделя Niagara on the Lake ( " Ниагара на езерото " ) – първата столица на англосаксонска Канада, само че през днешния ден жителите му са към петнадесет хиляди. Изхранваме се от спектакъл...
Как от спектакъл?
А Митко се смее и продължава.
Има театрална компания „ Бърнард Шоу “ на името на великия публицист Джордж Бърнард Шоу, с помощта на която имаме няколко театрални зали като едната е с 800 места, другата за 500, третата за 300 места и няколко камерни подиуми. Тук сезонът стартира през април и приключва през октомври, и се играят всеки ден по няколко представления. Актьорите са към 150 индивида. Мястото е туристическо и все е цялостно с хора. Театралните зали в това число.
Разкажи ми за мястото, апелирам те.
Ами то е парадайс. Най-южната точка на Канада. И на всички места има толкоз доста цветя, толкоз доста зеленина, вековни дървета, че просто наподобява на място извадено от приказка. До нас минава река Ниагара, която потегля от Ниагарския водопад и се влива в езерото Онтарио. Реката разделя Съединени американски щати от Канада.
Ниагарският водопад - по какъв начин би го описал?
Величествен, голям. Колкото повече се приближаваш до водата, виждаш, напряко усещаш тоновете вода, които падат и се срутват от горната страна. За мен това е най-вълнуващият миг, да застана, където водата пада – тогава разбираш за каква маса става въпрос. До там се стига с лодки, обличат те с дъждобрани и е неповторимо чувството. А облакът, който се подвига от пръските на водопада, се вижда от петдесет километра разстояние. Тук до Ниагара е и една от най-старите български църкви „ Св. Иван Рилски “, учредена от отец Тодор Грозданов. Въпреки че той умря, общността ни тук в региона Ниагара е доста сплотена, с помощта на него. Събираме се постоянно, поддържаме църквата с наши средства. Има и българско учебно заведение към нея.
И още нещо забавно - това е единствената област в Канада, където се отглеждат лозя. И тук в региона, в радиус от 20-30 километра, има над 40 винарни. И точно тук се създава доста известното канадско вино Ice wine ( " Ледено вино " ). Специфичното за него е, че гроздето се обира чак през декември и януари, когато температурите паднат до минус 10 градуса. Гроздето е неповторимо сладко десертно грозде. Невероятен усет и мирис има.
А строителството им е нещо неповторимо. Почти всички здания са исторически, изключително в остарелия град. Дори къщата, в която пребивавам със брачната половинка си, е на 203 години. Това за България е нищо, само че Канада е учредена преди 178 години, по този начин когато моята къща е била издигната, не е имало Канада даже.
Как наподобяват къщите им?
Ниски, британски вид. Даже като дойдат англичани от Англия им се възхищават, тъй като към този момент в Англия няма такива къщи. Но тук живеят доста англичани, шотландци, правилни на кралицата, които ревниво пазят британските обичаи, бита, културата. Ние със брачната половинка ми сме единствените българи, които живеят в това градче.
Защо със брачната половинка ти решихте да живеете тъкмо до Ниагара?
Ами това е дълга история. С една дума – обич. Но въпреки всичко на малко. Ние с нея се запознахме в Канада. Преди 10 години, някъде към Димитровден, аз основах един танцов състав в Канада, който кръстих „ Димитровче “. Но не на моето име, (което би било смешно), а тъй като сме част от активността на църквата „ Св. Димитър “ в Брантън, учредена от Игнат Канев. Започнахме напълно естествено да търсим връзки с други български танцови колективи от разнообразни градове. Особено близки станахме с този в Монреал, който се споделя „ Българи “. И там преди седем-осем години срещнах сегашната си брачна половинка.
Аз живеех в Торонта, а тя в Монреал. Това са към 700 километра, което е доста даже за канадските мащаби. Четири години пътувахме, с цел да се забележим. Накрая взехме решение, че би трябвало да предприемем нещо, само че на мен не ми се ходеше в Монреал, тъй като там е доста студено. На нея не ѝ се идваше в Торонто, тъй като е един прекомерно забързан мегаполис. Решихме да сложим ново начало за двама ни и по този начин избрахме градчето, в което живеем в този момент. Защото за мен това е най-красивото място, където съм бил по света.
Купихме си къщата, в която живеем сега, което си беше дребна случка, само че любовта доста ни оказа помощ. Защото въпреки всичко това си е курортно градче, все едно да искаш да живееш е Стария Несебър, да вземем за пример. Единствени българи сме тук, само че не скърбя за избора ни. В момента част от къщата ни е нещо като българските къщи за посетители. При нас отсядат всевъзможни хора, от целия свят, което необикновено прекарване, тъй като ние доста поддържаме връзка с гостите си. А и това е бизнесът ни сега.
Като казваш, че са традиционалисти, по какъв начин ви одобряват локални хора?
Те даже и да имат съмнения, в никакъв случай не биха ги посочили. Всъщност то това ѝ е хубавото на Канада, че тук никой не те гледа с съмнение, никой не те приема като бежанец. Тук незабавно ставаш част от тях. А в нашето градче живеят най-вече възрастни хора, които са се пенсионирали и са пристигнали тук за спокоен живот. Много са вежливи, не са затворени, в противен случай. Например членовете на „ Ротъри клуб “ тук всяка година обикалят къщите, с цел да събират средстава, с които след това се облагородява околната и градската среда – вършат пейки, площадки и от каквото там има потребност. Въобще да се докоснеш до англосаксонската просвета е нещо доста особено и даже поучително.
Но като приказваме за обичаи, желая да кажа, че покрай нашето градче има друго градче Niagara Falls, където живее дребна, само че доста сплотена българска общественост. Там със брачната половинка ми направихме един танцов състав, който кръстихме „ Щастливци “ на името на Алеко Константинов - Щастливеца, тъй като той ни даде тази фантазия – да дойдем в Канада. И за втора година вършим фолклорен фестивал с име „ Фолклорен водопад “. На този фестивал идват танцови колективи от цяла Северна Америка.
България преди Канада
Вече няколко пъти споменаваш за български танцови сформира, които си основал или в които участваш в Канада. Каква е връзката ти с българските хора?
Така се случи в моя живот, че аз на 14 години аплайвах в Държавното хореографско учебно заведение в София и измежду яростна конкуренция ме одобриха. 400 деца кандидатствахме за 30 места. И по този начин на 14 години от моето родно село Овощник до Казанлък попаднах в голяма София. Но пък станах част от един доста хубав културен, да го нарека, живот. След като приключих учебното заведение отново след мъчно извоюван конкурс с голяма конкуренция започнах да танцувам в Ансамбъла на строителни войски.
След казармата, отново с конкурс, започнах да танцувам в Ансамбъл " Тракия “. Започнах и да изучавам в Академията за музикално и танцово изкуство със компетентност хореографска постановка. По това време в България имаше 28 професионални ансамбъла и одобряваха на година шест индивида „ Хореографска постановка “, а в този момент май е таман противоположното – няма ансамбли, но режисьори доста...
И макар опита, уменията и образованието ми, след измененията нещата потеглиха надолу. Нямаше работа, закрих ансамблите, стана напряко тъжно и отчайващо. В същото време и в персонален проект ми се случиха неща, които не желая да описвам. Но внезапно, аз от индивида, който беше обиколил света, бил съм в над 35 страни и съм имал опция да остана във всяка точка на Земното кълбо по време на социализма, само че постоянно се е прибирал в България, тъй като я обичам, та аз ненадейно взех решение, че ще я напусна. И отпътувах за Канада.
Българско хоро до Ниагара
Каза, че си приключил хореография и постановка. Какво е значимо за хореографията на едно българско хоро, с цел да бъде то в действителност вълнуващо?
За да направиш едно хоро изразително и вълнуващо, би трябвало да познаваш българската психика.
А каква е тя?
Аз съм от града на Чудомир.
Казва ми Митко през смях и продължава.
Едно почесване зад врата е задоволително, с цел да я покаже. Виж, не може да се играят български хора на ирландска музика, да вземем за пример и да му споделяме, че е доста „ арт “. Или пък такива всякакви преплитания на културите в търсене на някаква изтънченост или автентичност. Пак споделям, Чудомир ми е обичаният създател, тъй като там я има цялата българска психика. А тя е: лека злоба, лека подигравателност, в това време – гледането над нещата... настройката, че: „ умерено, всичко ще мине “... И всичко това може да се събере в едно почесване зад ухото. Аз след толкоз години в Канада, въпреки всичко си останах българин и като се изненадам от нещо ще се ударя по челото... Разбираш ли какво ти споделям? Това би трябвало да го има в танца, по този начин се ражда той, с цел да е същински наш, български!
Имаш ли си твое обичано хоро?
Е, по какъв начин? „ Казанлъшко Трополи “. То не е доста известно, само че е неповторимо за района и ми е доста обичано.
Вместо край
В какво вярваш?
В Доброто, че когато правиш добрини това е задоволително.
Има ли нещо от което те е боязън?
Не. Само от заболявания. Защото мозъкът на моите години си е както беше, когато бях на 30, но тялото не се съгласява с всичко, което желая от него.
Какво е независимост?
Свободата е в хармонията и отговорността. Тоест да живееш в естетика със себе си, обществото и фамилията си и да носи отговорността за тази естетика.
Освен къщата за посетители, с какво друго се занимаваш в този момент там?
Много съм горделив с нещата, които направих дружно с мои другари през последните 10 години по отношение на българския фолклор и танцови обичаи тук. Това е фолклорният фестивал, който се състои всяка година и на който се събират българи от цяла Северна Америка. Защото танцът е най-лесният метод да общуваш с хората. Най-късият път към тях. Зазвучи ли музиката, стартира ли хорото и всички граници се чупят, всички бариери и стени падат. И всеки ти става непосредствен.
Да ти кажа, подобен сняг не съм виждал... Цялата земя е бяла, а от горната страна падат жълти листа. Ужасно студено е. Така стартира диалогът ни с Димитър Минков в края на октомври – той някъде в Канада, аз в България. Питам го не е ли обикновено по това време в Канада да вали сняг. Митко стартира да се смее и ми споделя:
О, изобщо не е обикновено. Тук, където съм, стартира да вали някъде през декември и то отново е меко. Аз пребивавам на двадесет километра от Ниагарския водопад от канадската страна.
Ниагара, Бърнард Шоу и ледено вино Засмях се и внезапно се сетих за един филм от 1953 година с Мерилин Монро, който се споделя „ Ниагара “. Историята не е кой знае каква, само че фрагментите от водопада са изключителни. Питам Митко толкоз ли е красиво, колкото на фотоси?
Даже повече. Тук е неповторимо. Градчето, в което пребивавам, се споделя Niagara on the Lake ( " Ниагара на езерото " ) – първата столица на англосаксонска Канада, само че през днешния ден жителите му са към петнадесет хиляди. Изхранваме се от спектакъл...
Как от спектакъл?
А Митко се смее и продължава.
Има театрална компания „ Бърнард Шоу “ на името на великия публицист Джордж Бърнард Шоу, с помощта на която имаме няколко театрални зали като едната е с 800 места, другата за 500, третата за 300 места и няколко камерни подиуми. Тук сезонът стартира през април и приключва през октомври, и се играят всеки ден по няколко представления. Актьорите са към 150 индивида. Мястото е туристическо и все е цялостно с хора. Театралните зали в това число.
Разкажи ми за мястото, апелирам те.
Ами то е парадайс. Най-южната точка на Канада. И на всички места има толкоз доста цветя, толкоз доста зеленина, вековни дървета, че просто наподобява на място извадено от приказка. До нас минава река Ниагара, която потегля от Ниагарския водопад и се влива в езерото Онтарио. Реката разделя Съединени американски щати от Канада.
Ниагарският водопад - по какъв начин би го описал?
Величествен, голям. Колкото повече се приближаваш до водата, виждаш, напряко усещаш тоновете вода, които падат и се срутват от горната страна. За мен това е най-вълнуващият миг, да застана, където водата пада – тогава разбираш за каква маса става въпрос. До там се стига с лодки, обличат те с дъждобрани и е неповторимо чувството. А облакът, който се подвига от пръските на водопада, се вижда от петдесет километра разстояние. Тук до Ниагара е и една от най-старите български църкви „ Св. Иван Рилски “, учредена от отец Тодор Грозданов. Въпреки че той умря, общността ни тук в региона Ниагара е доста сплотена, с помощта на него. Събираме се постоянно, поддържаме църквата с наши средства. Има и българско учебно заведение към нея.
И още нещо забавно - това е единствената област в Канада, където се отглеждат лозя. И тук в региона, в радиус от 20-30 километра, има над 40 винарни. И точно тук се създава доста известното канадско вино Ice wine ( " Ледено вино " ). Специфичното за него е, че гроздето се обира чак през декември и януари, когато температурите паднат до минус 10 градуса. Гроздето е неповторимо сладко десертно грозде. Невероятен усет и мирис има.
А строителството им е нещо неповторимо. Почти всички здания са исторически, изключително в остарелия град. Дори къщата, в която пребивавам със брачната половинка си, е на 203 години. Това за България е нищо, само че Канада е учредена преди 178 години, по този начин когато моята къща е била издигната, не е имало Канада даже.
Как наподобяват къщите им?
Ниски, британски вид. Даже като дойдат англичани от Англия им се възхищават, тъй като към този момент в Англия няма такива къщи. Но тук живеят доста англичани, шотландци, правилни на кралицата, които ревниво пазят британските обичаи, бита, културата. Ние със брачната половинка ми сме единствените българи, които живеят в това градче.
Защо със брачната половинка ти решихте да живеете тъкмо до Ниагара?
Ами това е дълга история. С една дума – обич. Но въпреки всичко на малко. Ние с нея се запознахме в Канада. Преди 10 години, някъде към Димитровден, аз основах един танцов състав в Канада, който кръстих „ Димитровче “. Но не на моето име, (което би било смешно), а тъй като сме част от активността на църквата „ Св. Димитър “ в Брантън, учредена от Игнат Канев. Започнахме напълно естествено да търсим връзки с други български танцови колективи от разнообразни градове. Особено близки станахме с този в Монреал, който се споделя „ Българи “. И там преди седем-осем години срещнах сегашната си брачна половинка.
Аз живеех в Торонта, а тя в Монреал. Това са към 700 километра, което е доста даже за канадските мащаби. Четири години пътувахме, с цел да се забележим. Накрая взехме решение, че би трябвало да предприемем нещо, само че на мен не ми се ходеше в Монреал, тъй като там е доста студено. На нея не ѝ се идваше в Торонто, тъй като е един прекомерно забързан мегаполис. Решихме да сложим ново начало за двама ни и по този начин избрахме градчето, в което живеем в този момент. Защото за мен това е най-красивото място, където съм бил по света.
Купихме си къщата, в която живеем сега, което си беше дребна случка, само че любовта доста ни оказа помощ. Защото въпреки всичко това си е курортно градче, все едно да искаш да живееш е Стария Несебър, да вземем за пример. Единствени българи сме тук, само че не скърбя за избора ни. В момента част от къщата ни е нещо като българските къщи за посетители. При нас отсядат всевъзможни хора, от целия свят, което необикновено прекарване, тъй като ние доста поддържаме връзка с гостите си. А и това е бизнесът ни сега.
Като казваш, че са традиционалисти, по какъв начин ви одобряват локални хора?
Те даже и да имат съмнения, в никакъв случай не биха ги посочили. Всъщност то това ѝ е хубавото на Канада, че тук никой не те гледа с съмнение, никой не те приема като бежанец. Тук незабавно ставаш част от тях. А в нашето градче живеят най-вече възрастни хора, които са се пенсионирали и са пристигнали тук за спокоен живот. Много са вежливи, не са затворени, в противен случай. Например членовете на „ Ротъри клуб “ тук всяка година обикалят къщите, с цел да събират средстава, с които след това се облагородява околната и градската среда – вършат пейки, площадки и от каквото там има потребност. Въобще да се докоснеш до англосаксонската просвета е нещо доста особено и даже поучително.
Но като приказваме за обичаи, желая да кажа, че покрай нашето градче има друго градче Niagara Falls, където живее дребна, само че доста сплотена българска общественост. Там със брачната половинка ми направихме един танцов състав, който кръстихме „ Щастливци “ на името на Алеко Константинов - Щастливеца, тъй като той ни даде тази фантазия – да дойдем в Канада. И за втора година вършим фолклорен фестивал с име „ Фолклорен водопад “. На този фестивал идват танцови колективи от цяла Северна Америка.
България преди Канада Вече няколко пъти споменаваш за български танцови сформира, които си основал или в които участваш в Канада. Каква е връзката ти с българските хора?
Така се случи в моя живот, че аз на 14 години аплайвах в Държавното хореографско учебно заведение в София и измежду яростна конкуренция ме одобриха. 400 деца кандидатствахме за 30 места. И по този начин на 14 години от моето родно село Овощник до Казанлък попаднах в голяма София. Но пък станах част от един доста хубав културен, да го нарека, живот. След като приключих учебното заведение отново след мъчно извоюван конкурс с голяма конкуренция започнах да танцувам в Ансамбъла на строителни войски.
След казармата, отново с конкурс, започнах да танцувам в Ансамбъл " Тракия “. Започнах и да изучавам в Академията за музикално и танцово изкуство със компетентност хореографска постановка. По това време в България имаше 28 професионални ансамбъла и одобряваха на година шест индивида „ Хореографска постановка “, а в този момент май е таман противоположното – няма ансамбли, но режисьори доста...
И макар опита, уменията и образованието ми, след измененията нещата потеглиха надолу. Нямаше работа, закрих ансамблите, стана напряко тъжно и отчайващо. В същото време и в персонален проект ми се случиха неща, които не желая да описвам. Но внезапно, аз от индивида, който беше обиколил света, бил съм в над 35 страни и съм имал опция да остана във всяка точка на Земното кълбо по време на социализма, само че постоянно се е прибирал в България, тъй като я обичам, та аз ненадейно взех решение, че ще я напусна. И отпътувах за Канада.
Българско хоро до НиагараКаза, че си приключил хореография и постановка. Какво е значимо за хореографията на едно българско хоро, с цел да бъде то в действителност вълнуващо?
За да направиш едно хоро изразително и вълнуващо, би трябвало да познаваш българската психика.
А каква е тя?
Аз съм от града на Чудомир.
Казва ми Митко през смях и продължава.
Едно почесване зад врата е задоволително, с цел да я покаже. Виж, не може да се играят български хора на ирландска музика, да вземем за пример и да му споделяме, че е доста „ арт “. Или пък такива всякакви преплитания на културите в търсене на някаква изтънченост или автентичност. Пак споделям, Чудомир ми е обичаният създател, тъй като там я има цялата българска психика. А тя е: лека злоба, лека подигравателност, в това време – гледането над нещата... настройката, че: „ умерено, всичко ще мине “... И всичко това може да се събере в едно почесване зад ухото. Аз след толкоз години в Канада, въпреки всичко си останах българин и като се изненадам от нещо ще се ударя по челото... Разбираш ли какво ти споделям? Това би трябвало да го има в танца, по този начин се ражда той, с цел да е същински наш, български!
Имаш ли си твое обичано хоро?
Е, по какъв начин? „ Казанлъшко Трополи “. То не е доста известно, само че е неповторимо за района и ми е доста обичано.
Вместо край В какво вярваш?
В Доброто, че когато правиш добрини това е задоволително.
Има ли нещо от което те е боязън?
Не. Само от заболявания. Защото мозъкът на моите години си е както беше, когато бях на 30, но тялото не се съгласява с всичко, което желая от него.
Какво е независимост?
Свободата е в хармонията и отговорността. Тоест да живееш в естетика със себе си, обществото и фамилията си и да носи отговорността за тази естетика.
Освен къщата за посетители, с какво друго се занимаваш в този момент там?
Много съм горделив с нещата, които направих дружно с мои другари през последните 10 години по отношение на българския фолклор и танцови обичаи тук. Това е фолклорният фестивал, който се състои всяка година и на който се събират българи от цяла Северна Америка. Защото танцът е най-лесният метод да общуваш с хората. Най-късият път към тях. Зазвучи ли музиката, стартира ли хорото и всички граници се чупят, всички бариери и стени падат. И всеки ти става непосредствен.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ