Отвъд границите: Да се завърнеш след 23 години
Богдан живее в Сиатъл. Обича киното и на първо място да е зад камера - да режисира, да споделя и да показва образно истории на огромния екран. След няколко документални плана, в този момент е ред да опише своята персонална история - за прибирането си в България, което е чакал 23 години.
В този материал ще назовавам героя единствено с първото му име и специалността му - режисьор. Той ми сподели, че за американската аудитория е по-лесно да го запомнят просто като режисьора Богдан, както и, че не обича формалностите - “идеята в метода ми е хората да се усещат по-близо до създателя ”.
Режисьорът Богдан е роден в София през 1977 година.
“Израснал съм тук, играл съм на фунийки тук, на снежни войни сред Седмо и Шесто учебно заведение в София. Дори до Борисовата градина още стои надпис, който написах на стената - “СДС ”. Миналата година като се върнах и се изумих, че той още стои. ”
И в действителност надписът още е там, въпреки концепцията, героите и ентусиазмът в онази си настройка от дълго време да ги няма на публичния и политически фундамент. Но за Богдан споменът е мощен, както е мощна и паметта за тези години на детството и израстването.
“Тогава (когато е направил надписа - б.р.) бях на 13, първата ми работа беше да продавам вестник “Подкрепа ” на площад Славейков. Дори в един от моите филми, който направих през 2008 година, има едно вестникарче и то беше по пример на първата ми работа. ”
Какво претърпява едно 13-годишно момче, с цел да отиде и напише “СДС ” на стената?
Когато настъпиха измененията през 1989 година бях на рожден ден със сестра ми. Спомням си, че гонех някакъв балон, ударих си носа, тече ми кръв. Виж по какъв начин нещата се запаметяват поради оня миг, когато същата вечер се върнахме у дома на “Гурко ”. Баща ми и майка ми стояха пред тв приемника и в никакъв случай няма да не помни очите на татко ми, когато ми сподели: “Свалиха комунистите ”. Като създател, като човек, който се занимава с кино, за мен постоянно образната картина е нещо, което остава доста мощно. Баща ми и майка ми потеглиха като доста други хора да се пробват да основат някакви промени в България. Така бяха замесен в митингите, свалянето на петолъчката. Това бяха страхотни времена с огромни упования на доста хора.
Няколко години по-късно обаче животът му се прекатурва. Той отпътува зад Океана без да подозира, че няма да може да се посети още веднъж България цели 23 години.
Какво докара до заминаването?
Има малко във кино лентата за това, пиша и книга. Ние през 1992 емигрирахме в Атина. И през 1995 година, две седмици преди да ме вземат в казармата, се върнахме в България за 5 дни от Гърция. Баща ми сподели на мен и сестричката ми: “Отивате в Америка при братовчед ви ”. Той беше в Сиатъл. Качи ни на самолета и ни прати с 3 или 4 хиляди $. Това е - отиваш и оцеляваш. Сестра ми беше на 16 години, трябваше да я запишем на учебно заведение.
И по този начин изпълненият с провокации и постоянно необработен живот на имигранта стартира - а американската фантазия, въпреки и много по-трудно достижима и изискваща надалеч повече време, в сравнение с известният мит за нея допуска, за Богдан съществува.
“Парите свършиха за нула време. С британския бях добре, занимавах се и с бойни изкуства. Баща ми споделяше: “Отиди и се запиши в едно доджо (тренировъчно студио за бойни изкуства - б.р.) и ще завържеш контакти ”. То и по този начин стана. Като видях, че свършиха парите, се записах и се срещнах с един кореец. Казах му, че диря работа и той ми предложи, сподели ми - “Ще правиш 1000 $ на месец ”. И аз пристигам от България и си споделям: “Ей, забогатях! Това са такива пари ” (смее се) Когато ни заплати, отидох на гроба на Брус Лий и Брендън Лий, те са заровени в Сиатъл. Купих си всевъзможни уреди за бойни изкуства. Какво се оказа обаче - аз работя 66 часа на седмица за безусловно минимална заплата. Работех в един ресторант. Америка последователно ми разреши да сбъдна фантазията си да върша кино. В ресторанта слагаха плакати на разнообразни бизнеси. И видях афиш за място за артисти, школа за театрално изкуство. Учех спектакъл, а другояче чистих тоалетни, с цел да си заплащам. След това се записах да изучавам кино 1 година. Постепенно продължавах напред. ”
Но в действителност американската фантазия не постоянно е просто веднъж към многото пари, постоянно тя се въплъщава от съществуването на независимост. В случая на Богдан - свободата да твориш.
“Имах един интервал от 10 години, в който потеглих да последвам американската фантазия за правене на пари. Но душата ми не ме оставяше намира. Бях благоприятен за американка и един ден ѝ споделих: Не мога, напущам, желая да се занимавам с кино. ”
Големият екран
Откъде пристигна тази обич към киното?
Още от малко дете. Необяснимо е.
Кой е първият филм, който толкоз те впечатли като дребен, че още си го спомняш?
Ха, в този момент несъмнено се чака да кажа Фелини, само че единият от филмите е “Ескалибур ” на Джон Борман, “Уилоу ”, припомням си “Умирай мъчно ” го гледах не знам какъв брой пъти на кино (смее се) После към този момент научих за титаните Тарковски и Бергман и като ги открих още повече се възпламених, само че като дребен съм гледал пъклен доста филми на Чък Норис и на Жан-Клод Ван Дам и макар че в този момент не върша такива филми, се влюбих в това да разказваш история с картини.
Какво стана откакто реши, че ще се занимаваш с кино?
Тогава се разделих с моята избраница. Тя беше доста смислено момиче, само че ми сподели: “Не разбирам по какъв начин може да обичаш нещо толкоз доста? Да жертваш сигурността и парите, с цел да следваш нещо, което не знаеш по кое време и какво ще ти донесе. ”
Но лека-полека задачата му стартира от ден на ден от идеал да се трансформира в действителност. А причина за това е, че да правиш изкуство през днешния ден е по-достъпно отвсякога.
“Почнах да върша къси филми, купих си камера, снимах за операта в Сиатъл. Това беше интервал, в който се демократизира киното. Защото киното преди този момент, през ‘90-те, та до началото на новия век беше мъчно налично. Тогава нямаше камера, която да ти даде това качество, каквото получаваше, когато се снимаше на лента. Тогава, с цел да направиш филм, би трябвало да отидеш с 30 индивида екип, а това е доста скъпо. Но като станаха по-евтините камери, почнах да стартирам да строя нещата самичък - ето го слънцето, ето я лампата, какво ми би трябвало повече? Не ми трябват 7-8 индивида осветители да вземем за пример. ”
Кога реши, че искаш да си зад камерата?
Винаги съм го знаел. Театърът доста ми оказа помощ, с цел да видя през какво минава един артист, което ми оказва помощ за работата с актьорите.
А ти самият не искаш да си пред обектива?
Аз съм в документалния филм тъй като споделя моята история. Имам другари режисьори в Сиатъл, които вършат страхотни филми. Ако някой от тях един ден ми каже: “Ти се вписваш в това, което желая да фотографирам ”, за какво не? Отворен съм за всевъзможни благоприятни условия, само че в действителност зад камера доста ме влече. А съответно за документалното кино - в никакъв случай не съм си мислил, че ще се занимавам с него. Винаги съм желал да осъществявам игрално кино. Има една американка Мери Шерхарт, тя беше диригент през 2012 година на българския хор в Сиатъл. Тя пристигна при мен и ми сподели: " Богдане, в хора пристигна една баба, желая да направиш филм за нея ". Каза ми: " Както решиш, тя пее ужасно, ние желаеме да издадем диск, ти реши по какъв начин да изградиш кино лентата ". Стана доста прекрасен филм - 30-минутен. Така осъзнах силата на документалното кино. А към него сега има доста огромен интерес, то се възстановява.
Дори в смесени форми.
Да, аз тъкмо смесените форми обичам. И подобавам по този начин. Дори хора, които гледаха последния ми филм, споделят, че не могат да го дефинират като документален филм тъкмо, тъй като има доста художествени качества. За мен е доста значимо даже в игралното кино, което ще върша, нещо, което го има в европейското кино, играта да идва от самия артист, тъй като артистът не може да претендира изцяло, че е някой различен, то е вътре в теб, картите се смесват. Там
През цялото време диалогът ни с Богдан се върти към настоящия му филм - “Там ”, тъй като той с изключение на професионално предизвикателство, е и един извънредно прочувствен план за него. Проект, който споделя за прибирането му откакто 23 години не е можел да напусне Съединени американски щати.
Филмът, който си направил, споделя историята на завръщането ти в България след 23 години. Какво ти пречеше да се върнеш до момента?
Нямах Зелена карта.
Колко беше мощна неналичието и какво съответно ти липсваше?
Не осъзнах какво ми липсваше най-вече до момента в който не се върнах. Винаги съм желал да се върна. Имам доста другари, даже родственици, които не усещат тази връзка с България, която аз през всички тези 23 години усещах. Миналата година, тъй като аз се изучавам да изсвирвам и на дудук, моят преподавател Николай Докторов ме заведе в Приморско на огромен фестивал. И той ми сподели: " Ние би трябвало да излезем двамата и да изсвирим нещо като възпитаник и преподавател ". В публиката имаше 300-400 индивида. И аз ги погледнах и осъзнах, че през всичките тези години са ми липсвали хората. Ти си мислиш, че са планините, че е природата, само че не - хората. Каквито и да са, както и да се назовават, всеки си носи някаква положителната.
А българите в Щатите какво продължава да ви дължи обединени? Каква е публиката на прожекциите на кино лентата ти там?
Публиката в Сиатъл, където имаше три прожекции, беше доста смесена. Хора от Япония, от Китай, американци. И в Сан Франциско беше смесено - там имахме 170 човек в залата. Другите бяха най-вече българи. А другояче какво ги държи българите - последователно тези хора, които бяха имигрирали, си устроиха живота и започнаха да търсят една психика и нематериалност, която за мен персонално в американската просвета липсва по метода, по който участва тук в България. Те стартират да търсят това да бъдат дружно тъй като там са доста откъснати хората. Много са огромни дистанциите. Няма го това възприятие като тук в София, в Пловдив, а и в други европейски градове да се разхождаш, да е цялостно с хора. И тази липса се демонстрира в национални танци, в български театри.
Как се осъществя филмът, кой ти оказа помощ?
Филмът се осъществя с поддръжката напълно на българите в чужбина - на хората, които бяха гледали предходния ми филм за тази баба, в Лос Анджелис, в Сан Франциско и най-много в Сиатъл и с поддръжката на Българско общество ПЧЕЛА от Лос Анджелис.
Ако би трябвало да довършиш изречението: Това е един филм за…
Колкото и тривиално да звучи - това е един филм за България.
А твоите проекти какви са като казахме България. Каза ми, че искаш да се върнеш тук.
Да, аз желая да създавам тук. Това, което намирам като режисьор на площта на България би трябвало да обикаля пет щата, с цел да го намеря там. От такава позиция - ето в какво се трансформира Бояна, какъв брой доста продукции идват тук тъкмо поради това. Освен това ще станат 24 години от когато съм там, животът е къс, желая да видя и тук, тук се срещаш с толкоз доста хора, с толкоз доста разнообразни култури. Човек би трябвало да пътува, да вижда свят, да се обогатява.
Между България и Съединени американски щати
Сиатъл по какъв начин се промени - един от градовете, който чисто стопански се разви извънредно доста в последните години?
Сиатъл доста се промени, доста се разрастна. Но в същия миг като вървиш по улицата виждаш палатки на бездомни на всички места.
По мъчно ли се живее в този момент там в сравнение с преди 20 години?
Да, по-трудно е. Много по-скъпо стана. Точно поради IT фирмите. Това, което се получава е, че хора като учителите, артистите не могат да си разрешат да живеят там, където са живели преди. Наемите се подвигат. Много хора на възраст нямат лични жилища, не могат да си платят наемите. Здравеопазването е ужасно скъпо. Случва ти се нещо и си на улицата, тъй като няма по какъв начин да си покриеш разноските. Смятам, че българинът би трябвало да знае също, че ние мислим, че Америка е едно. Аз си припомням като отидох в Лос Анджелис какво отчаяние беше като видях мръсотията и че не е това, което е по-филмите. Трябва да знаем, че това, което имаме тук, е нещо, което би трябвало да ценим.
А обществото по какъв начин се промени в резултат на политическата и публичната поляризация в последните години?
Аз виждам малко да се изолирам от политиката там, тъй като имам вяра в изкуството и че това е методът, по който може да се води диалог. Избирането на Тръмп е като една болест, ти би трябвало да избереш - дали да се пречистиш или да оставиш тя да те убие. Това разсъни доста хора да станат по-активни. Дори хора, които са си мислели като него, започнаха да излизат и да виждаш, че в обществото има едни подземни реки, едни усеща, които той даде разрешение на други хора да изразят. Хора пристигнаха да гледат моя филм в Щатите, които са дали своят вот за Тръмп, и споделиха: " Аз в никакъв случай не съм знаел болката на имигранта или той през какво минава ". Фактически филмът демонстрира на човек, който е дал своя вот на Тръмп, какво е да си преселник.
Значи в действителност изкуството е пътят.
Аз в това имам вяра.
А в България в този момент какво те изненадва? Кое не е такова, каквото го очакваше.
Нещо, което ме изненада прелестно е, че децата си обикалят сами напред обратно, на колелата, по автобусите, тази независимост, която аз си припомням много ясно. Че това равнодушие още го има. Често ми споделят, че българите не се усмихват, на мен това не ми прави усещане, окей съм хората да си показват възприятията си както желаят.
Кое е обичаното място в България?
Може би остарелият град в Пловдив, София не съм я усетил, както я усещах преди, тъй като като пристигнах предходната година беше доста разкопано на всички места. Но като отидох в Стария град в Пловдив, подобен прилив от усеща ме обзе. Разбира се, Черно море - горе на Албена, имахме къща там. Даже във кино лентата демонстрираме по какъв начин отивам и си я диря.
А в Щатите кое ти е обичаното място?
Имах насладата в този момент да обикаля доста градове и въпреки всичко Сиатъл си ми остава едно обичано място. Природата е неповторима. Много ми припомня на тук, доста е зелено. Вали дъжд, аз не мога да си показва да пребивавам някъде, където няма дъжд и вода. Бях доста сюрпризиран от Нашвил - един град доста прочут с музиката си. Хората там бяха доста сърдечни. Сан Франциско също ми е доста обичан град.
А има ли мечтана дестинация - място, което искаш да посетиш?
Първо ми идва Австралия, само че това е на майка ми (смее се) Искам да обикаля България. Никога не съм бил на Дунав. Никога не съм бил в пещера в България. Има още доста мечтани дестинации в България, които желая да усетя и с които желая да се свържа.
Какъв е идващият план?
Следващият план, с който се надявам следващата година да съм на тур в Щатите, е доста огромен, към този момент от 2 години и половина се снима. Започна да се снима в Сиатъл и един американец, той умря преди месец, лека му пръст, Александър Еплер на 16 години през 1970 идва да учи в България дудук в Академията в Пловдив. Става първи кавалджия. Страхотна история. Аз се срещнах с него преди към 9 години в Сиатъл. Имаше работилница там, правеше кавали. Реших с един музикант, Васил Денев, да направя нещо половинчасово, както за тази баба. Той носи такава обич към България и хората тук, такова усещане му е направила България през тези години и го трансформирала радикално. Тази обич ме накара да проучвам кавала, музиката, духовността на българина, това не е единствено филм за кавала, доста по-дълбоко е. Сигурно ще е 2 часа филм с доста музика, доста история. Неговата на американец от съветски генезис, който идва по това време тук в България през комунизма, с цел да свири на дудук. Направих изявленията с доста кавалджии тук, там, музиканти, българи, хора.
Какво е свободата?
Свободата е да създавам. Да описвам истории.
В този материал ще назовавам героя единствено с първото му име и специалността му - режисьор. Той ми сподели, че за американската аудитория е по-лесно да го запомнят просто като режисьора Богдан, както и, че не обича формалностите - “идеята в метода ми е хората да се усещат по-близо до създателя ”.
Режисьорът Богдан е роден в София през 1977 година.
“Израснал съм тук, играл съм на фунийки тук, на снежни войни сред Седмо и Шесто учебно заведение в София. Дори до Борисовата градина още стои надпис, който написах на стената - “СДС ”. Миналата година като се върнах и се изумих, че той още стои. ”
И в действителност надписът още е там, въпреки концепцията, героите и ентусиазмът в онази си настройка от дълго време да ги няма на публичния и политически фундамент. Но за Богдан споменът е мощен, както е мощна и паметта за тези години на детството и израстването.
“Тогава (когато е направил надписа - б.р.) бях на 13, първата ми работа беше да продавам вестник “Подкрепа ” на площад Славейков. Дори в един от моите филми, който направих през 2008 година, има едно вестникарче и то беше по пример на първата ми работа. ” Какво претърпява едно 13-годишно момче, с цел да отиде и напише “СДС ” на стената?
Когато настъпиха измененията през 1989 година бях на рожден ден със сестра ми. Спомням си, че гонех някакъв балон, ударих си носа, тече ми кръв. Виж по какъв начин нещата се запаметяват поради оня миг, когато същата вечер се върнахме у дома на “Гурко ”. Баща ми и майка ми стояха пред тв приемника и в никакъв случай няма да не помни очите на татко ми, когато ми сподели: “Свалиха комунистите ”. Като създател, като човек, който се занимава с кино, за мен постоянно образната картина е нещо, което остава доста мощно. Баща ми и майка ми потеглиха като доста други хора да се пробват да основат някакви промени в България. Така бяха замесен в митингите, свалянето на петолъчката. Това бяха страхотни времена с огромни упования на доста хора.
Няколко години по-късно обаче животът му се прекатурва. Той отпътува зад Океана без да подозира, че няма да може да се посети още веднъж България цели 23 години.
Какво докара до заминаването?
Има малко във кино лентата за това, пиша и книга. Ние през 1992 емигрирахме в Атина. И през 1995 година, две седмици преди да ме вземат в казармата, се върнахме в България за 5 дни от Гърция. Баща ми сподели на мен и сестричката ми: “Отивате в Америка при братовчед ви ”. Той беше в Сиатъл. Качи ни на самолета и ни прати с 3 или 4 хиляди $. Това е - отиваш и оцеляваш. Сестра ми беше на 16 години, трябваше да я запишем на учебно заведение.
И по този начин изпълненият с провокации и постоянно необработен живот на имигранта стартира - а американската фантазия, въпреки и много по-трудно достижима и изискваща надалеч повече време, в сравнение с известният мит за нея допуска, за Богдан съществува.
“Парите свършиха за нула време. С британския бях добре, занимавах се и с бойни изкуства. Баща ми споделяше: “Отиди и се запиши в едно доджо (тренировъчно студио за бойни изкуства - б.р.) и ще завържеш контакти ”. То и по този начин стана. Като видях, че свършиха парите, се записах и се срещнах с един кореец. Казах му, че диря работа и той ми предложи, сподели ми - “Ще правиш 1000 $ на месец ”. И аз пристигам от България и си споделям: “Ей, забогатях! Това са такива пари ” (смее се) Когато ни заплати, отидох на гроба на Брус Лий и Брендън Лий, те са заровени в Сиатъл. Купих си всевъзможни уреди за бойни изкуства. Какво се оказа обаче - аз работя 66 часа на седмица за безусловно минимална заплата. Работех в един ресторант. Америка последователно ми разреши да сбъдна фантазията си да върша кино. В ресторанта слагаха плакати на разнообразни бизнеси. И видях афиш за място за артисти, школа за театрално изкуство. Учех спектакъл, а другояче чистих тоалетни, с цел да си заплащам. След това се записах да изучавам кино 1 година. Постепенно продължавах напред. ”
Но в действителност американската фантазия не постоянно е просто веднъж към многото пари, постоянно тя се въплъщава от съществуването на независимост. В случая на Богдан - свободата да твориш.
“Имах един интервал от 10 години, в който потеглих да последвам американската фантазия за правене на пари. Но душата ми не ме оставяше намира. Бях благоприятен за американка и един ден ѝ споделих: Не мога, напущам, желая да се занимавам с кино. ”
Големият екран Откъде пристигна тази обич към киното?
Още от малко дете. Необяснимо е.
Кой е първият филм, който толкоз те впечатли като дребен, че още си го спомняш?
Ха, в този момент несъмнено се чака да кажа Фелини, само че единият от филмите е “Ескалибур ” на Джон Борман, “Уилоу ”, припомням си “Умирай мъчно ” го гледах не знам какъв брой пъти на кино (смее се) После към този момент научих за титаните Тарковски и Бергман и като ги открих още повече се възпламених, само че като дребен съм гледал пъклен доста филми на Чък Норис и на Жан-Клод Ван Дам и макар че в този момент не върша такива филми, се влюбих в това да разказваш история с картини.
Какво стана откакто реши, че ще се занимаваш с кино?
Тогава се разделих с моята избраница. Тя беше доста смислено момиче, само че ми сподели: “Не разбирам по какъв начин може да обичаш нещо толкоз доста? Да жертваш сигурността и парите, с цел да следваш нещо, което не знаеш по кое време и какво ще ти донесе. ”
Но лека-полека задачата му стартира от ден на ден от идеал да се трансформира в действителност. А причина за това е, че да правиш изкуство през днешния ден е по-достъпно отвсякога.
“Почнах да върша къси филми, купих си камера, снимах за операта в Сиатъл. Това беше интервал, в който се демократизира киното. Защото киното преди този момент, през ‘90-те, та до началото на новия век беше мъчно налично. Тогава нямаше камера, която да ти даде това качество, каквото получаваше, когато се снимаше на лента. Тогава, с цел да направиш филм, би трябвало да отидеш с 30 индивида екип, а това е доста скъпо. Но като станаха по-евтините камери, почнах да стартирам да строя нещата самичък - ето го слънцето, ето я лампата, какво ми би трябвало повече? Не ми трябват 7-8 индивида осветители да вземем за пример. ”
Кога реши, че искаш да си зад камерата?
Винаги съм го знаел. Театърът доста ми оказа помощ, с цел да видя през какво минава един артист, което ми оказва помощ за работата с актьорите.
А ти самият не искаш да си пред обектива?
Аз съм в документалния филм тъй като споделя моята история. Имам другари режисьори в Сиатъл, които вършат страхотни филми. Ако някой от тях един ден ми каже: “Ти се вписваш в това, което желая да фотографирам ”, за какво не? Отворен съм за всевъзможни благоприятни условия, само че в действителност зад камера доста ме влече. А съответно за документалното кино - в никакъв случай не съм си мислил, че ще се занимавам с него. Винаги съм желал да осъществявам игрално кино. Има една американка Мери Шерхарт, тя беше диригент през 2012 година на българския хор в Сиатъл. Тя пристигна при мен и ми сподели: " Богдане, в хора пристигна една баба, желая да направиш филм за нея ". Каза ми: " Както решиш, тя пее ужасно, ние желаеме да издадем диск, ти реши по какъв начин да изградиш кино лентата ". Стана доста прекрасен филм - 30-минутен. Така осъзнах силата на документалното кино. А към него сега има доста огромен интерес, то се възстановява.
Дори в смесени форми.
Да, аз тъкмо смесените форми обичам. И подобавам по този начин. Дори хора, които гледаха последния ми филм, споделят, че не могат да го дефинират като документален филм тъкмо, тъй като има доста художествени качества. За мен е доста значимо даже в игралното кино, което ще върша, нещо, което го има в европейското кино, играта да идва от самия артист, тъй като артистът не може да претендира изцяло, че е някой различен, то е вътре в теб, картите се смесват. Там
През цялото време диалогът ни с Богдан се върти към настоящия му филм - “Там ”, тъй като той с изключение на професионално предизвикателство, е и един извънредно прочувствен план за него. Проект, който споделя за прибирането му откакто 23 години не е можел да напусне Съединени американски щати.
Филмът, който си направил, споделя историята на завръщането ти в България след 23 години. Какво ти пречеше да се върнеш до момента?
Нямах Зелена карта.
Колко беше мощна неналичието и какво съответно ти липсваше?
Не осъзнах какво ми липсваше най-вече до момента в който не се върнах. Винаги съм желал да се върна. Имам доста другари, даже родственици, които не усещат тази връзка с България, която аз през всички тези 23 години усещах. Миналата година, тъй като аз се изучавам да изсвирвам и на дудук, моят преподавател Николай Докторов ме заведе в Приморско на огромен фестивал. И той ми сподели: " Ние би трябвало да излезем двамата и да изсвирим нещо като възпитаник и преподавател ". В публиката имаше 300-400 индивида. И аз ги погледнах и осъзнах, че през всичките тези години са ми липсвали хората. Ти си мислиш, че са планините, че е природата, само че не - хората. Каквито и да са, както и да се назовават, всеки си носи някаква положителната.
А българите в Щатите какво продължава да ви дължи обединени? Каква е публиката на прожекциите на кино лентата ти там?
Публиката в Сиатъл, където имаше три прожекции, беше доста смесена. Хора от Япония, от Китай, американци. И в Сан Франциско беше смесено - там имахме 170 човек в залата. Другите бяха най-вече българи. А другояче какво ги държи българите - последователно тези хора, които бяха имигрирали, си устроиха живота и започнаха да търсят една психика и нематериалност, която за мен персонално в американската просвета липсва по метода, по който участва тук в България. Те стартират да търсят това да бъдат дружно тъй като там са доста откъснати хората. Много са огромни дистанциите. Няма го това възприятие като тук в София, в Пловдив, а и в други европейски градове да се разхождаш, да е цялостно с хора. И тази липса се демонстрира в национални танци, в български театри.
Как се осъществя филмът, кой ти оказа помощ?
Филмът се осъществя с поддръжката напълно на българите в чужбина - на хората, които бяха гледали предходния ми филм за тази баба, в Лос Анджелис, в Сан Франциско и най-много в Сиатъл и с поддръжката на Българско общество ПЧЕЛА от Лос Анджелис.
Ако би трябвало да довършиш изречението: Това е един филм за…
Колкото и тривиално да звучи - това е един филм за България.
А твоите проекти какви са като казахме България. Каза ми, че искаш да се върнеш тук.
Да, аз желая да създавам тук. Това, което намирам като режисьор на площта на България би трябвало да обикаля пет щата, с цел да го намеря там. От такава позиция - ето в какво се трансформира Бояна, какъв брой доста продукции идват тук тъкмо поради това. Освен това ще станат 24 години от когато съм там, животът е къс, желая да видя и тук, тук се срещаш с толкоз доста хора, с толкоз доста разнообразни култури. Човек би трябвало да пътува, да вижда свят, да се обогатява.
Между България и Съединени американски щати Сиатъл по какъв начин се промени - един от градовете, който чисто стопански се разви извънредно доста в последните години?
Сиатъл доста се промени, доста се разрастна. Но в същия миг като вървиш по улицата виждаш палатки на бездомни на всички места.
По мъчно ли се живее в този момент там в сравнение с преди 20 години?
Да, по-трудно е. Много по-скъпо стана. Точно поради IT фирмите. Това, което се получава е, че хора като учителите, артистите не могат да си разрешат да живеят там, където са живели преди. Наемите се подвигат. Много хора на възраст нямат лични жилища, не могат да си платят наемите. Здравеопазването е ужасно скъпо. Случва ти се нещо и си на улицата, тъй като няма по какъв начин да си покриеш разноските. Смятам, че българинът би трябвало да знае също, че ние мислим, че Америка е едно. Аз си припомням като отидох в Лос Анджелис какво отчаяние беше като видях мръсотията и че не е това, което е по-филмите. Трябва да знаем, че това, което имаме тук, е нещо, което би трябвало да ценим.
А обществото по какъв начин се промени в резултат на политическата и публичната поляризация в последните години?
Аз виждам малко да се изолирам от политиката там, тъй като имам вяра в изкуството и че това е методът, по който може да се води диалог. Избирането на Тръмп е като една болест, ти би трябвало да избереш - дали да се пречистиш или да оставиш тя да те убие. Това разсъни доста хора да станат по-активни. Дори хора, които са си мислели като него, започнаха да излизат и да виждаш, че в обществото има едни подземни реки, едни усеща, които той даде разрешение на други хора да изразят. Хора пристигнаха да гледат моя филм в Щатите, които са дали своят вот за Тръмп, и споделиха: " Аз в никакъв случай не съм знаел болката на имигранта или той през какво минава ". Фактически филмът демонстрира на човек, който е дал своя вот на Тръмп, какво е да си преселник.
Значи в действителност изкуството е пътят.
Аз в това имам вяра.
А в България в този момент какво те изненадва? Кое не е такова, каквото го очакваше.
Нещо, което ме изненада прелестно е, че децата си обикалят сами напред обратно, на колелата, по автобусите, тази независимост, която аз си припомням много ясно. Че това равнодушие още го има. Често ми споделят, че българите не се усмихват, на мен това не ми прави усещане, окей съм хората да си показват възприятията си както желаят.
Кое е обичаното място в България?
Може би остарелият град в Пловдив, София не съм я усетил, както я усещах преди, тъй като като пристигнах предходната година беше доста разкопано на всички места. Но като отидох в Стария град в Пловдив, подобен прилив от усеща ме обзе. Разбира се, Черно море - горе на Албена, имахме къща там. Даже във кино лентата демонстрираме по какъв начин отивам и си я диря.
А в Щатите кое ти е обичаното място?
Имах насладата в този момент да обикаля доста градове и въпреки всичко Сиатъл си ми остава едно обичано място. Природата е неповторима. Много ми припомня на тук, доста е зелено. Вали дъжд, аз не мога да си показва да пребивавам някъде, където няма дъжд и вода. Бях доста сюрпризиран от Нашвил - един град доста прочут с музиката си. Хората там бяха доста сърдечни. Сан Франциско също ми е доста обичан град.
А има ли мечтана дестинация - място, което искаш да посетиш?
Първо ми идва Австралия, само че това е на майка ми (смее се) Искам да обикаля България. Никога не съм бил на Дунав. Никога не съм бил в пещера в България. Има още доста мечтани дестинации в България, които желая да усетя и с които желая да се свържа.
Какъв е идващият план?
Следващият план, с който се надявам следващата година да съм на тур в Щатите, е доста огромен, към този момент от 2 години и половина се снима. Започна да се снима в Сиатъл и един американец, той умря преди месец, лека му пръст, Александър Еплер на 16 години през 1970 идва да учи в България дудук в Академията в Пловдив. Става първи кавалджия. Страхотна история. Аз се срещнах с него преди към 9 години в Сиатъл. Имаше работилница там, правеше кавали. Реших с един музикант, Васил Денев, да направя нещо половинчасово, както за тази баба. Той носи такава обич към България и хората тук, такова усещане му е направила България през тези години и го трансформирала радикално. Тази обич ме накара да проучвам кавала, музиката, духовността на българина, това не е единствено филм за кавала, доста по-дълбоко е. Сигурно ще е 2 часа филм с доста музика, доста история. Неговата на американец от съветски генезис, който идва по това време тук в България през комунизма, с цел да свири на дудук. Направих изявленията с доста кавалджии тук, там, музиканти, българи, хора.
Какво е свободата?
Свободата е да създавам. Да описвам истории.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ