В началото това са били местните големци, първо чорбаджиите, после

„ В началото това са били локалните големци, първо чорбаджиите, след това кметове, общинари и впрочем. Учителят е бил задължен във всички случаи да им угажда и никога да не ги нервира - инак би трябвало да си събира дисагите. “

Учител по литература ли? Не съм от тях

„ Когато господ желае да накаже някого, прави го преподавател “ - по този начин стартира един от разказите на Чудомир, самичък той учителствал от 1920 до 1933 година Казва го остарял преподавател по история. А какво би споделил преподавател по литература? Дали още веднъж с думите на Чудомир „ не съм от тях “, т.е. не желая да бъда от тях? Не знаем, тъй като в българската литература, по този начин както изобилства с облици на учители по какви ли не предмети, не открих преподавател по литература. И в случай че в действителност го няма, по какъв начин да осмислим отсъствието му?

Нас, учителите по литература, ни притискат най-малко четири тегоби.

 Едната е всеобща, споделят я всички учители. Това е двуценността на облика им, която българските стилове и правопис добре показват в поредицата Учител - преподавател - даскал. Преклонение, състрадание, подигравка, пренебрежение, ненавист - ето букета от усеща, който краси учителството през хилядолетията. Според нашата евентуално идеализирана визия през Българското възобновление учителят е бил на особена респект (за разлика от през днешния ден, може да въздъхнат някои). Тъкмо тогава, към 1843 година, Петко Славейков като кандидат-учител научава, че съгласно някои големци учителят стои по-долу от селския говедар - „ Дя й то да си гуйдар, дя й да си даскал “ - споделя му един от тях.

 В историята на доста нации учители са били въздигани в културни герои, че и в национални културни герои, както става във Финландия с Йохан Вилхелм Снелман (1806-1881). В другата посока учителят е забелязан като подтисник на същинското познание, на съвестта, на свободата. Разказ на Чехов (1898 г.) обезсмъртява учителя Беликов, представяйки го като човек в калъф, който желае да напъха в калъф освен учениците си, само че и целия град. Все по този начин благосклонно е показан учителят още в заглавието на романа „ Учителят Унрат “ от Хайнрих Ман (1905 г.). Истинското му име е Раат, само че признателните му възпитаници го преправят на Унрат, което значи воня, смрад. И към този момент без игрословици подзаглавието го назовава тиранин и дава обещание края на тиранията му. В обществознанието има една любопитна метафора, препоръчана от Ерих Фром - индивидът колоездач в обществената подчиненост. Той превива тил под висшестоящите и натиска педалите, т.е. низшестоящите. Много са „ колоездачите “ във всяко общество, само че тъжно е, че към тях причисляват и учителството.

 Няма непротиворечива специалност, само че коя ли е по-противоречива от учителската? Сложността и раздвоението на публичния ред и индивида се демонстрират тука както надали някъде другаде. Професия, която възвишава и принизява и учителя, и питомците му.

 Всеки, който образова, господства над обучаваните. Според едни това е за положително, съгласно други за неприятно, а съгласно и двете страни е неизбежно. И в случай че на учителя не му се господства ни духом, нито с това мощно възпитателно средство, за което приказва остарялата британска педагогическа максима „ Spare the rod, spoil the child “ (Пестиш ли пръчката, разваляш детето)? Такъв е бил учителят Йохан-Хайнрих, уважително и радушно именуван баща Песталоци (1746-1827). Изповядвал е изненадващата тогава, пък и в този момент, концепция за независимост във възпитаването и мисловна автономия и деятелност в преподаването. Доколко е успявал е мъчно да се реши, само че в едно несъмнено е съумял - с концепциите си и работата си баща Песталоци е извадил нескрито едно от най-тягостните несъгласия в ориста на учителя. А тая орис може да свърши и с крах, както става с Петер Рамус (1515-1572). Бунтар в мисленето и делата си, той се заема с специалност, която комай не подхожда доста на нрава му - става учител в парижки колежи. Работата му мощно раздразва висшите академични управляващи - както с концепциите, по този начин и с метода на преподаване. Защото наред с другото Рамус е възпитавал слушателите си да мислят независимо и да претеглят сериозно това, което чуват и четат. Така си е подписал смъртната присъда в дословния смисъл на думата - бил е погубен, и то по изключително непосилен и позорен метод. Разказ на М. Шолохов е озаглавен „ Съдбата на индивида “. Дали няма роман „ Съдбата на учителя “?

 Недоволен като книжовник и удовлетворен като човек, открих в нашата литература доста малко учители - диктаторчета, само че и те показани насмешливо в лимитираната си диктаторска власт (например учителят по химия Обесников у Чудомир) - няма български беликовци и унратовци. С добродушна подигравка и тъжно състрадание, по кое време съчетани, по кое време не, показва българската литература учителя. Ако не бъркам, първият смешен разказвателен воин в новата българска литература (1867 г.) е преподавател. Това е Генчо Кукумявката, преобразил се в достолепното хаджи Генчо или Генчо поддръжник. Докато води занятието, подкърпва шалварите си. Често опъва ушите на учениците си и ги трансформира във „ верноподаници на Хаджигенчовата монархия “. Иска му се да владее по този начин и цяла Копривщица, само че някак не му се удава. Що се отнася до начетеността на този, както е казано „ многоучен преподавател “, излиза наяве, че казаното е единствено леко хаплива подигравка. И по този начин е и по-нататък в българската литература до Чудомир и след него.

Другата настройка на учителя е тъжно съчувствената. Учителката Рада няма и лично име, а е Госпожина, тъй като е под властта на хаджи Ровоама. Скромна и беззащитна, градските големци я унижават и пред ученичките й. Но тук с отрада подсещам, че първият огромен „ любовен разказ “ в нашата литература, сред Огнянов и Рада, стартира в учебно заведение по време на годишния изпит и продължава все по-силен, когато Огнянов „ се хваща преподавател “. Започнала сред учители, историята, както може да се чака, свършва злополучно.

 Историята с Рада припомня, че в бедата да си преподавател има и още по-голяма неволя - за си преподавател жена, учителка, във времена на по този начин наречената мъжка надмощие. В нашата литература има низ облици на учителки, облици на безсилието, унижението и... самотата. В сатиричната поема на Емануил Попдимитров „ В страната на розите “ (1939 г.) има ирония и смях, има и нещо доста тъжно - селската учителка Мария. Неин сътрудник в учебното заведение е бил Генко Гинин, и освен сътрудник, само че когато схванал, че от учителството прокопсия няма, зарязал и двете, устроил си собствен „ възродителен развой “, преобразил се във Викенти Гински, с цел да покорява България и Европа и да стане основен воин на поемата. По-късно Мария му се изплаква, че е бедна, че е сама и самотна. Изплаква се в дословния смисъл на думата: „ горчивите сълзи преглъща “ и „ глухо зарида още веднъж “. Като е дума за сълзите на учителките, идва мислено и Сълза Младенова от едноименния роман на Елин Пелин. Както е разказана, тя е „ бедната мъничка учителка, агне измежду вълци “, която в края на описа се раздрусва в ридания и сълзи.

Редицата сходни разкази на Елин Пелин поддържат възгледа, че измежду българските писатели той е „ най-големият другар и бранител на учителството “ (Христо Недялков, „ Творческият път на българския преподавател “, 1938 г.). Но художествената литература е спорна като творчеството на Елин Пелин и облика на учителството, та не е чудно, че в различен негов роман, за есенната задушница на гробищата, се появява друг облик: „ префуняла от мраз учителка - тънка, дълга и суха мома - и ядосано кряска на немирниците “.

 Самотата и старомоминството на учителките се оказва общо място в литературата. Като гимназист (именно като гимназист) Смирненски написа прекомерно насмешливо за учебното заведение, учителите, учениците. Разнася се и лозунгът „ Долу извехтелият даскалски максимализъм! “ - викат го всички възпитаници с цяло гърло. Появява се и учителката с красноречивото име Чирозова, т.е. и тя тънка и суха. По-късно (1920 г.) у Смирненски още веднъж се появява сходна учителка: „ Младата 37-годишна колежка на даскала “. В няколко думи е събран тъжно-смешният облик на учителството, и в двата му пола - „ младата колежка “ е в действителност остаряла мома, а учителят си е даскал.

 …Според тази настройка тежко е да си преподавател - и мъж, и изключително жена. Според нея „ Няма специалност в страната, която е изложена на толкоз доста социална рецензия “ (Христо Недялков, пос. съч.). Но дали тъй като учителството заслужава такава рецензия или тъй като е най-безсилно да се отбрани? Не става доста ясно. Тази настройка владее и един различен вербален род, художествената литература. В описа на Георги Стаматов „ Два гения “ (1910 г.) столичанинът публицист Ирмов идва в недодялан град и пристигнал-непристигнал го заговаря един локален гимназиален преподавател: „ Ах! Вие не знаете, господин Ирмов, по какъв начин провинцията убива индивида, изключително нас, учителите. България ни принася в жертва и ние я одобряваме за едно парче самун “. Тежи му, както той споделя, самотията и желае да се махне и да избяга нанякъде (срв. по-късно с описа на Чехов). Желанието на учителя „ да се махне “ на собствен ред прави тази специалност неустойчива и в личните й очи, и в очите на близките. Бюрократичната словосъчетание назовава това положение с неодобрителното наименование текучество. Едва ли има обработени статистически данни за „ текучеството “ в историята на българското учителство, само че общото усещане, пък и персоналните ми наблюдения (като човек четвърто потомство преподавател в рода си) приказват, че то е по-високо от междинното. Така към всичко друго в учителската специалност може да се добави и възприятието на бездомност.

 …Българското учителство е било унижавано и оскърбявано от своите началства. В началото това са били локалните големци, първо чорбаджиите, след това кметове, общинари и впрочем. Учителят е бил задължен във всички случаи да им угажда и никога да не ги нервира - инак би трябвало да си събира дисагите. Нерядко е бил задължен да заплаща за височайшето снизхождение да бъде назначен, като дава част от заплатата си на някой от големците - нали е била задоволително висока. Това състояние е пораждало опозиция, породило е и ново значение на думата „ стабилитет “ - учителят не може да бъде уволняван и пропъждан от локалните големци. Идеята за стабилитета е една от водещите в битките на българското учителство. Накрая е осъществена, само че доста скоро в печатни издания се появяват изказвания, че нещата не са се трансформирали кой знае какъв брой, а в поемата на Попдимитров напряко е казано: „ И кметът в шкòлото е отново всевластен “. Пък и каква смяна може да даде стабилитетът? Учителството няма да зависи от кметовете, а от служителите в Министерството на просветата. Голяма смяна, няма що.

 В институцията учебно заведение има несъгласия и дребни, и огромни. Едно от дребните е, че то събира под един покрив синове и дъщери на хора от разнообразни обществени и културни нива. На това се възпротивяват първи родителите и вършат каквото могат заможните и по-интелигентните да предпазят децата си от допир с нежелани субекти. Дядото на Сартър пратил внука си в начално учебно заведение, само че желал учителите да го „ държат по-далече от плебса “. Инак е постъпил свищовският търговец Иваница Хаджиконстантинов - не е пратил сина си Алеко в учебно заведение, а му е наел домашни учители. Според мисленето и езика на Пенчо Славейков направил го е, тъй като не е желал синът му „ да другарува и да се вардаля с всякакви гуреливи свищовлийчета “. Училището е едно от първите места, в което 6-7-годишното дете научава, че има богати и небогати и неравноправие във всичките му измерения - и освен го научава, само че го и претърпява. От това възприятията му към учебното заведение надали стават по-светли. Смешението сред бедняци и богаташи е нежелано, та са били търсени и намирани какви ли не способи да бъде то избягнато в учебното заведение. И са ги намирали, от което учебното заведение се е лекувало от една дребна болест и разболявало от друга, по-тежка, както вътре в себе си, по този начин и в очите на хората. В днешна България разделянето сред частни, т.е. богаташки, и държавни учебни заведения беше следващият удар върху облика на учебното заведение, като че ли малко са му другите.

Избрано от: „ Учител по литература ли? Не съм от тях “, Проф. Никола Георгиев, изд. Просвета, 2009 година

Инфо: www.webstage.bg